Елизабет се бе качила на камък и наблюдаваше безмълвно мръсната, воняща вода, която се изтичаше в морето. Същата мръсна, воняща вода, която извираше на тънка, постоянна струя от издълбания в скалата тунел няколко метра над тях и която бе загладила камъка отдолу от годините, през които бе правила същото. Засъхнали следи от пръски в различни нюанси на кафявото показваха колко сериозен е бил и можеше отново да бъде потокът. И това, обясни й Чарли, бе качеството след пречистване с магия, за да може да бъде безопасно излята в морето.
Неприятното предчувствие, което се бе зародило, когато Сам се появи с дрехи за нея от мека кожа и високи почти до коляното ботуши, на които „бе поставено заклинание да я предпазят“, сега се превърна в много, много мрачна увереност.
– Ще влезем от тук? – попита тихо.
– Да. – отговори й Сам.
– През отходния канал? – Лизи го погледна умолително. – Сигурен ли си?
– Защо ми се струва, че не си особено очарована? – попита я Чарли от другата й страна. В очите му имаше смях, който засега мъдро държеше само там.
– А ти си? Ако си, ще започна сериозно да се притеснявам.
– Водил ме е на много по-ужасни места от това. – отговори й все така полу-шеговито: – Това направо си е изискан вход за господин Ка‘Раим.
Лизи въздъхна. Не трябваше да се оплаква. Все пак го правеха заради нея, но…
– Наистина очаквах, че да си убиец е по-… престижно.
– Понякога ни канят на събирания и тържества, но тогава трябва да се гримирам и дори веднъж бях плешив. – въздъхна театрално Флетчър и подръпна кичур от русата си коса, гледайки го замислено. – За разлика от него, аз не мога просто да си сменя физиономията. Но повечето пъти пълзиш през канавки, канали, катериш се по покриви. По него са мятали ножове, стрели… Като се замисля, един от „клиентите“ имаше ловни соколи – те също го преследваха…
– Соколи? – повтори тя с интерес.
– Три…
– Тръгваме. – прекъсна го Сам и се обърна.
Покатери се като паяк по скалата до решетката на отходния канал, където спря за миг, за да я огледа. Премести се малко по-нагоре, като Лизи не разбираше къде изобщо намира удобно място да стъпи или да се захване по гладката стена, а после промуши пръстите на едната си ръка през решетката и започна да дърпа.
– Какво…
Елизабет нямаше възможност да довърши. Решетката, направена от тежка стомаха и хлъзгава от цялата нечистотия, полепнала по нея, поддаде със скърцане. Сам дръпна още веднъж и просто така цялото нещо се отскубна и остана в ръката му. Той погледна решетката, сякаш се чудеше какво точно се предполага да я прави сега, след което нехайно я захвърли в морето, където тя цопна на петнайсетина метра във водата.
Чарли се приведе към нея и с театрален шепот й довери:
– Изфука се, защото го хвана срам от соколите.
На Лизи й се стори, че Сам изведнъж съжали, че не бе задържал решетката, за да замери Флетчър с нея. Девойката се усмихна леко.
– Проработи.
Сам за малко да се усмихне глуповато, като чу отговора на Лизи. Само че нямаше как да го направи точно пред мошеника и особено когато се мъчеше да се държи като Ка‘Раим, което беше ужасно трудно с нея наоколо. Трябваше да си напомня непрекъснато, че сега са на мисия. Въпреки това не съжаляваше за показното и решетката. Никак.
– Е? – попита ги. – Цял ден ли ще стоите там долу?
– Нощ е. – уведоми го Чарли.
Сам изръмжа тихо и все пак намери парче скала, което да запрати по него и очаквано – то да отскочи от каквато въздушна бариера мошеникът беше успял да постави пред него.
– Защо си толкова докачлив? – Чарли скръсти ръце на гърдите си. – Да беше казал, че не искаш да й разказвам за соколите!
– Но ти нищо не ми разказа. – каза недоволно Лизи.
– И така ще си остане. – изръмжа им Сам отгоре.
Елизабет го игнорира и погледна към Чарли.
– После ще ми кажеш, нали? Като го няма.
– Естествено. – ухили се мошеникът и успешно отби още един полетял към главата му камък. – С детайли!
