Беше тъмно. Погледнах наляво, погледнах надясно – все тъмнина. Странно. Досега не бях попадал в такъв непрогледен мрак. Наистина странно. Имаше му нещо. Изведнъж се усетих, че мракът не е точно мрак, защото за по-малко от миг той “светна”. Пак не можех да виждам, но черната прегръдка на тъмнината вече липсваше. Представете си, че се намирате надълбоко в тъмна пещера и нямате средство за осветяване. Сега си представете, че вместо типичната гледка, тоест нулева видимост, чернотата е оцветена в светлокафяво, клонящо към бяло. Това виждах аз.

            В крайна сметка разбрах какъв е проблемът и просто си отворих очите. Бях се разпльокал като смачкано желе на една пейка. Първото, което забелязах, са двете ми ръце. В лявата си длан държах една хартийка, сгъната на четири. Не знаех какво е и затова понечих да я разгъна и прочета. Пишеше “Вие сте номер 455”. Какво, по дяволите, означаваше това? Къде съм? Да не би някой да си играе игрички с мен? Отново реших да се огледам след малкия инцидент с мрака. Погледнах надясно, по навик първо гледам натам, и видях двуметрова дървена врата. Нямаше брава, нямаше ключалка, нямаше каса. Само врата. Под нея, над нея и около нея нямаше нищо. Просто си стоеше там неподвижно. После погледнах наляво. Нямаше нищо. Бяла светлина до хоризонта.

            Чувствах се странно и затова реших да стана и да се поразтъпча. Да си разпределя кръвта както трябва. Но дали беше разумно? Все пак около мен нямаше абсолютно нищо, като изключим пейката, на която седях, и вълшебната врата. Престраших се преместих леко надолу краката си. Усетих твърда повърхност (?!?) и станах успокоен. Тръгнах наляво с бавен ход. Спрях, повъртях се и пак продължих в същата посока. Не след дълго се вцепених, защото чух няколкосекунден вледеняващ звук, наподобяващ хибрид между  “а” “ъ”, сякаш излизащ от устата на немъртъв, последван от молба, изказана  по-същия вледеняващ начин:

- Номер 455, моля, заповядайте!

            Звукът дойде от дясната ми страна, постепенно се изнесе пред мен и заглъхна вляво от мен. Описа дъга, само че в хоризонтално положение. Аз се обърнах и потеглих към вратата, а ехото от последната дума  “те... те... те... те...” още кънтеше. Вратата се отвори бавно, а отвъд нея имаше още от нищото, в което се намирах сега.

            Но нищо не ми попречи да мина през нея. Така и направих. За миг ми причерня, а когато се оправих, видях, че влизам в малък кабинет с четири стъклени стени. Пода го имаше и беше застлан със син килим. Пред мен беше сложено остаряло дървено бюро, върху което бяха поставени лампа с огъваем врат и цяла купчина документи. Пред него и зад него имаше по един стол, а на стената пред мен стоеше една библиотека, също натъпкана с документи. На отсрещния стол седеше Симпатичен мъж, на около 40, дебел. Според мен висок  180. Помоли ме да седна и аз седнах.

- Може ли да ви видя номера? – попита ме той. 

- Разбира се – отвърнах аз – и му подадох сгънатото на четири листче от лявата ми ръка.

            Той го взе и го разгъна.

- А-а-а... 455. Очаквах ви

            Той стана и започна да рови из документите на бюрото. Докато го чаках, гледах какво става отвъд стъклената стена пред мен. Няколко души бяха седнали на U-образна маса и гледаха в средата как друг човек им сочи нещо с показалка на някаква карта. Все едно гледам военен филм. Не видях на какво е картата, все пак това се случи далеч от мен, но сякаш беше на позната територия. Хм... родният ми град? Попитах човека:

- Извинете, но къде се намирам? Защо съм тук?

- Небесната митница, 455. А защо си тук, след малко ще ти кажа – ми отвърна той, докато преглеждаше папки.

- А какво е небесната митница?

- Тук попадат душите, след като човешките им приемници умрат. А, намерих го!

            Той извади няколко листа А4 и започна да говори:

- Номер 455. Альоша Давидовски, нали? Роден на 19 ноември 1989г?

- Да, аз съм – отвърнах му.

            Мъжът прегледа документа няколко пъти учудено. Започна да проверява нещо и накрая се ококори. Погледна ме в очите и започна да цъка. Помислих си, че нещо съм сгафил. Да не би да съм прегрешил и сега ще отида в ада? Кой знае! Мъжът отвори уста и започна:

- Ето как стоят нещата. Вие сте умрял на 27 декември 2062, на 73 години, в дома си. 5 години по-рано се разболявате от рядката, но тежка болест Демитит и умирате в съня си. Водил сте нормален, клонящ към святост живот. Чели сте много, алкохол почти не сте употребявали. Не сте пушили, съседите са ви харесвали. Били сте умен и интелигентен човек, с много жизнен път и опит. Пример за подражание. Щастливо женен, с две деца и много приятели. Но имам една лоша новина за вас. За съжаление, раят вече е пълен с ангели и няма да ви приемат там. В ада също няма да ви поискат, защото прекалено много сте се въздържали от несакрални удоволствия, което там се брои за твърде голям грях. Простете ми, но ще трябва да се върнете на Земята и да изчакате, докато се отвори свободно място. Приемете извиненията на Митницата за дългото забавяне но вашето обслужване.

            Той отвори чекмеджето на бюрото, откъсна някакъв странен документ, наподобяващ квитанция, написа нещо на него и му наби печат. После ми го даде. На него пишеше:

            “Заповед: лицето Альоша Давидовски да бъде моментално върнат на Земята. Върховен лорд-господар на Небесната митница

 Св. Петър

 подпис и печат:”

            Даже и едно “но” не успях да кажа. Причерня ми и когато се възстанових, видях, че лежа на легло, облякъл черен костюм. Около мен имаше много хора, които слушаха молитвите на някакъв поп. Вдигнах глава и се огледах. В този момент всички погледи се насочиха върху мен и устите на хората се отвориха широко. Включително и на попа. Тогава една стара жена, на около 70 според мен, се приближи, започна да ме гали по лицето и със сълзи на очите каза:

- Това е чудо! Това е чудо!

            Да, наистина беше чудо!!

Този разказ е базиран на стихотворението ми "Небесни митничари" 

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=257172