Шефът никога не привикваше Ния в кабинета си. Когато искаше да ù каже нещо, отиваше лично при нея, до малката ниша близо до склада, където бе бюрото ù. Човекът постъпваше така от добри чувства, просто искаше да ù спести разкарването, но Ния много се дразнеше, защото не обичаше да получава специално отношение. Тя дори нямаше нищо против шефът да я нахоква, когато не си е свършила добре работата, а не да я пази, сякаш е писано яйце. Всъщност той бе много доволен от трудолюбието и професионализма на Ния и дори не подозираше, че тя гледа с лошо око на неговото внимателно отношение.

  –  Здравей, Ния. Как си?

  –  Добре, шефе.

  –  Имаш ли много работа тия дни?

  –  Довършвам две рекламни брошурки, надявам се до утре следобяд да съм приключила. Защо?

  –  Не искам да те натоварвам, но…

  –  Аз пък искам да ме натоварваш, не обичам да се мотая и да умирам от скука – отвърна остро Ния.

  Шефът вдигна вежди, бе леко изненадан от реакцията ù.

  – Добре тогава. Искам да помогнеш при разработването на новия ни сайт. Наясно си с основните ми изисквания, а и си придобила доста опит като администратор на стария сайт. Имаш поглед върху нещата, затова се обръщам към теб.

  –  Какво точно трябва да направя?

  –  Наел съм един програмист от Варна, той ще го разработи. Само искам да следиш работата му и да му даваш съвети. Разчитам много на вкуса ти.

  – Банерите нали аз ще ги правя?

  – Банерите са твои.

  – И новото лого?

  – Да.  

  – Чудесно.

  Шефът бръкна в джоба си и извади едно намачкано листче.

  – Това са координатите му, действай. Ако имаш някакви въпроси, просто ми звънни и ще дойда.

  – Да, шефе. Всъщност ... не е нужно ти да идваш. Не съм… - Ния за малко щеше да каже „саката”. – Когато имам някакви въпроси, ще наминавам през кабинета ти.

   – Става. –  Шефът си тръгна и Ния разгърна листчето. На него имаше имейл адрес: emil_tonchev@gmail.com, скайп адрес: „emil80t” и име „Емил Тончев”. Липсата на телефонен номер изненада Ния, но после тя си каза, че може да вземе телефонния му номер по–късно.

  Една от колежките ù – мило, но леко глуповато момиче – изникна пред бюрото ù.

  – Нийче, отиваме групата да хапнем навън. Искаш ли да ти вземем нещо?

  – Не, благодаря. Нося си сандвич.

  – Добре. Чао тогава.

  – Чао.

  Когато останалите й колеги излязоха, Ния извади сандвича с пилешко и майонеза, който си бе приготвила вкъщи, хвана се за бюрото и се изправи. Мушна сандвича в джоба на блузата си, приглади с длани дългата си пола, взе лежащите на шкафа подлакътни патерици и се подпря на тях. Закуцука към малката стаичка в дъното на коридора, където персоналът понякога се хранеше. Днес нямаше да има компания. Всички, освен нея и шефа, бяха решили да прекарат обедната си почивка извън офиса. Но Ния бе свикнала да се храни сама, и още много други неща бе свикнала да прави сама.  

***

  Когато бе на пет години, Ния се разболя от рядко неврологично заболяване, в резултат на което левият й крак постепенно атрофира и се скъси с повече от двайсет сантиметра, превръщайки се в ненужен придатък към тялото. С течение на времето Ния свикна с факта, че е по–различна от другите деца и успя да се обгради с добри приятели, които не обръщаха внимание на недъга ù,  ценяха я заради човешките ù качества и й помагаха в училище. Учителите често се възхищаваха на нестандартното мислене на сакатото момиче и съвсем заслужено му пишеха високи оценки. Но с пубертета дойдоха  сериозните проблеми.

  Приятелките й си намериха гаджета и започнаха да водят полов живот, а на нея никой не й обръщаше внимание, включително и Той – най–красивия, най–умния, най–прекрасния. Ния разбираше, че това си е в реда на нещата – та кой би пожелал инвалид, – но въпреки това страдаше жестоко. Изпадна в депресия, усамоти се и загуби желание за живот. В крайна сметка се зарече никога повече да не се влюбва.