– Нищо няма да ти каже. Защото после ще го убия.
– Май нещо е кисел. – заключи Чарли и погледна притеснено към Лизи: – На теб как ти се вижда?
– М? О, не му обръщам внимание.
– Повече с двама ви на тайни промъквания – никога. – избуча раздразнено Сам отгоре: – Идвайте.
Лизи се подсмихна скришом и понечи да започне да катери скалата, но Чарли я спря.
– Къде отиваш?
– Ъм… Там? – девойката посочи към тунела.
Флетчър поклати глава.
– Ние не сме аматьори. – при това Сам се намръщи още толкова и отново беше игнориран. – Стой малко.
Чарли не помръдна, мушнал ръце в джобовете си, но Елизабет усети как косъмчетата на тила й настръхват. Отходните води, които се стичаха под камъка, на който бе стъпила, обърнаха течението си. Във влажния нощен въздух се появи хладина. Дъхът на Лизи се превърна в облаче пара, докато пред нея водата започна да замръзва и да се надига нагоре, все по-нагоре. Едва ли бяха минали повече от десетина секунди, когато пред нея се издигаше тясно стълбище, което водеше право до отвора.
– Знаех си, че използваш лед, за да се качиш до стаята ми! – ухили му се.
– Не позна. – смига й Чарли и я подкани с жест да мине първа: – Използвам финес и стил.
– Какво? Пързаляш се с кънки нагоре ли?
Лизи стъпи внимателно на първото стъпало. Очакваше подметката й да се хлъзга, но бързо откри, че ледът под крака й има някаква зърнеста структура, която само изхрущя под тежестта й.
– Съвсем същата си като него. – въздъхна примирено мошеника, а Сам се ухили широко отгоре им: – Това не беше похвала.
– На мен ми прозвуча като такава. Нали, амара?
– Не ме замесвайте във вашите спорове.
Чарли се ухили зад нея.
– Това значи, че и тя е съгласна с мен.
– Значи, че е излишно да питам и е похвала. Нали, амара?
– M? – Лизи се огледа насам и натам, все едно търсеше някой друг, когото Сам би наричал „амара“. – О, виж, стигнах!
И с това без никакво колебание пристъпи в тунела. Всичко бе по-добре, отколкото да участва в споровете им.
Сам отново изръмжа тихо. Оттласна се от скалата и се приземи на леда до Чарли, като съвсем нарочно го бутна към ръба.
– Амара! – викна и тръгна след нея. – Чакай, вътре е опасно.
Елизабет спря и се обърна към него. Настъпи нещо, за което знаеше, че е лигаво дори през дебелата подметка. Усети как се пръсна под тежестта й и не бе сигурна дали си въобрази звука от капките, които се разлетяха към стената.
Стомахът й се обърна и тя преглътна.
– Опасно?
– Решетки, капани, аларми. – изброи бързо Сам.
– Животни. – добави зад него услужливо Чарли и допълни драматично: – И паяци! Огромни! Колкото крава.
Лизи вдигна вежда и погледна към Сам.
– Има ли наистина паяци колкото крави, или пак се лигави?
– Лигави се. – отговори й.
Тя си отдъхна.
– Всъщност са колкото куче и имат повече крака, така че не са точно паяци. – добави Сам.
Елизабет погледна навътре в тунела.
– Естествено, че ще има мутирали паяци.
– И плъхове. – допълни услужливо Чарли и се ухили. – Виж на какви хубави места те извежда Сам на среща.
Тя си пое дъх да възрази, направи гримаса, като го вкуси и после наклони леко глава.
– Всъщност, да. Това съвсем спокойно може да е среща.
– Като последната ви среща ли? – попита любезно Чарли, което накара Сам целият да настръхне от подозрения.
– Какво за нея?
– О, нищо. – мошеникът се усмихна ехидно. – Само Лицето е в устата на всички от уличните гаменчета до шефовете на най-кръвожадните банди в Ан Налат.
Лизи простена измъчено.
– В името на Боговете…
– Именно! – размаха пръст Чарли. – Превърнала се е в нещо, излязло от митовете и легендите. Все пак контролира самият Ка‘Раим!
