Знаеш ли, о, съдба, реших да пътувам, за да разбера накрая, че в собствения си дом съм по-голям самотник отколкото в чуждия. А ти после така ме изигра, че понякога се чудя защо те следвам? Толкова зла си към мене?! Но вярвам, че ще дойде ден, в който ти мене ще следваш, и тежко ти тогава. Ще ти покажа колко много планински градини притежавам... много, но все още необработени, не оплевени.
   Много плевели има в тях, а сякаш все време не ми остава да ги очистя. Ех, това време. Понякога имам чувството, че вие двете така сте се съюзили срещу мене, за да ми дадете повод за война; повод, за да се боря.
   И точно сега сякаш имам сили да повдигна всички планини на тази земя и да ги разтреса, така, че грохотът да отърси слуха ми, за да не чувам хората. Търся и аз своята пещера, но все още не я намирам. Понякога се чудя, о, съдба дали да не те питам къде е, но се сещам, че тази твоя зла съюзница, времето ще ми я покаже.
  Нужно ли е да извървявам още хълмове стръмни, след като се търкулвам и падам, и никога не стигам края им? Но въпреки всичко смятам да се боря и да не заставя духа си на леност. Нали въпреки всичко искам да предпазя душата си от болест.
   И каква по-голяма мъдрост, от преживяната мъдрост, от своята собствена, би могъл да придобие човек. А аз едно зрънце там по-средата на твоето житно поле, ей така се чувствам.
   Чак аз, безверникът и грешникът, тръгнах да търся своя Бог. Но чувал съм, че всеки, който го открие, съжалява най-накрая. Но в днешно време кой търси богове? Нима човекът? Не вярвам аз. Най-големите грешници винаги ще си останат светиите, защото те го осъзнават, докато друг въобще не си и дава сметка.
Искам прекалено много от този живот, как да напълня аз тази своя чаша. И капчица да капне в нея, изпивам я, че чак и я облизвам. Не съм пестелив, търпението е добродетел само на ловците.
   Ех, как искам да бъда и ловец. И дали ще бъда? За това идвам на тази планина, да те питам безброй въпроси. Но, не, не бързай да ми отговаряш. Идвам, за да задам въпросите, без да търся отговорите. Научих се плавайки в самия себе си, че морето е дълбоко, а аз не съм все още опитен рибар, за да търся в него тези отговори. Но се надявам поне търпението ми да изтърпи да хвърлям поне своята въдицата в този океан. Хлабава е и тя. Но препятствията са само за победителите, без да си опознал загубата, как ще успееш да я различиш от победата? Не би ли си подлъгал между двете?
   Понякога усещам вътре в себе си, как нещо се бунтува и разбива в мене. Опитвам се да го обгърна и спра, но не се поддава на ласки, всичко вече се е родило и не ще пак гроб да види.
  Странно ми е, когато сутрин призори отваря очи, огледам се и нищо не виждам. Нима съм сляп, о, съдба? Или просто прекалено голям глупец. Дете съм, признавам. Но чие? И чие ще бъда при следващия изгрев, че чак до здрач?
Усещам как говоря понякога на себе си без думи, и се опитвам да се разбера, но ние сме толкова много и толкова боли когато никой никого не разбира.
  И все пак знам, че ти ме разбираш и само ти знаеш колко струва щастието. А дойде и времето, когато успях да нарека себе си щастливец, дори когато тъга ме е обзела щастието като слънце пресушава тази тъга, защото знае, че на човек това му е нужно.
  И ето, истина ти казвам, искам да убия човека в себе си, но слаб съм още, усещам. Но ще дойде ден, в който ще надвия изкушението, този двуглав змей. А човека ще захвърля, там в пещера непроходима, да събира прах, оплел се в собствените си паяжини.
  Намирах по този свят доста хора, нуждаещи се от лъжи, за да живеят живота си. За тях това беше истината, самата лъжа. Но не съм тук при теб, за да говоря, ще е лъжа и що е истина, аз сам не знам. Залепям тези двете нещастници, лъжата и истината, за да създам вярата си, ето така правя аз.
  И ето, че те оставям. Слизам вече надолу по този хълм. Твърде високо се изкачих за днеска, а не заслужавам. Тука оставям само една моя рана, защото другите са ми по-ценни от самия мене. Тези мои рани, като децата са. Растат ли растат, а все не са достатъчно големи.

  И оставих само Слънцето да свети по пътя ми, защото то е златото небесно, без чийто поглед не бихме живели.