  Постепенно нещата се поуталожиха, но природата си е природа и тя се влюби отново, като този път обектът на желанията й откликна, макар доста плахо. Двамата с Петър излизаха почти месец. Ходеха на кино и по заведения, приказваха си сладко на пейките в парковете, хванати за ръце. Но до интимен контакт така и не се стигна. Родителите на Петър възнегодуваха срещу избора му, увещаваха го да си намери някоя „нормална”, да не говорим, че в училището мнозина говореха зад гърба им. Ния нямаше проблеми с ушите и дочу ужасяващи неща, като например: „Какво пък толкова намира в тази саката кранта!”, „Не вярвам да прави секс с нея. Това би било истинско извращение.”, „Петър се е побъркал. Ако не внимават, може да си направят бебе–изродче.” Ето как и тази мимолетна, платонична връзка приключи. Някъде по това време Ния се дефлорира сама, в знак на протест, а може би и на нещо друго, срещу връхлетелите я любовни разочарования.

   Ния се примири със съдбата си и пое смело по трудния житейски път.  Завърши графичен дизайн, намери си работа в рекламна агенция и заживя самостоятелно. Родителите й се гордееха с нея,  и то с основание. Колегите ù я ценяха, защото имаше добър характер, защото можеше да прави чудеса с Фотошоп и защото често ù идваха нестандартни идеи, но се чувстваха неловко в нейно присъствие. Тя не беше като тях. Тя не можеше да скита по планински пътеки. Тя не можеше да си позволи да отиде на море и да се съблече по бански, защото всички щяха да видят изсъхналия ù, тънък като клечка крак и неестествено извитото й стъпало, което вече почти трийсет години не бе влизало в обувка. Тя носеше дълги поли през всички сезони, дори и през летните жеги, защото в тях се чувстваше най–комфортно. Така не приличаше на инвалид, а на момиче, което си е навехнало глезена,  докато е карало кънки, например. Понякога ставаха недоразумения. Веднъж един клиент, запленен от чаровното й излъчване, започна да я ухажва и да подпитва как е пострадала и дали скоро ще захвърли патериците, а тя просто си вдигна полата над коляното и му показа сакатия си крайник, унищожавайки апетитите му на мига. Ния вече се бе научила да гледа по–леко на нещата и  изобщо не се впрягаше от факта, че ще си остане стара мома.

***

  Ния се прибра вкъщи с такси. Можеше да си позволи да дава пари за таксита, защото получаваше добра заплата, а и не искаше да си къса нервите и да застрашава здравето си в градския транспорт – няколко пъти беше падала в претъпкани автобуси.

  След като се изкъпа, си сипа чаша вино и седна пред компютъра. Вечерите прекарваше пред компютъра, който се бе превърнал в най–добрия ù приятел. Слушаше музика, четеше, гледаше филми, предимно стари, а понякога пишеше стихотворения и ги пускаше в сайтовете за лично творчество. Не беше добра поетеса, но самият процес на писане й действаше разпускащо, така че често се опитваше да излее емоциите си в рими. Пишеше мрачни неща от рода на:

  „Завист черна своите пръсти чепати в душата му впива.

  Мъчи го нагло и със премерена злост го убива.”

  „Казват, че времето всякакви рани лекува,

  но той време няма, решил е във Стикс да поплува.”

  „Таз изневяра нанесе ми страшни, болезнени рани,

  ще те убия, за да сме поне в отвъдното събрани.”

  Понякога получаваше похвали за писанията си, но се съмняваше, че са искрени, затова не ги взимаше насериозно.

  Някъде към единайсет часа се сети за задачата, която бе получила от шефа си, и реши да отметне малко работа. Извади листчето и запомни имейла на програмиста. Написа му следното писмо:

  „Здравейте, господин Тончев. Името ми е Ния Керчева и работя в рекламната агенция, по чийто сайт работите. Получих нареждане от господин Стаменов да Ви подпомагам с каквото мога. Ако имате някакви въпроси, моля пишете.”