Сам изсумтя ниско. Майсторът беше наясно със ситуацията, така че не трябваше да се изненадва, че и Чарли знае за това. Мошеника успяваше да е добре осведомен и за неща, за които никой не можеше да намери информация, а щом дразнеше Лизи, означаваше, че може би съвсем малко преувеличава и всъщност девойката не я грози опасност.
От друга страна, ако това достигнеше до ушите на вещицата, щяха да загазят. Тя още не го беше извикала, което значеше, че тези слухове са или маловажни за нея, или изобщо не ги е чула. Интуицията му шепнеше, че нещо не е наред. Това, че все още не бе реагирала по никакъв начин след разкритието на Елизабет за храма, само го караше да се изнервя. Бе минало твърде много време, а Малора никога не оставяше нещата просто така. Сигурно готвеше нещо.
– Какво още?
– Ами, интересни са версиите за това как го контролира.
Флетчър се размина с него и застана начело на групата им. Една малка сфера топла светлина се оформи пред него и заплува във въздуха. На Елизабет й бе необходим точно един поглед, за да знае, че й бе харесвало повече да не вижда.
– Чакай, не казахте ли, че има аларми? – сепна се изведнъж. – Никой ли не е сложил такава, която да известява при ползването на магия?
– О, има няколко. – усмихна й се през рамо Чарли. – Но, докато ми разказваха за последните подвизи на Лицето, случайно дочух, че на тези захранващата магия им е изветряла и планират до два – три дни да я подменят.
– От къде го чу това? – този път Елизабет бе с тях. Всичко трябваше да е изпипано и без неприятни изненади. – И надеждно ли е?
– Може да се каже, че е директно от извора. – отвърна Чарли, премисли за момент и се поправи: – Или възможно най-близо до извора. Едно от момичетата в „Червения шал“ излиза със страж и той й се е оплаквал как ще трябва да придружават магьосници, за да заредят кристалите.
– Сериозно? – изгледа го Сам, докато продължаваше да ходи уверено след него: – Цялата ти информация ли идва от бардаци?
– Ако беше нормален мъж, щеше да знаеш, че всякаква информация се върти свободно там. – при това пак им се ухили през рамо. – Но предполагам, че Лицето не би одобрила.
Елизабет изпуфтя.
– Забавляваш се прекалено много с това.
– Ка‘Раим е посетил някого и нито един от тях не е умрял! Ка‘Раим! – Чарли се засмя. – Хората се чудят как си го купила. Вярват, че или си страшно богата, или си научила истинската му самоличност и го изнудваш с нея! Или…
Когато той не продължи, а усмивката му стана само по-широка, Лизи го сръчка с пръст в гърба.
– Или какво?
– Или си Сянка със специална магия.
– Каква? – попита с любопитство Сам.
– Нека кажем, че вярват, че е невероятна изкусителка. – намигна Чарли.
– Моля?! – викна Лизи. Гласът й проехтя из тунела и тя изруга под нос, преди тихо да запелтечи: – Мислят, че го контролирам с… със…
– Със секс магия, да. – Чарли отново прихна.
Сам погледна към вкиснатата физиономия на Лизи, докато се бореше самият той да не се разсмее.
– Какво? Не си ли съгласна с хората?
– Не!
Сам съвсем не на шега се спъна, като чу категоричният й отказ. Чарли започна да се дави от смях.
– Как така „не“?
– Какво искаш да кажеш „как така „не“? – върна му възмутено Лизи. – Очевидно не те контролирам, още по-малко с…
– Секс магия. – помогна й Чарли и за благодарност тя го бутна.
– Престани да го повтаряш!
– Кое? Секс магия ли?
Лизи вдигна ръце във въздуха и издаде ядосан звук.
– Къде са проклетите крави?!
– Паяци. – поправи я Флетчър. – Няма крави. Само паяци колкото крави.
– Боговете са ми свидетели, ще те убия!
– Със секс магия? – попита веднага мошеника.
– Не. – отсече Сам и преди мозъка му да се включи в разговора, устата му изстреля: – Тя ще убива само мен така.
– Още една дума от теб и ще бъдеш безсмъртен! – изръмжа му Лизи.
