Измина седмица, а Елизабет нямаше нищо, с което да се похвали. Беше се върнала в склада още няколко пъти, търсейки източника на усещането, но не откри нищо. Никаква тайна врата, никаква магическа руна, никаква магия. А последният път дори вече не можеше да почувства нищо. Каквото и да се криеше зад стените, беше изчезнало точно два дни по-късно. Лизи нямаше как да не мисли за последствията от това и да се самообвинява. Нямаше доверие на гвардията и не искаше да се свързва с нея, преди да има неоспорими доказателства, които никой нямаше да може да игнорира. Но вярваше на Чарли. Ако се бе свързала с него, може би щяха да спрат раждането на още едно безсмъртно създание, хранещо се с човешко месо.
От училището също не получаваше никакви отговори. „Научи“ азбуката за рекордно време, така че да може да започне да посещава останалите часове. Главният жрец преподаваше понякога в зависимост дали и за какво бе в настроение да говори. Елизабет не можеше да прецени как е по-добре да се държи, за да се превърне в мишена – смирена и послушна или вечен трън в задника му. Не знаеше и дали въобще има смисъл от опитите й, след като Сам само където не й бе сложил табелка, че е негова и никой не може да я докосва.
Това, само по себе си, също й се струваше странно. Ако двамата с жреца работеха заедно, нямаше ли да е по-логично той да се държи на разстояние от нея? На негово място Елизабет щеше да демонстрира презрително отношение, така че жрецът да не научи за връзката им и да не съобщи на Велахе. Възможно ли беше да греши за Гириш? Не той да е отговорен за изчезналите жрици? Може би дори да провежда собствено разследване и затова онези шест имена да бяха в тефтера му? Но тогава защо се противеше толкова много на всякакви опити да се наложат мерки за безопасност и защо не искаше Сенките да се хранят с фантоми, когато това ги правеше по-силни?
Елизабет изпускаше нещо, а единственият, когото можеше да пита и който имаше всички отговори, бе Сам. А него не можеше да замесва по никакъв начин.
Едно от малкото хубави неща беше, че все повече жрици започваха да посещават тренировките. Повечето май просто искаха да се полюбуват отблизо на стегнатите тела на стражите, но Казра не позволяваше да се отплесват твърде много.
Другото бе Сам. Той беше най-хубавото от всичко. Въпреки че не криеше колко много не одобрява тя да ходи в онази сграда, така и не направи нищо, за да я спре. Единствено я чакаше всеки ден без изключение отпред и я прегръщаше силно, вдишвайки дълбоко аромата й, сякаш не се бяха виждали седмици наред. Съпровождаше я до стаята, където продължаваха с подготовката на наближаващия Лунен празник. Често оставаше да помогне, но понякога нямаше възможност. Въпреки това отново винаги я чакаше отвън и двамата отиваха до залата за тренировки, а после на вечеря и накрая – в стаята им.
Бяха се прибрали преди малко. За нейна изненада Сам бе извадил част от впечатляващия си арсенал ножове и други хладни оръжия, бе ги наредил на масата и бе започнал да ги почиства и наточва. Елизабет, от своя страна, бе хванала да чете една от книгите, които бе заела от Рамая, но съвсем скоро я остави и се присъедини към него. Почти очакваше той да й се скара да не докосва оръжията му, но Сам просто извади втори камък за точене, подаде й го и после с бавни, преувеличени движения й показа какво точно да прави.
– От Кантората ли те викат? – попита го тя след малко, стараейки се да звучи нормално.
Вече бяха говорили, че трябва отново да започне да изпълнява поръчките от Гилдията. И да се храни. Не й харесваше, но бе достатъчно искрена да признае пред себе си, че ако трябва да избира между Сам и непознат, особено такъв, който имаше остра нужда от убиване като някой от безбройните отрепки, убиващи и изнасилващи в тъмните улички на Ан Налат… Е, щеше да избере Сам всеки път. И нямаше да загуби много сън.
– Не. – отговори й Сам, като в същото време продължаваше методично да точи ножа, който държеше: – Просто трябва да се поддържат.
Лизи кимна. Започнаха да точат друг нож, преди тя най-накрая да попита:
– Кога мислиш да идеш там?
– В Кантората ли? – Сам я изчака да кимне, преди да каже: – Тези дни ще мина от там.
