Първи си отиде дядо и по бащина линия. Човекът на чието име беше кръстена,човекът когото толкова много обичаше. Отиде си в първата година след като отвори вратата. Просто ей-така без видима причина беше се залежал сякаш в миг изгубил желание за живот. Два дни преди да затвори завинаги очи помолил да извикат Мария. Но никой от близките им не казал й думица на Мария. Надявали се че, той ще стане защото нямало тревожна причина. Бил здрав и силен за годините си човек. Когато на вторият ден пристигнал последният вечерен автобус той попитал: -Дойде ли си Мария? Отговори ли му че,не са я повикали и излезли от стаята му. Когато отново след минути се върнали той си бил отишъл застинал с отворени очи и една сълза. След него си отиде съпругата му бабата на Мария. Последва го след по-малко от година. Ей така без болест в сънят си тихо си беше отишла. После беше приятелката и единствената с която бяха израснали от деца. Шофирала по пътя за Бургас. Нещо се случило, изгубила управление, автомобилът се  врязал в цистерна пълна с гориво. Изгоряла в пламъците.После си отиде баща и. Млад, толкова млад в един зимен ден се прибирал от командировка. Излязла виелица завъртала снега сякаш не по земята сякаш в облаците шофирал бащата й. Изгубил пътя и колата паднала в пропаст. Той си отишъл в същия миг. Спътникът му негов колега останал жив и само кутрето на пръста му било срязано от счупеното предно стъкло. После братът на баща й чичото на Мария. Инсулт казали лекарите. Само след два дни и той затворил очи. Шестият който си отиде беше малкият и братовчед който много обичаше Мария. Подхлъзнал се и паднал в яма с негасена вар. Само три години три ужасни години бяха изминали от изречените думи. Мария каза сбогом на шестима свои близки които много я обичаха. Следващите години тя преживя в агония защото оставаше още един. Мария ясно осъзнаваше, че тази последна от проклятието й раздяла ще бъде най-съкрушителна за нея. През това време тя вече работеше за полицията. Преминаваше през специални обучения в Лонг Айланд и Йерусалим. Бързо изкачила се по заслуги в йерархията, Мария Руфовска имаше полицейски чин капитан.  Ясновидец на чуждо минало и чуждо бъдеще.Човек, който по цели месеци прелиташе над Азия и Северна Америка.Медиум, крадец на мисли, който оставаше  години наред за седмия.За за последния извикан! Оставали няколко месеца до изтичането на последната седма година. Било началото на пролетта когато Мария получила телефонно обаждане. Съобщаваха ѝ, че майка и се е удавила. Беше заминала на планирана почивка в чужбина. Записала се на 

обиколка край остров, където била отседнала. Разхождали се със малък кораб. Излязъл силен вятър запратил кораб- че- то към скалите. Малкото пасажери наскачали във водата от паника и успели да доплуват до брега. Спасили се. Имало свидетели цяла дузина хора около майката на Мария, която викала за помощ. Но…никой не ѝ помогнал. Всеки спасявал себе си. Водолази търсили близо десет дни тялото ѝ, но единственото което открили били дрехите на жената. Сякаш някой я бил съблякъл гола преди да си отиде. Мария спусна след време ковчег само със дрехите ѝ но празен.
От този ден изминаха много години и най-накрая Мария се престраши да потърси собственото си дете. Започнаха да се виждат, да се търсят все по-често се откриваха една във друга. Бяха щастливи сега заедно, радваха се, че се имат. Един ден обядваха двете в градината на ресторант. Беше толкова слънчев ден. Мария се загледа в цветята, пое дълбоко въздух и затвори очи. Докато стоеше така, тя промълви на Марина - Искам един ден, като си отида, да посееш чимшир на гроба ми толкова много харесвам аромата му... - Не искай това от мене, защото в деня, в който ти си отидеш от този свят, аз ще дойда с тебе, поискай тази услуга от някой друг, мамо! - беше отвърнало детето и! 

И ето сега Мария стоеше в къщата на своята майка.Човешки крак не бе стъпвал на това място от години. Само паяжини висяха отвсякъде, не до рисувани картини, които се взираха във нея. Сякаш ѝ говореха с укор -Заради теб, заради теб тя си отиде. И тук беше пълно с призраци, които я съдеха през призмата на времето. Кое време по дяволите, кое шибано време беше това? Нейното, или на другите горе? Но нали философски изречено, съществуваше така нареченият избор на свободна воля. Трябваше да намери други като нея, не беше възможно това тя да е единствена. Имаше отговори, които по някакъв начин и убягваха. Навярно има и знаци, които трябва да търси, да дълбае! Имаше и мисъл, която не ѝ даваше покой. Бяха отнели от нея хората, които я обичат. Защо? Ако бе изрекъл друго гласът? Ако оня глас беше изрекъл „хората които ще обикнеш“!? Кои бяха по-скъпи, тези които те обичат,или тези, които обичаш?
Това беше въпросът!? През целият този красив летен ден тя се разхождаше в

градините около къщата. Имаше гора от дъбови дървета и навсякъде ухаеше на свеж горски мъх. Виждаше катерички, които подскачаха по клоните на дърветата, беше толкова красиво, толкова тихо!
В късния следобед изчисти къщата, подреди картините на майка си, направи си вечеря и се отпусна на верандата в люлеещият се стол. Потъна в мисли за миналото, все там се връщаше. Сякаш там някъде скрит от погледа ѝ беше ключът. Цял живот се чувстваше все сама.Така потънала в спомени си изминаха неусетно няколко часа, луната бе изгряла. Имаше пълна луна тази нощ. Загледа се в небето, спомни си колко красива изглеждаше нейната земя от горе, синята планета както седмината я наричаха. Не знаеше защо, но те ѝ липсваха, бяха я оставили толкова много години.Защо ли? Не знаеше! Усещаше, че трябва да помага на хората, да съществува, за да ги предпазва от злото. Но самата тя не усещаше нищо. Живееше в свят без чувства! Понякога си мислеше, че ония от горе я бяха сбъркали с някоя друга по грешка, бяха попаднали на нея, защото тя усещаше, че живее чужд живот, че този не е нейният. Погледна към уредбата от където звучеше прекрасна музика,електронният часовник показваше двадесет и три, беше време за лягане, помисли си Мария Руфовска. Изправи се от люлеещият стол, облече нощница от сатен и легна в хладните завивки.Тя трепереше под тях, макар топлият въздух  на нощта да се промъкваше при нея. Мария трепереше не от студ не от страх, трепереше от самота. По тялото ѝ  сякаш лазеха мравки и прогонваха сънищата ѝ. Сънища, дори не ги помнеше вече, бяха като протъркани и овехтели от времето дрехи. Топлият вятър носеше със себе си лятната мараня. Мараня, която застилаше къщата, в която Мария заспиваше. Дервишовият дом, така го наричаше майка ѝ. Пробуждаше се, отваряше очи и виждаше  сянката на вековният дъб опрял клони в прозореца ѝ, сякаш  поглеждаше към нея. Затвореше ли очи, чуваше песента му. Сякаш идваше от дъбовите жълъди допрели тела в прозореца. След всеки звук оставяха  криволичеща следа по напръскания и изпотен прозорец, който ги разделяше. Вековното дърво  вплело корени в дервишовата земя, сякаш напуснало земния живот,  влизаше в нея през вратата на отвъдното. Сякаш всяко листо, всяко жълъд че, всеки клон оживяваха пред зениците ѝ и разнищваха тъмнината. Мария отново притвори очи с надеждата сънят да се върне при нея. Сви се в себе си като вода в глинен съд, потъна. В дома на майка ѝ в този дервишов дом стана тихо. Само тя и дървоядите приютили тела в леглото ѝ. Хранеха се. С нея ли, не знаеше!  Усещаше, че ложето, приютило тялото ѝ,  проядено, всеки момент ще рухне. Ще се превърне  в купчина стърготини, ще я задуши! Погледна към дъба, който и пееше.  Свел клони към земята, сякаш умираше сега без нея. Мария стана от леглото, усещаше, че няма въздух в дробовете си. Избяга полугола навън. Ръмеше. Ситни капчици вода падаха от небето. Залепиха сатена по горещата й кожа. Дългите ѝ коси паднаха и покриха гърдите й. Водата сякаш се разля в нея. Успокои ударите на сърцето ѝ. Притисна се в устите ѝ, пропука глинения съд, който я беше пленил от дълго време. Бавно сякаш го притискаше. Бавно, докато накрая той се пръсна на хиляди парченца. Летният вятър бе надничал в пазвата ѝ, докато тя тичаше към дъба с разперени ръце. Сега Мария беше прашинка пепел. Беше човешка лудост, беше жена, жена, която искаше да зачене . Обвила ръце в дъба тя тихо плачеше. Защо ли все пред него още от дете? Не знаеше! Но ето сега той отново се беше изправил вплел корени в краката ѝ танцуваше. Танцуваше, разпръсквайки своите дервишови семена във нея. Погледнеше ли напред, Мария просветляваше пътя пред нея. Тръгнеше ли - помъдряваше пътят след нея.