Казра тъкмо си беше отворил устата, но бързо я затвори, като издиша поетия въздух рязко през носа.
– Все още ли твърдиш, че не го контролираш? – ухили й се широко Чарли: – След това?
Елизабет запелтечи, опитвайки се да измисли какво да каже, а накрая просто го бутна силно по гърба и избуча:
– Не си ли прекалено стар да се занимаваш с такива неща!
Мошеникът спря и се обърна към нея, гледайки я весело, което според скромния опит на Сам не значеше нищо хубаво. Съмненията му се потвърдиха в мига, в който Чарли си отвори устата:
– Лизи, Лизи, сладка, малка, невинна Лизи. – поклати леко глава и с поучителен тон добави: – Докато един мъж може да си вдига господина при мисълта за дама, никога не е стар точно за това.
Елизабет бе направила гримаса още от началото, а до края вече бе покрила носа си с ръка и бе започнала да се дави.
– Наистина, Лизи? Ще реагираш така? – изгледа я възмутено Чарли: – Да не си дете?
Сам го избута от пътя си и застана пред нея. Лицето й беше пребледняло, кожата й лъщеше от пот и на пипане беше студена. Нямаше нищо общо с идиотския разговор, който водеха.
– Амара? – попита я, притеснен не на шега, докато на ум пресмяташе колко време ще му е нужно, за да я изведе от тук и да я заведе при Захир: – Какво ти е?
Лизи покри носа си с яката на якето си.
– Миризмата. – отвърна с насълзени очи.
Богове, миризмата. Как момчетата я понасяха? Ако за нея беше ужасно, как Сам я търпеше, като бе с маската на лицето си? Дори да каже само тази една дума бе достатъчно да усети неприятният вкус на въздуха да полепне по езика и гърлото й и отново да я задави.
Сенките на Сам се извиха от стените, пропълзяха покрай светлината на мошеника и се увиха около Лизи, затваряйки я в пъшкул.
– Като през първите дни, амара. – каза й: – Събери атмата в себе си, далече от носа и устата си. Отдръпни я колкото можеш по-далече и не дишай дълбоко. Кратки, плитки вдишвания.
Дори отвращението й не се оказа по-силно от учудването й. Като през първите дни? След като се бе хранила с него ли? Но тя бе изразходила тази енергия.
– Защо?
Трябваше му миг, за да разбере, че тя не знаеше какво й се случва и не осъзнаваше, че проблема не е в някое особено гадно място, през което са минали.
– Сетивата ти се връщат, Елизабет. Атмата е излекувала раните ти и се възстановява. Трябва да я контролираш.
Лизи щеше да му каже, че това е невъзможно, но миризмата ставаше все по-непоносима, колкото по-лошо й ставаше. Доближи се съвсем до него, разкопча няколко копчета от якето му и зарови лице в ризата му. Тъма и дъжд, кожа и стомана. Елизабет вдиша дълбоко, изпълни дробовете си и бавно издиша.
Сам веднага я прегърна и притисна към себе си, като с едната си ръка започна леко да я гали по гърба, докато по-скоро й заповядваше:
– А сега се успокой, шейа, и отдръпни атмата от сетивата си.
Елизабет направи точно това. С всяко вдишване прибираше малко от магията си вътре в себе си, а с всяко издишване си даваше време да се увери, че тя ще си остане там. Бе го правила десетки пъти преди, но пак й се стори, че мина ужасно много време. И въпреки това Сам продължи да я прегръща и тихо да й повтаря, че всичко е наред и се справя добре. Най-накрая отново почувства, че си е върнала контрола. Дори бе престанала да трепери, така че се отдръпна леко от него и се усмихна смутено.
– Благодаря.
– Всичко наред ли е при вас? – обади се Чарли.
– Да. Само… – Лизи започна да му обяснява, но вместо това попита объркано Сам: – Как е възможно?
– Защото аз съм част от теб. – отговори й уверено Сам.
– Да, добре. – поклати леко глава тя.
– Всъщност вероятно е прав. – каза Чарли.
Сенките се оттеглиха, разкривайки отново мошеника и магическата му светлина, която огряваше противния тунел. За момент Лизи се напрегна, очаквайки вонята да я връхлети отново както преди малко, но макар и сериозно неприятна, миризмата бе търпима.