– Ще бъдеш ли добре? Чарли каза, че си отказвал поръчки.
Този път Сам не й отговори веднага, сякаш обмисляше какво всъщност трябва да направи, за да е добре. Лизи не знаеше какви са отношенията му с Кантората, но това му мълчание започваше да я притеснява. Тъкмо се зачуди как да го подкани да отговори, когато той вдигна поглед от ножа си и го насочи към нея.
– Ще трябва да се извиня. – каза го бавно, сякаш опитваше думата на вкус и не му харесваше. – Но ще бъда добре. Няма за какво да се тревожиш, амара. Всичко ще е наред.
– Аз не съм толкова сигурна. – провлачи Лизи. – Може и да има още смъртни случаи. От шок, като чуят „извинявай“ от теб.
Той се намръщи веднага насреща й и хвърли един парцал по нея.
– Извинявам се, когато сгреша. – избуча й, преди да обяви: – Не съм виновен, че не греша често.
Елизабет свали мръсния парцал от косата си с кисело изражение и замери Сам с него. Той го улови във въздуха, без дори да вдигне поглед от ножа си. Естествено.
– Така е, не е често. – обяви. – Непрекъснато е.
– Не е вярно. – възрази й: – Посочи ми кога друг път съм сгрешил?
– Няма да ми стигне времето, ако почна да изброявам.
– Защото няма какво да изброиш. – обяви и допълни: – И това, което направих в Кантората, не е грешка, но хората обичат да им се извиняваш.
Елизабет го зяпна с отворена уста, преди много театрално да подсмръкне, да забърше сухите си очи и да го погали по главата.
– Толкова се гордея с теб! Най-накрая започваш да се развиваш. Трябва да кажа на Чарли!
– Няма нищо за казване. – намуси й се и отново я замери с парцала: – Особено на Чарли.
– Най-вече на Чарли! Даже може да ти направим подарък по случай рождения ден. Нов нож или отрязан показалец, или каквото си подарявате убийците. Все пак не всеки ден се става на пет. – ухили му се тя и за по-сигурно реши да задържи парцала.
– Наметало. – заяви й, а когато тя го изгледа въпросително, съвсем сериозно обясни: – Подаряваме си наметало. И не ставам на пет. Така че няма да казваш нищо на Чарли. Никога. Направо забрави, че съществува. Вреден е за теб.
Елизабет изсумтя развеселено и се облегна на него.
– Предполагам, че може и да си прав. – каза му. Когато усети изненадания му и доста подозрителен поглед върху себе си – все пак не се случваше често да прави подобно признание – Елизабет се подсмихна и продължи: – Все пак той носи половината вина, че сега всички в храма имат чисто нови легла, а ти седиш на моето.
– Как така той носи вина за това? – изгледа я неразбиращо Сам: – Аз реших да взема леглата. Чарли няма нищо общо с тях.
– Чарли има всичко общо с тях. – възрази Елизабет и му направи знак да й подаде друг нож. – Ако онази нощ не беше говорил с мен, а после не те беше напил, за да ми кажеш най-накрая нещо смислено, нямаше да имаме нужда от легла.
Сам я изгледа недоволно, докато й подаваше оръжието.
– Чарли е прекалено досаден. – избуча, преди да въздъхне примирено: – Но май си права за това. И това е единствената причина да не го набия, че си е горовил тайно с теб и те е омайвал.
– Чарли? Да ме е омайвал? – Елизабет не се сдържа и се разсмя. – Той ще бъде ужасно обиден, ако научи, че според теб се е опитвал да ме ухажва и резултата е това. – и посочи към допиращите им се бедра. – Професионалната му гордост ще иде по дяволите.
– Хич не ме интересува. – заяви й. В следващия миг, без никакво предупреждение или притеснение, че може да се окаже наръган, я хвана и дръпна в скута си. – Ти си моя.
Елизабет бе раздвоена между ускореният си от близостта му пулс и желанието да го цапне, защото я разнася като кукла. Кого залъгваше? Едва ли съществуваха много жени, които да не оценят твърдият контур на мускулите му, който се усещаше дори през дрехите. И все пак Лизи не се сдържа и вдигна учуден поглед към него.
– Така ли? За пръв път чувам нещо такова.
– Сигурен съм, че съм ти го казвал и преди. – заяви й Сам намръщено и я целуна по носа: – Прекалено си разсеяна, амара.
