Когато пристигна на местопрестъплението, вече се бяха събрали много хора - полиция, лекарски екип, експерти и зяпачи, естествено. Имаше ограничителна лента, която пречеше на неспециалистите да гледат трупа и около него. Мястото беше странно, лицата на вече виделите трупа бяха странни, цялата атмосфера беше странна. А Виктор се чувстваше странно и от друго – след преживяната тази вечер, искаше сутринта да се събуди до нея – да я целуне, да пият кафе... Но не – гадна миризма наруши мечтите му. Имаше един глух коловоз в района на централна гара, където винаги имаше няколко вагона. В един от тях беше тялото на убития. Следователят влезна в купето и видя страшна и странна гледка: Видя го на едно от местата, тялото беше облегнато, краката висяха надолу. Видя, че няма обувки:
- Така ли го намерихте? – попита най-близкостоящия до него униформен - без обувки. Къде са? Намерихте ли ги? – продължи да задава въпроси след утвърдителен отговор.
- Не, още не.
- Час на смъртта?
- Предполагам между 18 и 19 ч тази вечер... – съдебният лекар не можеше да каже категорично преди да стигне до лабораторията.
Но не това беше най-странното: Ръцете бяха отрязани от лактите, а пръстите – от китките и разположени на седалките отстрани. Дрехите бяха разкъсани и Виктор видя следа на шията; „Явно е удушен!” – помисли си той, но щеше да дочака експертизата. Имаше синини и то видими – дали бяха от борба с убиеца или от преди това – не можеше да познае- отново трябваше да чака... Но това, което стъписваше всички, беше друго – от устата му стърчеше мъжкото му достойнство, върху което имаше изгорени точки – най-вероятно от цигара: „Дали нападателят пуши или е било само за ритуала?” – умуваше Вик. Защото това си беше ритуал. Имаше предположения, но специалистите щяха да кажат. Очите на „разфасования” още бяха отворени и в тях сякаш продължаваше да се чете ужаса от случващото се.
Всеки се беше заел със задълженията си около трупа – проби, снимки, търсене на улики... Появи се и началникът на Вик:
- Ако искаш, да дам случая на друг. Много ти се събра...
- Не, не! – възрази – Така е по-добре – няма да мисля или поне ще е по-малко за случилото се. А и искам да разбирам всичко пръв за тези убийства. – Шефът вдигна рамене:
- Както кажеш. Но винаги можеш да си промениш решението.
Вече беше 8.30 и всички бяха в управлението. Случаят не беше като другите и затова бяха мобилизирани всички възможни специалисти, не само местни. Освен психологът на районното – Златка Костова, бяха извикали и специалист от София – д-р Пламен Огнянов, на който едната квалификация беше точно ритуални и религиозни убийства. И не по-маловажно – имал е такива случаи в практиката си.
- Да – започна той – всички виждате, че прилича на ритуал. Но не е в пълния смисъл на думата. По-скоро е показно убийство. Въпросът е да разберем какво показва.
- Докторе, - обади се някой – това е Вашата работа.
- И мисля да си я свърша, ако ми позволите, разбира се!
- Добре – този път беше началникът – откъде ще започнете ? От коя отрязана част? – Ти – обърна се той към един от присъстващите – донеси досието на убития! – Този стана, обясненията на Огнянов продължиха:
- Пръстите явно, че пипа чуждо – т.е. краде – от това може да отбележите – търсите някого, когото е обрал...
- Добре – обади се Виктор – ами ръцете от лактите? Едното не е ли достатъчно, за да разберем, че някой си отмъщава?
- Всъщност не е точно отмъщение; по-скоро е показно; един вид „Всеки, който пипа чужда собственост, ще го последва!”
- И защо решихте, че не е отмъщение?
В този момент внесоха досието и след жест на доктора, го оставиха пред него. Той зачете и извади една снимка, която показа на присъстващите:
- Вижте, няма злоба, доколкото може в едно убийство – убит е като е удушен с тел. И при това – първо е убит, след това е разфасован. Ако беше отмъщение, щеше да е обратно – за да изпита болка. Вероятно убиецът щеше да избере друг начин – първо да го разфасова, след това например с нож да го прободе многократно, докато издъхне.
- А възможно ли е да е бързал? – попита някой.
- Не. Иначе нямаше да реже всеки пръст поотделно...
- А пенисът – той защо?
- Вероятно да е имало в миналото му някакво изнасилване – замълча, докато търсеше нещо из папката – не – продължи той - в досието няма изнасилване. Няма и обири, дребни кражби и каквито и да е провинения... Настъпи мълчание. Всички се бяха съсредоточили в доктора, като че той щеше с едно махване на ръката да реши случая. А софиянецът обмисляше нещата и след малко продължи:
- От това, което чета тук... Според мен ще трябва да се съсредоточите върху присъстващите на обира онази вечер. Мисля, че някой от тях знае нещо, ако не го е извършил. Проверете за сексуален тормоз към някого, някакво бижу с голяма емоционална стойност, която се е опитал да открадне. Разбрах за някаква жена, която го е забавила, преди да пристигнете... Може да я разпитате. Не мисля, че е тя, но...
- Защо да не е тя? – изненадано попита шефът.
- Доста хора са видели „флирта” ù, който е предотвратил кражбата. Запознах се с докладите и останах с впечатление, че тя е доста умна и не би рискувала по този начин. Освен това погледнете – той е доста едър; едва ли не би се справил с една дама. Освен ако няма някакви специални бойни умения – опита да се пошегува Огнянов - от ударите не личи да е удряно специално. Мисля, че е мъж, но...
- Какво ще кажете за убиеца като човек.
- Най-общо - жажда за доминация, върховенство, надценяване на способностите и интелекта, сексуални проблеми...
Обсъждането на случая продължи до около обед, след което залата се изпразни. Коментарите продължиха и по време на обяд и след това. Проучваха присъстващите на опита за обир и набелязваха кой да извикат на разпит. Работният ден продължи по-дълго от обикновено и към 18.30 ч пет души от въпросната вечер бяха набелязани за разпит. Катя беше сред тях.
- Здравей – Виктор звучеше притеснен.
- Как си? Звучиш ми странно!
- Ще те викат на разпит. Не е редно да те предупреждавам. Но аз зная, че нямаш нищо общо...
- Знаеш! – Катя се усмихна – Не би могъл да знаеш, нали? Но благодаря за предположението! – и продължи – Няма проблем. Предполагам, че някой ще дойде да ме отведе.
- Да.
- Е, моля. Нямам какво да крия. Само мен ле ще разпитват?
- Не. Още няколко човека от онази вечер.
„Ясно – мислеше си тя - Значи нямат нищо и ще стрелят напосоки! Хм... Добре, но сега ме чака коктейл!” И Катя се качи в автомобила си.
© Мария Петрова-Йордано Todos los derechos reservados