27 ene 2017, 14:42

Нобилис 

  Prosa » Ficción y fantasy
700 2 5

Obra no adecuada para menores de 18 años

4 мин за четене

- Дрън, дрън, дрън. Всичко това са глупости. Ако до три часа не поправим скапания кораб и не си изнесем задниците от там, ще трябва да го продадем за да покрием скапаните такси. Затова се размърдай.
И шефа му ядосано му затвори.
"Пука ми" - помисли си Дрен. - "Направо ще си го преместя от единия в другия."
С екипа му отговаряха за 400 кораба. Бяха четирима човека, седящи всеки в малка кабинка в огромна зала с още стотина като тях. В кабинките имаше само по един президентски стол и холограма на аквариум на стената. Някой психолог някъде явно беше решил, че рибите ще ги успокояват докато работят. Дрен предпочиташе да гледа спящи и прозявящи се лъвове, но никой не го питаше. И поне още 8 години нямаше. Беше подписал 20 годишен договор с компанията. След края на договора си щеше да е нобилис, един от богатите и привилегированите. Затова на 21, след като се беше преборил с още 3500 такива като него за мястото си, беше легнал на масата в операционната и беше позволил докторите 12 часа да бърникат из мозъка му. Той беше голямата гордост на семейството си. Света беше просто устроен, раждаш се или беден или богат. Ако се родиш беден, единствения шанс да се измъкнеш е да се пребориш за нобилис. Майка му, баща му, брат му и сестра му, всички бяха работили до изнемога, за да може той да учи. Той беше най-малкия и както всички казваха, най-умния. И Дрен беше успял. И им се беше реванширал, вече бяха богати. И сега стоеше по 10 часа на ден зяпнал фалшивия аквариум и си говореше със своенравните корабни компютри, карайки ги отново да се върнат към задълженията си. Беше програмист. По-точно програмист-консултант на изкуствен интелект. ИИ се беше развил много и сега управляваха всичко, от капаците на скритите контейнери за боклук, до щита който пазеше земята от радиацията. Но се оказа, че си имат недостатък, бяха станали прекалено... емоционални. И се случваше да отказват да работят. Работата на хора като Дрен беше да ги контролират.Тоест да играят ролята на здравия разум. Както казваше един от преподавателите им в академията, те бяха нещо като продуценти на разглезена музикална звезда, трябваше да държат ИИ в пътя и да го карат да вади пари. Екипа на Дрен отговаряше за част от морските кораби на компанията и сега един контейнеровоз не искаше да се натовари на пристанището. Дрен се потопи в реалността на ИИ, след мозъчната операция той беше свързан с него. Повредата беше сериозна, казано на човешки език, кораба бе изтрещял без видима причина. След дълги мъки, редувайки тоягата и моркова Дрен най-накрая го принуди да се осъзнае и сагата приключи. После имаше още проблеми за разрешаване и най-накрая работния ден свърши. Дрен се изключи от ИИ и си тръгна. Качи се в луксозното си панорамно жилище, няколко десетки етажа над работата си и след 30 минути вече се беше пренесъл в нелегалната компютърна игра, която сам беше написал и която играеше вече 10 години.

Сееше нивата си с ориз. Слънцето изгаряше голият му гръб и той гребна шепа от мътната топла вода и си я плисна отгоре.
- Не те искам мръсен. Не се мокри.
Жена му се приближи и го прегърна през кръста. Голото A тяло се отърка в неговото. Дрен и се усмихна:
- Трябва да досеем.
- Мдаа, ще сееш, но нещо друго.
Тя се раздвижи в ръцете му и той я притисна към себе си. Обожаваше тези моменти, двамата прегърнати голи, сами сред необятната оризова нива под жаркото слънце. Грабна я на ръце и я понесе към дървената колиба, където живееха.
- Как искаш? - прошепна A.
- Истински.
Дрен погледна жената, която толкова много обичаше и поклати глава измъчено:
- Недей, Фая.
- Моля те, Дрен. Моля те. Този път ще се получи, знам го!
Той въздъхна тежко и след няколко мига вече отново беше в реалността. Лежеше на скъпата си спалня, допрял чело до рамото на жена си. Тя го погали по лицето:
- Този път ще стане, ще видиш.
Дрен не каза нищо, но извъртя глава, за да не я гледа в очите.
Не стана, нямаше как да стане. Тук не чувстваше нищо към нея, тя бе просто едно красиво голо тяло и толкова. Можеше да я изч*ка, но не можеше да прави любов с нея. Сега тя бе просто някоя, с която да се освободи. Не искаше така. Искаше я истински. И затова след няколко минути я накара да се върнат в старата дървена барака до оризовата нива. Любиха се много бавно и нежно, упоени от мириса на напечено от слънцето дърво. И после отново и отново.

На сутринта, докато лепваше машинално на бузата на жена си задължителната целувка за довиждане на прага на луксозния им апартамент, Дрен се замисли колко много ирония имаше в живота му. Хората го бяха осакатили напълно умишлено, превръщайки го в пълен емоционален инвалид още на 21, само за да им е полезен. А ИИ се беше опитал да го поправи, помагайки му да си създаде свят, където можеше да обича истински.


 

© Elder Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Интересен разказ. Браво за умението!
  • Интригуващо! Наистина убеждаваш с талантлива ненатрапчивост и финес! Радвам се,че днес те открих! Вярвам в теб!😘
  • Поздравления!
  • Отначало докато четях по средата на разказа си помислих защо и ние като Дрен не можем да се телепортираме тук там.... но накрая... разбрах иронията... Освен - страхотна си, какво друго да кажа, интересно, увличащо, с неочакван завършек. Почитания за таланта да пишеш така.
  • Не те познавам в такава светлина, но ти стои божествено.
    Отново си надминала себе си! Поздравления.
Propuestas
: ??:??