  Така започнаха контактите ù с Емил Тончев.

***

  През следващата седмица двамата комуникираха най–вече по скайп, като обсъждаха единствено въпроси, касаещи разработването на сайта, след това обаче започнаха да се промъкват и други теми. Една вечер Емил й написа:

  – Знаеш ли, направи ми впечатление, че пишеш много правилно, и запетайките винаги слагаш на правилните места. Невероятно добре се изразяваш.

  Тя отвърна:

  – Майка ми е учителка по български език. Ти също имаш добър изказ.

  – На мен баща ми е учител по български език, много изкъсо ме държеше. Пробвала ли си да пишеш поезия или проза?

  – Пиша разни стихчета, ама не съм добра. Допреди година мислех, че „дактил” е вид динозавър.

  – Ха– ха. Дай да прочета!

  Тя му прати линк. Десет минути по–късно той написа:

  – Малко мрачничко ми се струва, но ми харесва.

  – Благодаря. Ти пишеш ли?

  –  Не, но мисля след време да драсна едно фантастично разказче за един конкурс.

  – Не се колебай, ако имаш добра идея за сюжет. С второто „един” се получи повторение, внимавай :).  

  И така в сладки приказки неусетно изминаха три часа. Оказа се, че двамата имат много сходни разбирания по отношение на музиката, книгите, филмите и политиката. Той много се смя с емотиконки, когато тя му каза, че според нея съвременната продукция на Холивуд е предназначена за тийнейджъри, страдащи от лека форма на олигофрения. Той също демонстрира черно чувство за хумор. После стана ясно, че и двамата са необвързани.

  Много си допаднаха. Ния се зачуди дали не му поиска телефонния номер, но се отказа. Зачуди се й друго, защо той няма камера и микрофон за скайпа. Когато тактично го подпита на тази тема, той сподели, че макар и да е в крак с новите технологии, не обича бърборенето и „зверенето” в камерата. Постигнаха съгласие на тази тема. После той й изпрати снимки. Емил изглеждаше доста висок. Имаше интелигентна физиономия, обрамчена със среднодълга руса коса. Малко приличаше на Кърт Кобейн. И Ния му изпрати снимки, но само селфита на горната част на тялото, защото не искаше да развали нещата, като покаже патериците си. Почувства се леко гузна, че крие за недъга си, но прецени, че за момента това е правилното поведение.       

  Седмица по–късно, Емил започна да прави плахи комплименти на Ния. От рода на: „Не че Рейчъл МакАдамс ми е от най–любимите актриси, ама си приличате в лицето, особено по сладкото носле”. Ния вече изпитваше ужас, че ще дойде момент, когато той ще я покани на среща ( въпреки, че той бе от Варна, а тя от София). От една страна тя копнееше точно за това, а от друга не искаше да се развали илюзията за “нормалност”.  Чудеше се дали няма да е по–добре отношенията им да си останат такива, каквито са в момента.  Мина още една седмица, а Емил продължаваше да се държи като мухльо, какъвто вероятно беше, но на Ния това вече й харесваше, защото бе започнала да си изгражда един измислен свят, в който са само те двамата – виртуално. Колкото и неопитна да беше, тя усещаше, че за пръв път някой е влюбен в нея.

  Разговорите им винаги бяха кротки и интелигентни, но въпреки това емоциите на Ния понякога започваха да подклаждат сексуални фантазии, каквито не бе имала никога преди. В такива моменти тя измисляше някакъв повод да прекъсне временно връзката, за да може да се самозадоволи на спокойствие.

  След това дойдоха големите лъжи. Ния се похвали, че през лятото е ходила на екскурзия в Канарските острови с бившето си гадже. После дълго се чуди защо е казала тази лъжа и защо продължава затъва до ушите в лъжи, но не можа да си даде разумно обяснение. А на всичкото отгоре Емил я помоли да му изпрати нейни снимки от Тенерифе и тя му обеща без дори да се замисли, като помоли това да стане утре, защото снимките били на някаква флашка, забутана незнайно къде.

