Рамая не остави Елизабет сама през целия ден. Което беше добре, защото Лизи не искаше да е сама.
По време на сутрешната молитва и на часовете Лизи често се усещаше, че дори не е в стаята. Вместо това беше отново там, в кръга от светлина. И Сам…
Рамая я бе хванала за ръката, стискайки я силно. Правеше го всеки път, когато съзнанието й се откъснеше от тялото и се връщаше в кошмара, и на Лизи й бе необходимо срамно дълго време да си спомни, че далширата усещаше чуждите емоции. Какво ли усещаше от нея? Имаше ли едно чувство, което преобладаваше? Или всичко бе една каша от страх, несигурност и болка? Което и да беше, трябваше да е по-зле, отколкото Елизабет първоначално смяташе. Нямаше друга причина иначе любопитната й приятелка да не й зададе нито един въпрос, ами да стои близо до нея и да я оставя да си мълчи.
Заради нея Лизи се постара да се стегне. Не беше лесно и тя не можеше да разбере съвсем защо. Да, Сам я бе измъчвал, но не беше нищо, което да не е изпитвала преди, нито пък беше по ...