Случи се. Знаеше, че ще се случи, че е неизбежно, дори го описа няколко пъти в различни разкази. Сега се случи. В разказите не беше успяла да пресъздаде колко е болезнено.
Банката вече е празна и затворена. Останали са една закачалка и пластмасова чашка с няколко фаса. Никога повече няма да отвори врати, не и като банка. "Не ви трябва банка в тоя квартал" беше казал през смях един от работниците докато изнасяше столовете. Не й трябва банка. Трябва й човекът в банката.

Можеше поне да й каже. Видяха се преди три дни, тогава вече е знаел. Усмихна й се и я поздрави както обикновено. Нищо повече. Точно така си го беше представяла. Поредното "здрасти", дори нямаше "чао", и след това неизбежното нищо. Това е естествения ход на историята, всичко останало е насилие над сюжета. Тя не обича да злоупотребява с властта на автор докато пише, не измисля невероятни съвпадения, не измъчва героите си, опитва да се придържа към простотата на реалността. Сега това е нейната реалност. Разказите й бяха като репетиция, опит да се подготви за това, което предчувстваше от самото начало.

Още месец и щеше да стане година от първото "здрасти". Стреснато, набързо изговорено едновременно от двамата, но очаквано с месеци. Втория опит беше малко по-сполучлив, но пак неловък. Третия път беше нетърпелив и уверен поздрав още от отсрещния тротоар, за да се похвали пред колежката, с която пушеха отвън. Една година не им стигна за да се научат да се поздравяват като нормалните хора. Имаше всякакви видове поздрави. Неадекватен опит за махане с ръка от твърде далеч. Спиране по средата на улицата, когато се видят в последния момент. Внезапна широка усмивка за секунда, заменена отново от сериозна физиономия когато разговарят с някой друг. Продължителен объркан поглед изпълнен с очакване, ако се разминат без да се видят. Скришно намигване, докато единият говори по телефона. Дори два пъти демонстративно се не-поздравяваха.

Не си казаха нищо повече от "здрасти". Не беше нужно. Познаваха се достатъчно добре от преди да се срещнат, от преди да се родят. Той го разбра пръв, още когато тя влезе в банката. Тя го позна на следващата среща, чак когато го погледна в очите. Всеки следващ поздрав беше придружен от поглед в очите, с който обменяха информация, невидима за околните. Като негласен разговор.

Поглежда я, усмихва се весело.
"А, ето те къде си".
Тя рязко забавя крачка.
"Закъснявам, обаче знаеш, че всяка сутрин минавам".
- Здрасти - казва той.
"Как си?"
Тя се усмихва широко.
- Здрасти - отговаря.
"Радвам се да те видя".
"Аз също".
Отместват поглед един от друг.
Таен разговор проведен за няколко стотни от секундата.

Сърдита е. Не на него, тя знае, че също не му е било лесно. Предполага, че се е чудил дали да й каже. Може дори да е решил да го направи, да е опитвал няколко пъти, но в последния момент да се е отказвал. Не е искал да наруши традицията.
Според нея това е единственият възможен чист сценарий. Всяка промяна би превърнала историята в драматична трагедия. Сега всичко свършва. Така ще остане един хубав спомен, започнал и приключил неочаквано, някъде там в миналото.
Героинята в единия от разказите й получи кратка, случайна среща след години, а в другият разказ - поздравителна картичка от банката за Коледа с лично послание от него. Все пак дава някаква надежда, но й се струва прекалено нереалистично.
Той беше направил своят избор - да не променя историята.
Тя също има право на избор - да промени краят.

Ще пренапише краят без да го направи драматичен и сълзлив, без да дава начало на безкрайна трагедия и, по възможност, без да се превръща в комичен етюд. Сигурна е, че трябва да има някакъв начин и според правилата на реалността начинът трябва да е прост.
Тя има телефонният му номер - беше й звъннал веднъж за някакъв документ за подписване. Той знае адресът й от личната карта, дори беше споменал, че знае, че е наблизо. Въпреки това е изключено да се потърсят. Негласно споразумение. Всеки има някаква своя причина да не изисква и да не очаква специално отношение от другия. Правилото трябва да се уважава и спазва и от двете страни.
Едно единствено съобщение от непознат номер - това звучи приемливо. Есемесите са лесни за игнориране. Не е нужно да отговаряш. Може би е някакъв вариант.