– И кой е виновен за това? – изгледа го криво тя.
– Ти. – обяви й в отговор.
– Не. Ти. – и го сръчка в гърдите с пръст. – Когато не си наоколо, даже може да се каже, че съм умна.
– Значи аз съм виновен да си толкова разсеяна, така ли? – попита я, а на устните му се появи самодоволна усмивка.
Елизабет присви очи подозрително.
– Ще станеш ли невъзможен, ако кажа „да“?
– Не само това. – увери я доволно Сам: – Освен това ще работим особено усърдно над разсейването ти.
Подозрението в погледа й стана съвсем истинско.
– Какво включва това „работене“? Защото ако ще ме караш да правя по още сто лицеви опори, трябва да знам.
Погледът му блесна, но Лизи не беше съвсем сигурна дали не е от предложението за допълнителни упражнения.
– Мислех си да включим повече разтягане. – отговори й дрезгаво и я целуна по устните: – И тренировки за издръжливост.
Елизабет се напрегна по съвсем различен начин.
– Аха. – насили се да звучи абсолютно неентусиазирана. – Значи ще ме будиш сутрин, за да тичам около храма?
– Определено ще има будене. – съгласи се с охота Сам.
Елизабет плъзна ръка по рамото и врата му.
– А тичане?
– Мога да те погоня. – устните му се извиха в арогантна усмивка, когато й обеща: – И ще ти хареса, като те хвана.
– Не вярвам на думи. – каза му Лизи. Спря ръка на врата му и го придърпа надолу, само на сантиметри от устните си. – Предпочитам да демонстрираш.
– С удоволствие. – прошепна й в отговор и най-сетне я целуна. Не просто ефирно докосване, а целувка, от която мислите в главата й се изпариха. И тогава той отново се отдръпна, добавяйки задъхано: – Харесва ми да демонстрирам.
– Повече демонстрация, по-малко говорене. – нареди му и го притегли нетърпеливо към себе си, впивайки устни в неговите.
Как всяка целувка извикваше същото изумление и вълнение като първата им – Елизабет не можеше да си обясни. В истинския свят действително бяха минали само няколко седмици, но със Сам бяха заедно всяка нощ в сънищата, а там вече бяха изминали години. Беше чувала, че страстта отминава, но при нея този момент все още не бе дошъл. Честно казано, не бе сигурна, че някога ще се случи. С всеки негов горещ поглед, с всяко негово нежно докосване, с всяка целувка, с която я заклеймяваше като своя, Елизабет го желаеше дори повече. Нуждата да бъде с него, да го усеща в себе си, да чува как задъхано й шепти, че я обича, ставаше все по-голяма с всеки изминал ден.
Ножовете и камъните за точене бяха захвърлени на земята. Лизи едва отчете шумът от падането им. Обви ръце около врата му и се надигна, а Сам веднага я прихвана за кръста, помагайки й да преметне единия си крак от другата му страна. Първоначално я притисна силно към себе си, а после ръцете му неспокойно зашариха по гърба й, докато накрая не се спряха на дупето й. Притисна я надолу. Елизабет простена и го захапа за устната, а той тихо изръмжа. Този път тя се притисна към него и трескаво започна да дърпа ризата му. Трябваше да я махне. Искаше да го усети…
Изведнъж си даде сметка, че Сам бе застинал. Напълно неподвижен. Уплашена, че някак е успяла отново да откъсне от душата му, Елизабет се отдръпна.
– Какво? Какво стана?
– Аз… – каза вдървено. Гневът в очите му беше като физически удар в гърдите й.- Трябва да тръгвам, амара.
– Да… – заекна и побърза да стане от него. Сърцето й пропадна някъде. – Сам, съжалявам. Не съм искала! – стисна края на туниката си. – Обещавам да се науча как да го контролирам. Ще…
– Не си ти. – каза й. Придърпа я към себе си и я прегърна силно. – Не си направила нищо, амара. – Лизи го чу как преглътна с мъка, след което буквално изплю следващите думи: – Вика ме.
Елизабет не осъзна веднага какво й казва. После усети как кръвта се превърна в ледена киша във вените й.
– Тя?
Ръцете на Сам се стегнаха по-силно около нея, а гневът в погледа му се замени със съжаление, вина и накрая примирение. Сякаш нещо в него се пречупи и той извъртя леко глава, скривайки се от нея.