  Ния си взе един ден отпуск и се зае да превърне лъжата в истина. Рано сутринта отиде в близкия магазин и си купи бански. Прибра се вкъщи и облече банските. Почувства се странно – никога досега не бе носила такова нещо. Включи професионалния си Никон на самоснимачка и си направи трийсетина снимки при подходяща светлина, без патериците, разбира се. Проблемът беше, че трябваше да балансира на здравия си крак без да се прегърбва  и без да се подпира, за да изглежда стойката й естествена. Справи се. После седна пред компютъра и след половинчасово търсене намери един прекрасен пейзаж от Тенерифе с голяма резолюция. След това се зае със същинската работа. Отвори Фотошоп, копира върху пейзажа най–подходящата от трийсетте снимки, които си беше направила, и старателно „изряза” фигурата си, без болния крак. От друга снимка взе здравия крак, обърна го, за да стане ляв, и го сложи на мястото на болния. В продължение на четири часа доизпипва  – нагласи цветовете и яркостта, сложи сенки, „замаза” срязването. Още десетки други нещо нагласи. Накрая, след кратко колебание, удължи леко краката си, макар че и така си изглеждаха добре. И после се разплака – защото от екрана я гледаше здрава млада жена със съвършени крака.  Красавица, каквато тя никога нямаше да бъде. Съжали с цялото си сърце, че е допуснала да се влюби. Да, тя се бе влюбила отново.

  Работата по сайта приключи, но те продължаваха да си пишат дори по–често отпреди. Не можеха сякаш да се наситят на виртуалната си компания. Ния споделяше с него много неща, но и много лъжеше, защото за момента бе решена да крие за физическия си недостатък. Обаче нещата постепенно се промениха. Тя закопня да види на живо този прекрасен човек, с когото толкова добре се разбираха. Закопня за романтични разговори на свещи. Закопня да го вземе в прегръдките си и да зашепти нежни думи в ухото му, а той да проникне дълбоко в нея и да й достави неимоверно сексуално удоволствие. Но си даваше сметка, че всичките тези мечти са непостижими. Може би, ако не бе излъгала…

  Една вечер тя изпи чаша водка на екс, за да се отърси от страховете си, седна пред компютъра, отвори скайп и започна да пише с настройката да излее душата си пред любимия човек.

  – Здрасти, Емо. Трябва да ти кажа нещо много важно. Много те лъгах напоследък, за което съжалявам. Ти не заслужаваш такова отношение. Вярвам обаче, че ще ме разбереш и че ще се опиташ да ми простиш. Цялата тази гадост е заради моите комплекси. Работата е там, че когато бях малка, се разболях от лоша болест и единият ми крак атрофира. Инвалид съм и съм ГРОЗНА. Ходя с патерици откакто се помня. Онези снимки от Тенерифе са обработени с Фотошоп. Подло постъпих, знам. Ами … това е.

  Ния така се бе концентрирала, че не забеляза движещото се жълто моливче и гумичката,  които показваха, че в същото време и Емил пише нещо.

  Двамата явно бяха „стреляли” едновременно, защото секунди след като изпрати съобщението си, на екрана на компютъра й се появи следното:

  – Ния, време е да ти кажа какво ме притеснява и защо се държа като абсолютен темерут. Когато бях малък, паднах от една череша и оттогава заеквам, ама много, направо е мъчение да се разговаря с мен. Жените ме отбягват и затова здраво съм се спекъл. Трябваше да ти кажа по–рано, но просто не намерих сили. Исках да ме възприемаш нормално. Сега разбираш защо нямам микрофон и защо не ти дадох номера на телефона си. Моля те, прости ми!

  Двамата примигваха невярващо, вперили очи в екраните на компютрите си. По едно време Ния се усмихна и промърмори под носа си:

  – Може би не е чак толкова непостижимо.

  А на четиристотин километра от нея Емил, заеквайки, извика:

  – Миличката тя, миличката! Обичам те, обичам те! – Приведе се над клавиатурата и започна да блъска яростно по клавишите.