ОБУЩАРЯТ

Стоя на сянка в кварталната градинка. Посрещам с поглед всяка жена, която премине край мен. Вече съм на деветдесет и пет. Но меракът ме държи  жив.

От малък съм си такъв. На тринайсет години в училище сложих жива жаба в потурите на едно циганско момиче. То се разписка, но най-важното, смъкна облеклото, за да извади животинката. За това си деяние щях да изврънкам от училище. Спаси ме бащиният авторитет и някой лев за успокоение на циганското семейство. Едва завърших седми клас, докато дойде време за казарма. За малко да се  оженя за младата си учителка.

По време на отпуските в казармата се запознах с момиче, чието верую беше комунизмът. Дали в нея се влюбих, или в партийната работа, но скоро създадох нелегални войнишки партийни групи в казармата.

Намери се предател и аз бях осъден на смърт чрез обесване, тогава действаше законът за защита на държавата. Баща ми, горкият, като бивш ветеринарен лекар в ескадрона на цар Борис, отишъл да моли за милост. Военното приятелството дало резултат, ако съм се откажел от политическа дейност  - ще бъда помилван. Подписах декларация и бях свободен.

Намерих си работа като обущарски чирак. Скоро усвоих занаята и  открих собствен дюкян. Втората световна война беше в разгара си. Въведоха купонна система. Но при мен идваха все богати жени. Слагах един лист хартия под дамското краче и взимах мярка. Вълнението ми беше голямо. Заради тези мерки скоро се ожених. Ала пустият мерак ме караше да гледам хубавелките, на които не правих обувки, а изкуство. Скоро замря и тази работа. Излезе мода на мъжките обувки, които скърцат – това беше мое откритие. Тайната бе в това, че във вътрешния пласт гьон оставах няколко милиметра разстояние. От близките села запристигаха ергените. На които обяснявах, че да станат скърцащи обувките, трябвало сланина и яйца, в тях престоявал гьонът три-четири дни. Завъртяха се поръчки, скоро взех двама калфи, но тайната запазих за мен. Имах  още една тайна, че помагах на бившите си съпартийци.

Дойде девети септември. То беше радост. Беше дошло времето за власт. Издигнах се до началник жилищно настаняване. Изземахме къщите на богатите и в тях настанявахме новите чиновници и работници. Върху мен се беше изсипал рогът на изобилието. Раздадох квартири на всички мои близки.  Дойдеше ли хубавица, оставаше до късно на дивана в кабинета ми... Живот.

Един ден към обяд дойде фантастично красива жена. Почерпих я с кафе и заразпитвах каква нужда има от мен. Трябвало ù жилище от три стаи, за да доведе родителите си от София. Завъртях се край нея като муха на мед. И направо ù предложих служебния диван, да отпразнуваме  сделката.

Отвори чантата си, но вместо да извади червило, оттам се показа дулото на пистолет. Закара ме в окръжния комитет на партията. Била партизанка: „Такива като мен, гадове, трябвало да се разстрелят” Скоро се върнах към стария занаят. Нямаше я вече богатата клиентела, но горе-долу свързвах двата края, благодарение на татко, който още работеше по занаята си на село.

Дойде априлският пленум, моите приятели ме върнаха на работа в съвета. Признаха ме за активен борец против фашизма, взех голяма пенсия и заживях щастливо. Само меракът не ме оставяше, взех си ателие  за поправка на обувки. От време на време за мен изгряваше по някоя звезда на щастието. Слагах върху листа дамското краче и с молива не очертавах мярката,  а сякаш рисувах картина на Рафаел.

Сега съм стар и не мога да вземам  мярка, но слушам песента на дамските токчета. Мерак, брат, от него не можеш да се отървеш.

Умиране има, отърване - не...