– Трябва да вървя. – повтори тихо и я пусна.
– Не. – отсече с треперещ глас и се вкопчи в него. – Трябва да има нещо, което да направим. Сигурно…
– Няма какво, амара. – каза й с равен глас. Внимателно свали ръцете й от себе си, целуна ги и се насили да я погледне. – Съжалявам.
Тя отвори уста, искайки да възрази, да се моли, може би да се развика. Но тогава видя хлътналите му рамене, осъзна колко е блед и я затвори. Нямаше какво да се направи. Тя нямаше какво да направи. Беше напълно безсилна, за да го спре. Да го предпази.
Сам отново извърна поглед и този път отиде до гардероба, оставяйки я да стои до леглото. Изпаднала в някакво вцепенение, Елизабет наблюдаваше как той сменя униформата си с черни дрехи, с които по-добре да се слива със сенките. Как методично прибира оръжията си и закача ремъци, колани и кании. Как минава покрай нея, спирайки за момент, сякаш искаше да й каже нещо, преди просто да се откаже и да продължи безшумно към прозореца.
През цялото време чуваше силно бучене в ушите си. Земята изведнъж се бе превърнала в топящ се лед под краката й. А сърцето й барабанеше толкова силно в гърдите й, че чак й се гадеше.
Отиваше при нея. Отиваше, за да бъде наранен отново или за да нарани отново. Отиваше и онази вещица щеше да го…
Притисна ръце до ушите си, сякаш така можеше да спре мислите и картините, които тровеха съзнанието й. Но тогава Сам дръпна завесата и се покатери на перваза на прозореца.
– Сам. – повика го. Той се обърна към нея. Елизабет преглътна. – Обичам те. Каквото и да се случи.
На лицето му за миг се изписа изненада, сякаш не беше очаквал тя да му каже точно това.
– И аз те обичам, Лизи. – отговори й, дарявайки я с една последна крива усмивка, преди да скочи през прозореца.
Тя изтича напред и погледна навън, но не можа да го види дори под лъчите на почти пълната луна. Беше изчезнал.
Нямаше го.
Отиваше при нея.
Изведнъж не можеше да си поеме дъх. Все едно някой я бе ритнал в гърдите и бе смазал ребрата й.
Елизабет се хвана за рамката на прозореца, мъчейки се да вдиша. Не помнеше кога последно й се бе случвало, а сега се свлече на земята и опря чело в студения камък на стената. Когато най-накрая си пое глътка въздух, тя веднага излезе като накъсано ридание. А после още едно и още едно.
Знаеше, че рано или късно това ще се случи. Че Сам ще бъде извикан. Че по всяка вероятност ще убие още една Сянка. Че може би дори ще му бъде заповядано да убие нея. Не можеше да си обясни защо си бе мислила, че това ще е най-тежкото, срещу което ще се изправят. Не знаеше и какво говори за нея, че всъщност не беше.
Представи си тялото му да покрива друга. Да целува друга. Да се движи в друга. И макар да знаеше, че е принуждаван, болеше. Защото знаеше, че е принуждаван, болеше. Болеше като нищо друго досега.
Безсилна. Безполезна. Това беше тя.
Нямаше как да му помогне. Нямаше как да спре всичко това.
Или поне не още.
Надигна глава и с поглед потърси четката си за коса. Беше на масата. Иглата й за коса също беше там. Елизабет се изправи бавно, подпирайки се на стената. Имаше чувството, че краката й са се превърнали в желе, затова, щом грабна четката и иглата, седна на леглото. Избърса сълзите си, пое си няколко пъти дъх в опит да се успокои достатъчно, за да използва атма, и после набоде пръста си на украшението за коса. Алената капка набъбна веднага и Елизабет побърза да я размаже по дръжката на четката. Дървото я попи жадно като пресъхнала пръст и когато девойката изгради връзката с кръвта, руните, които Чарли бе скрил, просветнаха бледо. Цяла вечност по-късно гласът на Флетчър, леко задъхан, сякаш бе тичал или пък тя току-що бе прекъснала нещо друго, прозвуча в малката й стая все едно мошеникът наистина бе тук, пред нея.
– Елизабет?
– Чарли, зарежи каквото и да правиш в момента. – каза му. – Време е.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay