Не ми харесва кабинетът ти. Тъмен е и мирише на мухъл.
Знам, че го избрахте, защото е на пъпа на София, ама човек като влезе в него, и му става мрачно и неуютно. Сигурно от надвисналия балкон от горния етаж. Или от буйната растителност пред прозореца. Само един от трима ви пуши, а въздуха - с нож да го режеш. Никога ли не проветрявате? И тези решетки на прозорците. Да, знам, да не ви отмъкнат компютъра и ксерокса. Ама все пак... А и тоалетната... Защо не си назначите чистачка? Отвратително.
И мебелите не ми харесват - гарнитура от черна изкуствена кожа, като че ли сте я взели бракувана от някое учреждение. Имам чувството, че попадам на разпит в полицейско управление. Питаш как се оправям без теб. Отговорите ми стискат гърлото и съм няма, няма... И мен ме няма тук. Само тялото ми е дошло. Да ти иска наема. От онзи, нашия апартамент, в който така и не живеем.
Заключваш. Какво? Няма да отваряш, ако дойдат клиенти? Постилаш си якето на дивана. Започваш да ме целуваш. Няма къде да избягам. И не искам. Ти се възбуждаш. Усещам го. Смяташ, че ти принадлежа. Нова ли е ризата ти? Не? Показваш ми къде съм я изгорила с ютията. Не предпочиташ ли все пак да си дойдеш вкъщи? Не искаш. Лягаме върху якето. Не се съпротивлявам. А тя знае ли, че ù изневеряваш в този кабинет? Тя - любовницата ти?