Странна нощ, каза си Мария докато отново върнала се в леглото си, търсеше съня.Въртеше се. Говореше сякаш на някакъв странен неразбираем за себе си език. По лицето ѝ беше  изписана тревога. Капчици студена пот се стичаха по врата ѝ. Няколко часа по-късно тя скочи отново от леглото. Цялото ѝ тяло трепереше сякаш през нея преминаваше електричество. Какво ми се случва? Мария беше толкова объркана, отвори широко прозореца, който гледаше към гората, отвори го с такава сила, че дръжката му се удари в стената на къщата и едва не премаза ръката ѝ. Вдиша, после още веднъж и още веднъж.Сърцето ѝ препускаше в гърдите. Тя го притисна с ръка, помисли си, че то ще се пръсне, дишаше на пресекулки. Уплаши се! За първи път от толкова години изпита това усещане, беше силно, беше човешко. Помнеше много чувства от детството си, от времето преди да се качи  „при тях“ Но какво сега ѝ ставаше? Загледа се в гората, клоните на дърветата се местеха, но нямаше вятър. Беше все така тиха нощ! Погледна към луната.За миг сякаш и се привидя, но нещо идваше, идваше към нея. Бавно се спускаше..Гледаше с широко отворени очи не спирайки да си повтаря „Дишай…, не спирай да дишаш, спокойно, само дишай! Огнено кълбо  се доближи и застана точно пред лицето ѝ. Танцуваше леко се поклащаше ту в ляво,ту в 

дясно пред смаяните й очи.
-Мамо, ти ли си това пред мен? - попита неразбираща Мария!?
— Сърдиш ли ми се за нещо, мамо!?— Прости ми!— Липсваш ми!

— Не исках да стане така!
— Не знаех!
После се разплака! Но не спираше да гледа трептящото кълбо пред себе си. И то я наблюдаваше, гледаше я така, сякаш за първи път я виждаше изучаваше я. Бяха изминали повече от десет минути. Мария бавно се отърсваше от уплахата.
-Какво си ти?- попита тя - ако не си майка ми, какво си?
— Илюзия, сън ли си?
— Какво си?
Не ме е страх от теб, затова по-добре си върви!!!

Затвори прозореца пред трепкащото огнено кълбо и се върна обратно в леглото. Метна завивките над главата си, за да се скрие от жълтеникавата му светлина. Дълго време остана свита на кълбо и будна. На сутринта успя да убеди себе си, че това е било просто сън. През този ден бе някак потисната, унесена, сякаш някой беше блъскал мозъка ѝ като октопод в земята, докато стане годен за приготвяне. На следващата нощ се събуди от силната музика, която се беше включила сама от уредбата ѝ. Скочи от леглото си, сърцето и щеше да изхвръкне от уплаха. Погледна към небето и се загледа в луната.. ,парченце светлина се

откъсна от луната .Жената с дългите черни коси отвори прозореца. Когато огненото кълбо се доближи на един дъх пред нея, макар и отново изплашена, Мария заговори.
- Какво искаш от мене, да вземеш душата ми? Да ме изплашиш ли, какво? Или това не се случва, просто сънувам кошмар, нали? Дай ми знак, чене сънувам! Или се махай! В този момент тя видя как химикалът който беше сложен на шкафчето и полетя към нея,започна да драска нещо от вътрешната страна на ръката ѝ. Махай се! - извика Мария, хвърли се в леглото, натисна лице във възглавницата, запуши уши с ръце и започна да крещи колкото можеше. - Махай се! Махай се! Уредбата се изключи и светлината изчезна. Тя - трепереше под завивките. През новия ден Мария се разхождаше през гората, нямаше посока, не беше важно накъде върви. Важното бе само да върви! Береше си горски цветя, ухаеха толкова свежо, следобеда нагази в езерото, което се намираше близо до къщата на майка ѝ. Макар и да бяха първите летни дни водите му бяха студени. Наплиска тялото и очите си, разхлади се с водата му и излезе. Чувстваше се като махмурлия, който се опитва да събере всички разпилени части от главата си в едно цяло. Поглеждаше към ръката си, но нищо не можеше да разчете от написаното. Вече не можеше да се излъже, че това е сън. Но отказваше и да приеме, че това беше истината. И тази трета нощ всичко отново се случи в пълна последователност. Уредбата се включи, огненото кълбо застана пред нея, тя стоеше пред широко отворения прозорец с тази разлика, че тази нощ по-малко се страхуваше. Просто го гледаше и му се усмихваше. Сякаш тази луна ѝ танцуваше, да, ето, помисли си Мария и музика си бе пуснала. Забавляваше се пред нея. Колко различни неща сега виждаше притворила очите на страха си. Това забавление продължи близо половин час и тя започна да се прозява. Обърна се с гръб и тръгна към леглото си, когато чу странен шум, сякаш цял кошер пчели летяха около нея, обърна се рязко назад и остана като вкаменена. Огненото кълбо се бе разделило на различни цветни късчета опитваше се да изпише нещо докато се отдалечаваше от нея. Издигаше се все по-високо и все по-нагоре към небосклона. Танцувайки изписваше думите точно така, както Мария ги видя:
GAME STARTS!!!
Мария остана така изправена зад прозореца. Вперила поглед в написаното тя се опитваше да го проумее или по скоро да го разгадае.–Колко ли се забавляват с мен седмината от горе мислеше си тя. Или навярно тайно от Тот се опитват нещо да ми прошушнат? Тънките,белите,рехави облаци на деня бавно заличиха надписа на небето.