– Как така ще е част от мен? – попита Елизабет. – Изразходвах абсолютно всичко, което бях взела от него, когато паднах от онези стълби.
– Изразходвала си и атмата си, но тя се завърна, нали? – попита я вместо отговор Чарли. – Тогава защо да не се върне и неговата част? Той определено не е човек и със сигурност не е демон или фантом. Само Боговете знаят какво може да стане, след като си го изяла. Защо да не си станала по-силна?
– Защото това е неговата душа. – каза Лизи. – Не е мое. Няма как да е мое. Няма как да работи така. – последното го каза с далеч по-малко увереност, отколкото й се искаше, затова бързо добави: – Освен това не го усещам, но той усеща мен. Преди го усещах.
– Още едно доказателство, че вече е част от теб. – каза й Сам.
Изведнъж се обърна към тъмнината на тунела пред тях и това сложи край на желанието й да разисква повече въпроса.
– Какво има? – прошепна напрегнато Лизи.
– Нещо идва.
В ръцете му изникнаха две от камите му. Някаква сянка се показа иззад ъгъла на едно разклонение пред тях. Светещата сфера на Чарли започна да грее по-ярко и разсея тъмнината, а с нея – мистерията.
Не бяха големи колкото крава, но определено можеха да бъдат объркани с теле. Ако, разбира се, телето имаше два остри зъба, които лъщяха от отрова, шаващи власинки, покриващи отвора, който трябваше да е устата и два, четири, шест… десет крака. Естествено, от всичките стърчаха косъмчета, за които Елизабет просто можеше да се обзаложи, че са или остри, или отровни. Вероятно и двете. А ако порязването или отравянето не те довършеха, нечистотията, заседнала между въпросните косъмчета, щеше да направи всичко по силите си да те приключи.
Черно, матово острие се появи и в нейната ръка – единствената му украса гравиран гарван под предпазителя. Лизи допря пръст до ръба, но Чарли й направи жест да спре.
– Няма нужда от паника. – каза им.
Много, много бавно свали раницата от гърба си и още по-внимателно започна да развързва връзките й. Паякободобното нещо отпред се приведе леко, показвайки леко извито, синкаво жило.
В името на Боговете, от какво имаше да се отбраняват толкова в отходния канал?
– Склонна съм да не се съглася. – каза му тихо Лизи.
– Те просто са криворазбрани. Също като Сам. – отговори й разсеяно.
В същото време извади от чантата сив пакет, който внимателно отви, разкривайки огромна пита жълто сирене, от което стърчаха цели парчета ябълка. Мошеникът използва ножа си, за да отреже щедра порция и чевръсто я подхвърли право към паяка:
– Ето, сега всичко ще се оправи.
Лизи проследи с поглед как парчето се превъртя няколко пъти и падна със звучно пльок директно пред съществото. За един дълъг миг нищо не се случи. После паякът издаде някакъв звук, смесица между тракане на зъбите, които, естествено, се оказаха подвижни, и съскане, който огласи тунела. Усмивката на Чарли все още бе на лицето му, но сега бе някак застинала. Преди да го попита обаче дали това е нормално, до тях достигнаха няколко различни варианти на съскането, придружени от чегъртане по камък, което бързо се приближаваше.
Елизабет изруга тихо, когато още четири паяка се присъединиха към първия, като не си правеха труда да бъдат любезни, като ходят по земята, ами прилазиха по стените и тавана. Магическата светлина на Чарли се отразяваше стотици пъти в лъскавите, фасетни очи, вторачени в групичката им.
– Някакъв шанс да е извикал приятелите си да хапнат с него? – Лизи попита.
– Може би. – каза неуверено Флетчар и за всеки случай метна още едно парче кашкавал, което само предизвика още повече съскане. За добрата им визия не помогна и факта, че отровата, стичаща се по две от жилата им, капна със свучно „пльок“ – Май не.
– Може ли вече да нападам, или ще хвърляш още? – попита тихо Сам, който сякаш почти се беше слял с оскъдните сянки, които магическата светлина не беше успяла да изгони.
Паякът на тавана изсъска войнствено и се спусна към тях.
