Случи се. Знаеше, че ще се случи, че е неизбежно, дори го описа няколко пъти в различни разкази. Сега се случи. В разказите не беше успяла да пресъздаде колко е болезнено.
Банката вече е празна и затворена. Останали са една закачалка и пластмасова чашка с няколко фаса. Никога повече няма да отвори врати, не и като банка. "Не ви трябва банка в тоя квартал" беше казал през смях един от работниците докато изнасяше столовете. Не й трябва банка. Трябва й човекът в банката.
Можеше поне да й каже. Видяха се преди три дни, тогава вече е знаел. Усмихна й се и я поздрави както обикновено. Нищо повече. Точно така си го беше представяла. Поредното "здрасти", дори нямаше "чао", и след това неизбежното нищо. Това е естествения ход на историята, всичко останало е насилие над сюжета. Тя не обича да злоупотребява с властта на автор докато пише, не измисля невероятни съвпадения, не измъчва героите си, опитва да се придържа към простотата на реалността. Сега това е нейната реалност. Разказите й бяха като ...