НЕОБИЧАЕН ПИР
Пролетното слънце беше нагряло гърба ми. Върху десетметровия навес се препичах като котарак. През бинокъла гледах към пътя, в очакване обяда, ту към румънски бряг. Върбите са потопили косите си в стоманено сиви води на Дунав. По-нататък се виждат залети от пролетното пълноводие сини огледала, начупени от тръстиките. Някакъв кораб плаваше срещу течението. След него оставаше бяла диря от пяна. Прозвуча рев на сирена, а от близките бараки кънтяха гласовете на колегите. Отново се разиграваха карти.
Някъде в далечината по пътя пълзеше облак от прах. Бинокълът ми засече каруца с чергило. Ето я вече под размахалото клони дърво, близо до навеса. Под чергилото се подаваше лице на мъж с увиснали мустаци. Тялото му се тресеше в такт с каруцата. Една разчорлена женска глава се показваше до тази на циганина. До нея стоеше дете с лице на гардже и очи на диво зверче.
- Пъър-ър. – спряха под дървото. След минута на коня служиха чувал със сено. Жената се наведе към каруцата и извади голям ...