Залата излъчваше студ от луминисцентните лампи. Отново дълго... дълго дежурство.
Рисуваше си върху една рецепта и поглеждаше от време на време мониторите. Тук всички дечица бяха пътници към Рая.
Не искаше да бъде тук.
Знаеше, че нищо не може да помогне.
Един лекар, който познаваше професията и разбираше, доколко е безпомощен със знанията си. Създаваше просто по-дълга агония за децата на тоя свят.
Единият от мониторите запищя.
... Ася. Умираше толкова мъчително.
Влезе в стаята. Телцето ѝ бе увито в одеялото, а навън стърчеше само суха ръчичка посиняла от многото абокати.Останали бяха само няколко кичура от русата косичка, след химиотерапията.
Отиде и усили системата. Видя, че се бе загледала в капките, които се стичаха. После погледна към ръката му.
Все още стискаше рисунката, която беше направил върху рецептата.
Чу я, как тихо прошепна:
- Моля, нарисувай ми слънце...
- Добре, мъничката ми.
Седна и започна да рисува най-усмихнатото слънце, което можеше.
- Ето, за теб е.
Напуканите ѝ устни се разтегнаха в усмивка.
- А... Цветенце... Може ли...?
Отново нарисува една усмихната маргаритка.
- Тя е... Красива и... усмихна...та...
- Да, като теб, Асенце.
- Не... моите... листенца са опадали... А пеперудка...
Нарисува ѝ една пеперуда с широко.разперени крила.
- Ще ме... прегърнеш... ли...
Внимателно легна до нея и прегърна малкото телце. Усети, как леко потрепва. Гледаше го с големите си очи и една сълза се търкулна по бузата ѝ.
- Благодаря... ти...
Клепачите ѝ бавно се затвориха и се понесе в детските си сънища.
Разбра, че може да направи само едно нещо за нея...
Да я обича, като божие дете и това бе единственото, което научи в професията си. Не искаше да прави нищо повече.
Край
© Гедеон Todos los derechos reservados