Героинята й трябва да напише съобщение, което би му дало достатъчно информация, но в същото време да е безсмислено за всеки друг, който може случайно да го прочете. Не е сигурна дали номерът, който тя има е личен или служебен. Освен това може той да има жена или приятелка, която да прочете съобщението и да направи проблеми.
Може би е малко прекалено. Хората реагират различно на странни съобщения. Може да се ядоса, да се обади и да се скара на непознатия, който му пише. Може да се притесни - от къде му има номера и защо е толкова луда, че да му праща такива съобщения. Може номерът изобщо да не е негов или да не види съобщението.
Тя не обича да навлиза в толкова дълбоки "ами ако". Според нея писателят трябва да познава героите си, да знае възможностите им и просто да избере един от всички възможни варианти те да стигнат от началната до крайната точка.

Героинята ще изпрати съобщение - "(усмивка) Здрасти. Банката вече е почти празна, тъкмо минах покрай нея. Ти как си, наред ли е всичко?".
Той ще е леко нервен и притеснен. Още няма да е свикнал с новото работно място. Няма да познава колегите и клилентите. Ще му се иска да излиза да пуши често, но няма да си го позволява докато не види кога го правят другите. Въпреки това няма да се откаже от сутрешната си цигара за обмисляне на графика. След като пристигне на работа и прегледа документите и дневните задължения, ще излезе навън за да помисли от къде да започне.
Тогава ще получи съобщение от непознат номер. Банката била празна. Това няма да го учуди. По-интересно ще му е - "наред ли е всичко". Много неща няма да са наред, но той никога не би се оплаквал безцелно на хора, които дори не могат да напишат един разбран есемес.
Ще предположи, че е от някой познат от кварталът, в който преди работеше. Често се заговаряше с много от хората там. Усмивката ще го обърка. Само бившите му приятелки използват иконки в есемесите, а те едва ли се интересуват как е и нямат работа около банката. Няма да разбере смисълът на съобщението - дали е опит да предизвика меланхолия по празната банка или е искрен въпрос как е. Няма значение, защото след като изпуши цигарата, ще се заеме с клиентите и напълно ще забрави за него.

Тя ще очаква с нетърпение някакво съобщение, а при всяко позвъняване сърцето й ще спира докато не види кой е. След няколко дни ще се примири и ще спре да подскача при вибрациите на телефона.
Тогава той ще усети, че несъзнателно е щял да поздрави момиче, появило се внезапно иззад ълъла. По навик. Ще му е неприятно да си напомни, че тя вече няма да минава по време на сутрешната му цигара. В този момент ще види тънката, почти невидима нишка. Ще се почувства като дете, разопаковащо шоколадово яйце.
Получи съобщението точно по времето, по което обикновено се разминаваха при банката, а в него пишеше "тъкмо минах покрай нея". Усмихнато човече и после "здрасти". Така се случваше - първо се поглеждаха, после усмивка и накрая здрасти. Няма да смее да повярва, че е от нея. Тя не би трябвало да му има номера. Освен ако не го е поискала от негови познати, а те тайно да са го дали, но това ще е невъзможно. Може би е заради служебния телефон - има някакъв проблем и батерията му пада много бързо. Беше се случвало понякога, изключително рядко, да се обади на клиент от личния си номер.
Любопитството ще надделее. Цял ден, в свободното си време, ще се опитва да измисли начин да разбере дали това е тя. Ще се наложи да избира - или забравя за неизвестния изпращач или го предизвиква. Няма да му е лесно, няма да знае какво точно да напише. Трябва да е нещо, което отговаря на въпроса, но и също очаква някакъв отговор. Освен това ще трябва да го напише закодирано, и с опция за изход в случай, че се окаже някоя от бившите му приятелки. Какво може да отговори на съобщение тип "добре ли е всичко".

Тя ще го прочете три часа след като излезе от киното, когато се сети да си включи звука на телефона. Кратко съобщение - "Не. Липсва ми сутрешното здрасти". Най-накрая сърцето й ще започне да бие в нормален ритъм. Ще знае точно какво да направи. Следващата сутрин ще му изпрати "(усмивка) Здрасти. Вчера бях на кино и гледах много хубав филм". След половин час ще получи "Здрасти. На работа съм и не се разбирам с новия принтер, но всичко друго е наред".

Тогава традицията ще продължи. Малко променена. Може дори да е началото на нещо ново.

Това вече става за край.