Мъгла, сребриста и тънка – пяжина в нощта на душата. Гледах право в нея. Колкото повече се взирах, толкова повече заприличваше на момиче, обвито с воал. Срамежливо криеше лицето си, но ме викаше натам, дърпаше младата мъжка душа неудържимо, както невеста  своя жених.

Северният руски град не бе от най-гостоприемните. Студ и мъгла, пък и слухове за банда, която пребива и ошушква моряците, разколебаха момчетата да се напият на брега. Аз обаче, като най-млад и неженен, горях от желание да пръсна пари по  жени и кръчми, независимо от предупрежденията.

Три проверки на три бариери и бях в най-бързото такси, летящо към  прехвален бар. Мъглата отстрани разтваряше за мъничко своя шал, колкото да покаже пръстче от красотата на града и пак загадъчно скриваше всичко. Опитах се да поведа разговор с таксиметровия шофьор, но щом отворих дума за бандата, той пусна музика и замълча. Стовари ме пред прочутото заведение и замина.

Огледах се. Табелата просветваше уморено в мъглата, а по улицата жив човек не се мяркаше. Мисълта да се върна се промъкна с котешки стъпки, но аз я отпъдих ядосано. Нощта едва започваше, усещането, че нещо вълнуващо предстои, не ме напускаше.

Стори ми се, че някой ме наблюдава. Едно момичешко лице в мъглата с тъжни очи сякаш следеше всяка моя стъпка и с усмивка ме викаше да се приближа.

Бутнах вратата на бара. Тихо, топло и ... тихо. Застанах на средата и пак се огледах. Нежна музика, двамата бармани като войници изправени до плота, десетина мъже посетители. А къде са рускините? Някак много домашно изглеждаше тук. И докато хвърлях наум ези-тура да си тръгна или да остана, мъж с размерите на врата застана до мен и много любезно ме покани към бара. Дори се представи – Иван. Засмях се и също се представих.  Щом чу, че и аз съм Иван, стисна ръката ми като в чук.  Помислих си дано не ми се налага да се бия с него до сутринта.

Вратата  се отвори и влезе дребна жена. Проговориха нещо с Иван и тя седна до прозореца. Не беше от  контингента. На лицето ú бе изписано напрегнатост и тревога. Взираше се в мъглата, като майка, която иска да види в бъдещето дните на своята дъщеря. Не знам защо тази глупост ми влезе в главата, може би понеже бе на годините на моята майка и под шала ú просветваше сребърен кичур коса.

- Каква водка ще пиеш? – басово попита Иван.

Вдигнах безразлично рамене.

Огромният мъж посочи бутилка зад бармана и еднолитрова „Столична“кацна между нас. Появиха се две чаши и прекрасно мезе. Странно, ако това бе най-престижният бар, защо ръката на момчето, наливащо питието, трепереше? Погледнах го изненадано, а младият барман сведе поглед. Обърнах се към Иван. Тъкмо да си отворя устата, телефонът на жената иззвъня. Иван отиде при нея и размениха няколко реплики тихо.

Само с очи попитах бармана какво става, а той направи знак, от който ми замръзна кръвта. Къде бях попаднал? Пак се огледах. Никой от посетителите не си тръгваше, но и никой не влизаше. Питиетата стояха непипнати, жената не си сваляше шала. Сега се нагласих! Добре си беше на кораба, имаше хапване, щяхме да си поръчаме хубавици, бутилка водка, ама нали все мъглата ми беше в очите. Нали все невеста ми се привиждаше. Жив ако изляза от тук, няма  и  да помисля за женене.

Иван пак дойде при мен и напълни чашите до ръба. Явно трябваше да се надпиваме. Бях получил два-три урока от дядо ми как да пия, затова помолих за зехтин. Мъжът гардероб се усмихна, щракна с пръсти и бутилка екстра върджин кацна до моята чаша. Той се усмихваше, а на мен ми се стягаше душата. Мъглата навън ставаше още по-гъста и вече не приличаше на невеста, а на покров, с който изпращат покойници. „На ти сега барове, на ти сега пиене“, не спирах да се ядосвам на себе си.

Пиехме бавно и мълчаливо. Замезвахме от богато и вкусно подбраното плато пред нас, аз си  помагах с черен пипер и зехтин, доколкото беше възможно.

На втората бутилка поисках кратка почивка. Това предизвика нова усмивка  на лицето на руския Иван.

- Не може да пие никой като руснаците, брат – заяви снизходително той.

- Не може никой да пие като тебе, Иван – благоразумно изрекох нещо, в което не бях дори сигурен.

Времето напредваше неумолимо. Поглеждах нетърпеливо часовника - трябваше да тръгвам, ако исках да нямам проблеми. Пътят бе доста до кораба, а проверките до  него отнемаха време. Споделих притесненията  си с големия мъж, но той  ме отряза.

- Никъде няма да ходиш, докато аз не ти разреша. Мръднеш ли, тук ще останеш завинаги.

Изтръпнах и заразглеждах отново посетителите в бара. Няколко от тях бяха с размерите на Иван и гледаха под вежди другите. Жената до прозореца разменяше погледи  със слабичък мъж до вратата. Какво ставаше?

Трето позвъняване. Среброкосата жена подаде телефона на Иван. Разговорът беше кратък.

  - Ставай – обърна се към мен великанът.  – Тръгваме.

- Къде? Защо? – опитах се да измъкна някаква информация, но той само ми направи знак да млъкна.

Сърцето ми беше спряло.

- Сядай – посочи  седалката до себе си. – И си сложи колана.

Макар и доста пил, въпреки мъглата навън, успях да запомня номера на черния джип.  Няколко седмици и букви. Пак изтръпнах - знаех кои в България карат джипове с такива номера.

Колата летеше по пътя, Никакви светофари не виждах, а и каква полза дори да ги бях видял. На задната седалка беше жената с шала и слабичкият мъж, а между тях, огромна горила. Всички мълчахме.

 Изведнъж джипът се изправи на спирачки. Вратите се отвориха и слязохме.  На тротоара стоеше младо момиче с очите на жената в колата. Подаде плик на Иван. Той погледна съдържанието и направи знак на  другия „гардероб“. Той се отдръпна и  двете жени се прегърнаха.

- Женен ли си? – попита ме иронично Иван.

- Не, но си имам невеста, която ме чака - изрекох, без да се замислям първото, което се сетих.

- А майчица имаш ли? – пак ме попита мъжът.

- Имам, болна е и ме чака – пак изговорих лъжа.

- Е, Сонечка – размаха пръст Иван срещу младото момиче – отърва се.

Гледах момичето и не знаех дали сърцето ми бие от страх или от яд. Тя беше нежна и безумно красива. Лицето ú се сливаше с мъглата и бях почти сигурен, че точно нея  преди да тръгна за бара видях.

- Сядай в колата – нареди отново Иван. – В колко потегля корабът?

Летяхме по улиците на спящия град. С няколко думи гигантът ми обясни ситуацията – бил съм заложник срещу неизплатени пари в заем. Соня е знаела, че ще бъда убит, ако не върне парите, взети преди година за операция на среброкосата жена.

 Двайсет минути преди часа на отплаване бях  стоварен на кораба.

- Къде ходиш бе, хаймана? – почна ме веднага капитанът.  – Умряхме от притеснения да не си се забъркал с прословутата банда. Какво стана?

- За малко да се оженя – смрънках  и капитанът ми перна един зад врата.

Корабът се отдалечаваше и мъглата разплиташе своите шалове от коприна. Изпращаше ме с очите на Сонечка. А аз не ú казах „благодаря“.