-Солени ли са? Никога преди не съм виждал...
-Много - отвърна едва тя, хлипайки. - Ти не плачеш ли?
-Не. Никога.
-Значи сърцето ти е пълно със сълзи... И някой ден просто ще се пръсне.
-Защо мислиш така ?
- Защото поддържам своето винаги празно. Когато ми се плаче - плача. Не се разбирам със самата себе си. Така си прощаваме.
- Защо е нужно да плачеш, за да си простиш?
- Защото не знам какво друго да направя. Щом изплача онова в сърцето си, просто оставам в покой, дори за миг. Чувствам се лека, все едно ще полетя. Когато сърцето ти прелее, със сигурност ще удави някой, когото обичаш.
- Аз никого си нямам, какво остава за любов.
- Имаш, иначе сърцето ти нямаше да е пълно със сълзи.
- Свободен съм, не са ми нужни, за да бъда спокоен.
- Тогава какво ти е нужно?
- Не знам...
- Защото не си плакал... Ако беше, щеше да знаеш. Когато човек изтласка тъгата си, избистря съзнанието.
- А откъде си сигурна, че никога не съм...
- Защото се страхуваш от своята емоция. Страхът личи в очите ти, не може да бъде прикрит. Аз просто рухвам от време на време. Не го намирам за слабост. Научила съм се как да отпускам всичко, което ме руши. Дори съм по-силна от теб. Ако постоянно трупаш мислите си, терзанията, проблемите в подсъзнанието, ще се скараш жестоко.
- С кого?
- Със себе си.
Здравата му фигура стана от дървената пейка и тръгна по пътеката. Направи няколко крачки. Обърна се. Дръпна ръката си, за да помаха за довиждане. Едно мъничко, по-сиво от блузата му петно, щеше да нарасне - за добро.
© Екатерина Маркова Todos los derechos reservados