– Приключих! – каза Чарли и гушна кашкавала до гърдите си.
Сам завъртя ножовете и се спусна напред. Плътна сянка от дълбините на тунела пред тях се пресегна, уви се около главата на паяка, лазещ по тавана, и със сила го заби в земята. Още преди да е паднало и жълтеникавата течност да е почнала да се излива от смазаната му глава, Казра вече забиваше ножа си в тялото на съществото, което лазеше по стената, разрязвайки го по дължина, докато тичаше към следващите врагове. То зацвърча, но същата сянка се вряза в отворената рана и я изпълни, разкъсвайки го на две.
Едно от останалите три чудовища се хвърли към Сам с насочени към него зъби. Убиецът не трепна, дори не се опита да го избегне по никакъв начин, като вместо това заби ножа си между тях, право в устата му и директно в мозъка. Паякът увисна във въздиха.
Всичко ставаше толкова бързо, че Елизабет едва успяваше да го проследи. Бе го видяла да се бие с лихварите, но чак сега осъзна, че с тях дори не се бе опитвал да е сериозен. Не си бе давала сметка колко бърз е Сам досега. Колко… ефективен. Всяко движение бе премерено и смъртоносно. Нямаше нищо излишно. Една крачка преливаше плавно в бърз замах, а остриетата в ръцете му не бяха просто оръжия, а негово продължение.
Когато се биеше с него, Лизи се вглъбяваше в урока. Цялото й внимание отиваше в това да повтори правилно движението, да предугади неговата атака, да се защити и да го нападне сполучливо. А когато Сам обучаваше стражите в храма, никога не показваше всичко, което умее, не ги притискаше повече, отколкото бе сигурен, че могат да понесат. Това бе първият път, в който го виждаше да се бие истински отстрани. И докато го наблюдаваше, пулсът й се ускоряваше. Искаше и тя да се движи така. Искаше да танцува рамо до рамо с него.
Желанието й май щеше да се сбъдне. От разклонението на тунела се появи нов паяк. Той се изкатери по стената, за да избегне останалите си двама събратя и Сам, и със съскане се впусна към тях. Десетте му крака чаткаха по скалата. Лизи хвана по-добре ножа си и поряза палеца си на острието. Кръвта й бликна от раната, но девойката дори не успя да реши в какво полезно да я оформи, когато съществото застина на място и… започна да свети. Отвътре. За части от секундата светлината стана по-ярка, тялото му се разду и в следващия момент топла, жълта слуз се разхвърча навсякъде, покривайки всичко наоколо. Включително и Елизабет.
Всъщност, единственото, което бе пощадено, бе Чарли, който се криеше под бариера.
– Опа. – каза мошеника с гузна усмивка и Лизи усети как въздуха затрептя и около нея: – Забравих те.
Сам уби последното същество в същия момент. Елизабет щеше да се сопне на Чарли, че съвсем навреме се е сетил за нея, само че бе заета да бърше слуз от устата си, преди да е попаднала някак вътре.
Казра се огледа още веднъж и напрегна слуха си, но не чуваше други звуци, освен идващите от мошеника и Лизи. Сам си даде сметка, че до сега никога не беше убивал пред нея. И въпреки че подозираше, че ще срещне неодобрението й, изобщо не беше готов да го види, нито да открие, че тя му е дори ядосана. Предполагаше, че е по-добре от това да я е страх от него.
– Не мога да повярвам, че си такъв егоист! – каза му остро тя, като махна още слуз от себе си, която избърса в гърба на Чарли.
– Хей! – възропта мошеника, но един вкиснат поглед от нея, докато се мъчеше да изчисти вътрешностите на паяка от косата си, го накара да се прокашля и да кимне. – Продължавай.
– Че съм егоист? – повтори объркано Сам.
– Пълен! Не ми остави нито един… едно… каквото и да беше! Не ми остави никой и от лихварите! – той се беше приближил и по някаква причина нямаше дори петънце по дрехите му, затова Лизи замери и него със слузта. – И защо не ползваш ножа, който ти подарих? Носиш ли го въобще?
