Телефонът звънна.
- Да?
- Здравей. Трябва да те видя.
-Не мога сега.
-Можеш, можеш. Нуждая се от теб.
-Съжалявам. Приготвям си багажа. Нямам време за теб точно в този момент. Утре заминавам. Искам да се сбогувам със семейството си.
- Чуй ме добре, момиче! Ако до половин час не дойдеш, забрави, че съществувам.
- Приятна вечер! И аз се радвам, че се чухме.
Тя затвори и въздъхна. Вече от седмици си говореха така, от деня, в който разбра, че са я приели в Уортингтън. Това беше детската й мечта и тя не можеше да жертва и нея в името на Любовта. Той оставаше, а тя заминаваше. Това беше нейният шанс да избяга от Ийстсайд, но трябваше да се раздели с Маршал. Беше лесно и трудно едновременно. Тя го обичаше и не го обичаше, но когато го обичаше, го правеше по начин, по който никога не беше и никога нямаше да обича отново. Знаеше, че един ден ще трябва да го остави, но отлагаше този ден във времето. Мигът беше настъпил. Не можеше да избяга и да се скрие.
Стана и сковано излезе.
Той й отвори и й к ...