Когато слънцето показа първите си лъчи тя заключи дома на майка си.. Качи се в автомобила си и потегли за Каварна, мястото от неразгаданите ѝ видения.След близо два часа и половина бавно шофиране като не броеше почивките за кафе и освежаване тя пристигна в северния морски град. Настани се в хотел близо до единствения плаж на града. Беше приемница още от времето

на социализма, но обновен и приведен във вид удобен за експлоатация. Мария излезе на терасата и запали цигара. Толкова беше влюбена в морето. Можеше не с часове, а с дни да се взира в него и да му се любува. Можеше да застине на кея разперила ръце усещайки как се носи по водата. Изведнъж някакви викове нарушиха гласа на морския бриз. Мария съвсем инстинктивно потърси пистолета си и излезе в коридора. Един мъж на около тридесет и две или и три, нямаше значение, се караше с персонала на хотела.
— Някакъв проблем ли има господине? - попита тя.
— Госпожо, всичко е наред, приберете се в стаята си, ако обичате!
— И кой ме моли за това или по скоро ми заповядвате господине? С неодобрение в гласът си попита Мария. Мъжът се доближи до нея и буквално натика полицейската си карта в лицето ѝ. Работя госпожо, не ми пречете!
Добре! Изчезвам! Каза медиума и наистина излезе от хотела. Само това ми липсваше помисли си Мария и тук да ме хванат по служба!.Не ,няма ме за никого, ако трябва и за мен самата ме няма. Качи се в колата си и изчезна. Спря пред малко магазинче купи си бански костюм. Въпреки, че беше началото на лятото, тук все още

нямаше туристи и това беше радостната новина. Купи си и надуваем дюшек, попита една местна жена за самотен и отдалечен от града плаж и когато тя я упъти, Мария радостна натисна педала на автомобила. След около петнадесет минути пристигна на мястото. Беше диво, пусто и много красиво. Пихтиестите синкави мехури на медузите, сякаш поглъщаха морето. Шляеха се в солените води и нарушаваха спокойствието му.Летния едва доловим бриз ги изхвърляше бавно по горещия пясък. Усукали тела във зеленикавите водорасли, медузите изсъхваха под слънчевите лъчи на деня. Това бе един от онези летни дни в които морето си вземаше почивен ден и заспиваше. Оставяше на хората избелелите си от слънцето води…потънали в приказно спокойствие..
Мария съблече връхните си дрехи и облече банския костюм. Започна да надува дюшека. Това и отне близо половин час, но най накрая усилията й се увенчаха с успех. Беше щастлива. Затича се към водата,заобиколи доколкото може

можеше медузите и хвърли надутия дюшек. Легна по корем върху него. Пляскаше с крака разбутваше спящата вода с ръцете си и викаше колкото глас намираше в себе си от удоволствие. Лъчите на слънцето нежно си играеха с нея й докосваха грациозното й тяло, сякаш флиртуваха нескромно със нея. Беше забравила това усещане сигурно повече от десет години, беше виждала море само на снимки от началната страница на компютъра си. Толкова много съм пропуснала, мислеше си тя, докато се наслаждаваше на едва доловимите вълни, които я люлееха в обятията си. Никога не и беше останало време да се научи да плува. Всъщност толкова много неща не умееше да прави.
(следва продължение)