Сам можеше единствено да седи пред нея и да я гледа неразбиращо. Почти беше сигурен, че тя е започнала да говори на някакъв странен език и той я разбира грешно. Нима току-що го беше нарекла егоист, защото е убил паяците? И това за ножа… То всъщност беше по-логичното нещо, така че той бавно извади въпросното розово оръжие и й го показа.
– Нося го.
На лицето на Чарли се появи налудничава усмивка, която заплашваше да разцепи лицето му на две.
– Това… Това пеперуди ли са?
Никой не му обърна внимание. Лизи се намръщи на Сам.
– Има ли му нещо? – попита го сприхаво. – Не е ли достоен за убиване на паяци?
– Щяха да го изцапат. – оправда се Сам и допълни: – Пазя го.
– О, моля ти се! – процеди тя и замарширува напред.
– И сърчица! – възкликна Чарли с блеснал поглед. – Хей, Сам? Сам! Знаеш ли, че имаш сърчица по розовия си нож?
Сам тръгна след нея.
– Ще го използвам. – заяви й, преди и останалите мисли да се раздвижат в главата му и с леко запъване да каже: – И ако ни нападнат и плъховете, ще ти оставя два само за теб. Ще бъдат само твои.
Елизабет вдигна глава, за да го изгледа криво, но щом погледите им се срещнаха, и двамата ги напуши смях. Едва ли бяха спорили за нещо по-глупаво. Тя поклати глава и продължи напред. Чу тихо изщракване и преди да е успяла дори да се зачуди какво е, Сам я беше дръпнал рязко назад. Тя се блъсна в гърдите му, а стрелата прелетя на сантиметри от главата й.
– Има капани. – каза й той. – Флетчър ще върви първи.
Лизи беше пребледняла, но стоеше с изправен гръб и всъщност не трепереше. Кимна леко, че го е разбрала, но продължи да стои уверено на краката си. Сам можеше да подуши, че се е притеснила, затова реши да я разсее.
– Забелязах, че два от паяците имаха рани и са се били. – каза.
– Затова сигурно сиренето не помогна. – каза замислено Чарли: – Обикновено му се нахвърлят и забравят за всичко.
– Да очаквам ли и други изненади? – попита Сам.
Мошеникът сви рамене.
– Сигурно е заради пълнолунието. Случва се рядко и може да ги прави агресивни.
– Тогава ще внимаваме. – заяви му Сам: – Води.
Флетчър му кимна и тръгна, а Сам побутна Лизи да е втора, оставайки последен, за да пази гърба им. Знаеше, че мошеникът има начини да усети капаните, без значение дали бяха магически, или нормални, както и че може да ги обезвреди с мигване на око. Това беше и причината да стигнат толкова далече и нищо да не е стреляло все още по тях или да се е опитало да ги изгори. Така че за Сам оставаше да ги пази от живите твари тук и да не забравя да оставя дяла на Лизи непипнат. Тя, сякаш усетила, че отново мисли за нея, забави крачка и Казра реши, че иска да му каже нещо, но вместо това девойката съвсем спря на едно от по-широките разклонения и погледна по тунела, който Чарли беше пренебрегнал.
– Какво има, амара? – попита я Сам, като самият той, също се напрегна в опит да чуе това, което я беше накарало да спре.
Елизабет не бе сигурна какво да отговори. Сякаш нещо в края на тунела я бе… повикало. Но не точно. Нещо в нея бе разпознало нещо там. Но в това нямаше никакъв смисъл. Беше изчезнало толкова бързо, че сега дори не бе сигурна, че не си е въобразила.
Погледна в мрака. Не искаше да си признае, че я побиваха тръпки от мисълта, че ще види светещи в тъмното очи или ще чуе някакъв крясък, затова поклати глава.
– Нищо. – каза тихо. Потръпна леко и по-твърдо повтори: – Нищо.
И с това побърза да настигне Чарли и да се отдалечи от тунела. Сам се поколеба малко, преди да тръгне след нея. Гърбът й се бе сковал, а в миризмата й се бе появила нотка страх. Определено не беше нищо. Нещо я беше стреснало, но колкото и да се напрягаше – не можеше да го чуе или подуши. Сам застана зад нея и хвърли поглед през рамо към разклонението. Нищо нямаше да я нарани, докато той беше тук.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay