Телефонът звънна.
     - Да?
     - Здравей. Трябва да те видя.
     -Не мога сега.
     -Можеш, можеш. Нуждая се от теб.
     -Съжалявам. Приготвям си багажа. Нямам време за теб точно в този момент. Утре заминавам. Искам да се сбогувам със семейството си.
     - Чуй ме добре, момиче! Ако до половин час не дойдеш, забрави, че съществувам.
     - Приятна вечер! И аз се радвам, че се чухме.
     Тя затвори и въздъхна. Вече от седмици си говореха така, от деня, в който разбра, че са я приели в Уортингтън. Това беше детската й мечта и тя не можеше да жертва и нея в името на Любовта. Той оставаше, а тя заминаваше. Това беше нейният шанс да избяга от Ийстсайд, но трябваше да се раздели с Маршал. Беше лесно и трудно едновременно. Тя го обичаше и не го обичаше, но когато го обичаше, го правеше по начин, по който никога не беше и никога нямаше да обича отново. Знаеше, че един ден ще трябва да го остави, но отлагаше този ден във времето. Мигът беше настъпил. Не можеше да избяга и да се скрие.
     Стана и сковано излезе.
     Той й отвори и й кимна да влезе.
     - Е?- погледна го тя, когато седна на  "затворническата койка" в стаята му.
     -Какво е?- сопна й се той.
     - Не ми се сяпай, ако обичаш- предупреди го Алекс.
- Ти ме повика. 
     - Не можеш да си идеш, без да се сбогуваш, Сандра!
     - И защо не?
     - Най- малкото заради всичките години, в които бяхме заедно!
     - Те не означаваха нищо за теб, когато си отиде, без да кажеш и дума, когато ме лъжеше и ме правеше на глупачка. Защо да имат някаква стойност за мен сега? Единственото, което искам, е да замина и да те оставя зад гърба си. Не разбираш ли, Маршал? Всичко, свързано с теб, боли много! Само тази болка изпитвам години наред. Десет дълги години аз бях твоя и ти беше мой. Бяхме и не бяхме. Губехме се и се намирахме, но край. Аз не мога да живея повече така. Нещо повече- НЕ ИСКАМ. Аз не съм вече Сандра, не съм и Алекс. Сега съм Александрия. Онази, която има сила да скъса с теб. Другите две я нямаха и плачеха сами над гробовете на сърцата си. Знаеш ли как съм се молила, как съм жадувала, как съм страдала? Знаеш ли колко милиони пъти съм слушала НАШАТА песен и съм копняла да стане така. Прощавах всяка изневяра. Прощавах и давах, каквото имах. Не те укорявам, Маршал. Ти си такъв. От десет години се опитвам да те променя, да те направя по- силен, но май няма да стане. Най- после проумях онова, което Джей от толкова години се опитва да ми налее в главата. Мислех, че само с мен си себе си. Не, ти просто си такъв, какъвто те искам. Когато си с Валенсия, си такъв, какъвто те иска тя, а когато си с Диана... е, може би поне с нея си себе си. Надявам се да се справиш и ти желая цялото щастие на света. Въпреки всичко и Александрия те обича точно толкова, колкото Сандра и Алекс. Но Александрия може да просължи напред.
     Тя се усмихна горчиво и тази усмивка засили притихналата болка в очите й. те станаха ужасно, зловещо красиви, но и безкрайно по- тъжни.
     Той я погледна.
     - Това ли е краят, Сандра?
     - Не. Това не може да е краят. Би имало край само нещо, което е имало начало. Няма да има край. Понякога животът не измисля финала на своите истории. Понякога те са щастливи, друг път тъжни, но винаги те даряват с нещо. 
    - Коя си ти?- попита я той, изумен.
    Алекс се засмя със своя особен смях, който го караше да настръхва.
     - Аз съм, Маршал. Същото момиче, което те спря на улицата, за да те пита за МВМ. Онази, която ти показа Дупката- моето скривалище от всичко и всички. Същата, която те обичаше и мразеше цял живот. Твоето момиче, само че попораснало и пооголено. Всичко е същото. Аз го гледам от друг ъгъл. Кой е казал, че живота, в който не изгрява слънце, не е прекрасен? Обичам този живот. Почти толкова, колкото обичам теб.
     - Сандра...
     - Шшш. Знам.
     - Не, аз...
     - Не го казвай! Ще съжаляваш после. Не искам да ме лъжеш, а това би било лъжа. Най- болезнената и истинска лъжа в живота ми.
     - Обичам те.- изтърси той.
     - И аз.- прошепна тя.
     Той я прегърна и каза:
     - Сандра, това между нас е по- силно от приятелство, повече е от любов. То е нещо, което човек изпитва само веднъж в живота си. Аз те искам за себе си, но само когато си с друг. Когато си с мен, аз не знам какво изпитвам. Обичам те, но това е егоистична любов, собственическо чувство, страст, огън, желание. Сандра, ти си моята сродна душа. Ти си права. Ние винаги ще сме заедно. Там където свършва болката и започва радостта, там където свършва нощта и изгрява новият ден, там където няма ние, а само аз и ти, там където животът е безсмислен и смъртта ни благославя. Това ще бъде нашият рай. Само там винаги ще откриваме самоте себе си. И винаги ще се обичаме.
     Тя се усмихна.
     - Променил ли си се, Маршал? Или отново си такъв, какъвто те искам? Не знам. Няма значение. Аз заминавам. Ти оставаш. Пътищата ни се разделят тук.
Ти няма да останеш без момиче, не се тревожи.
     Алекс стана и си тръгна.
    Излезе на улицата. Топли сълзи браздяха лицето й. Самота притискаше душата й, но тя не спираше. Продължаваше напред, право към изгряващото слънце...