22,00 – 23,30 часа.
Час и половина – разговори, разпити, беседи… С когото – каквото трябва. Някои са стреснати, други са наострени – що да ги разпитват тия ченгета, трети са готови всичко да кажат, само и само да помогнат за разкриване на престъплението. Или да бъдат оставени на мира, не им се занимава с полицията…
Нямаме време, никакво… Близо сто човека, на трима по 33, за всеки само няколко минути… Половин час след започване на разпитите викам Каменов и нареждам да започне и той. Няма как – поток хора…
Към десет и половина спирам за малко. Минавам по сепаретата. Колегите са изморени, очите им вече са подути, а главите… Съдя по моята – претоварена е от информация. Просто няма къде „да слагам“ още и още научени сведения, данни, клюки, лични мнения и оценки…
Шефът ми е изпратил сбит преразказ на наученото от кварталните – които, естествено, нищо съществено не знаят, от най-близките роднини на убитите. За Зейнеб сведения няма – мъжът й, както споменах, беше в комплекса. Разговарях с него ...