В душата ми е синьо. От онова, морското. Започва прозрачно, минава през някакво заблудено зелено, а накрая те залъгва, че е черно. Ала е просто много тъмно синьо. Не си връзвам душата вече. Не й слагам намордник. Няма ограда, телена мрежа, жив плет. Преди я водех на каишка, командвах я, обучавах я и не й позволявах да спи на леглото до мен. Сега тича, където си иска, крие се, спи под мостове, на пейки, шляпа в дъжда, пада и продължава с ожулени колене. Не си оставям душата гладна. Преди все забравях за нея. Не я питах как е. Бях прекалено заета с други неща. Сега й давам да бъде щастлива. Да се поглези. Да се излежава до късно. Нося й закуска в леглото. Гюлето, което висеше на крака й преди вече го няма. Отдавна изхвърлено в онова морско синьо и погълнато от дълбините й. Дълбока душа. Крайчетата й не се виждат, чернеят, мътни са, плашещи. Душата ми тупти в ритъма на любимите ми песни и ухае на подправки, на неговия парфюм, на гора, на чисто, на печени ябълки. Увива се в шала ми, тича за автобуса, все дърпа, когато трябва да бутне. Непохватна душа. Смее се прекалено силно, говори без да мисли, тръгва си преди края на работното време, не те оставя да дишаш. 
Душата ми е задавен глас по телефона, зов за помощ, молба, прошка, обещание.
В душата ми се крият демони, ангели, богове, чудовища, черни дупки, страхове, смехове, желания, любови. Някои съм успяла да заровя, други винаги ще бъдат основи. Първопричини. Душата ми си изповядва душата всяка неделя. Не ходи на църква, атеист е, но си говори с непознати. Душата ми понякога е шизофренично настроена. Трябва й усмирителна риза, паник бутон, болнично осветление, малка стая без телевизор. Друг път иска шампанско, вана, шоколадов фонтан, рум сървиз. На душата ми краката са дълги, а моралите къси. Застоява се вечер по барове. Пуши цигари. Оставя червило по филтрите. Пие вино направо от бутилката. 
Душата ми не се прибира преди изгрев. Чака слънцето. Страх я е от тъмното. Толкова черно никога не е на хубаво. Душата ми е стара, колкото онази костенурка, която държи света върху черупката си. Душата ми заспива с надеждата, че утре няма да избягам. 
Преди хич не си пазех душата. Не ме интересуваше. Имах по-важни неща за вършене. Вече не я забравям. Сега й държа ръката. Тук съм. Прибрах се. Не се страхувай. Накрая никак не е черно, а само тъмносиньо.