В душата ми е синьо. От онова, морското. Започва прозрачно, минава през някакво заблудено зелено, а накрая те залъгва, че е черно. Ала е просто много тъмно синьо. Не си връзвам душата вече. Не й слагам намордник. Няма ограда, телена мрежа, жив плет. Преди я водех на каишка, командвах я, обучавах я и не й позволявах да спи на леглото до мен. Сега тича, където си иска, крие се, спи под мостове, на пейки, шляпа в дъжда, пада и продължава с ожулени колене. Не си оставям душата гладна. Преди все забравях за нея. Не я питах как е. Бях прекалено заета с други неща. Сега й давам да бъде щастлива. Да се поглези. Да се излежава до късно. Нося й закуска в леглото. Гюлето, което висеше на крака й преди вече го няма. Отдавна изхвърлено в онова морско синьо и погълнато от дълбините й. Дълбока душа. Крайчетата й не се виждат, чернеят, мътни са, плашещи. Душата ми тупти в ритъма на любимите ми песни и ухае на подправки, на неговия парфюм, на гора, на чисто, на печени ябълки. Увива се в шала ми, тича з ...