31 jul 2007, 14:02

Объркана 

  Prosa
1675 0 1
2 мин за четене
Онзи ден отново те видях. Разминахме се, сякаш бяхме непознати. Тя вървеше до теб, не знаеше коя съм... а ти не искаш и да знае. И аз не искам. Държах го за ръката... минута по-рано го бях излъгала, че е най-важния, най-специалния човек в моя живот. Вчера отново бях с него, нещата стават все по-сериозни... Той ме гледаше в очите... Заяви, че не ме познава, но иска... иска да ме опознае. Още от първия миг, в който ме видял, съм значела нещо за него... Слушах, а не чувах. В главата ми беше само ти... После ти ми се обади... съвсем забравих къде се намирам и какво обещавам на другите мъже... Толкова много, а сякаш не съществуват. Единственото, за което се сещам във всеки един момент, си ти... Сладките целувки, с които ме даряваш, онзи поглед, който обещава толкова неща. И силния ти смях, който ме кара да се чувствам на седмото небе, щом го чуя. Не ме интересува друго. Не ме интерсува тя, не знам какво си и обещавал преди, не знам какво и обещаваш сега. Не знам дори самата аз какво искам от теб. Знам,че понякога ми липсваш и че доста често мисля за теб. Знам, че когато погледна към телефона си, ми се иска да се обадя на теб. Не го правя. Няма и да започна скоро. Сигурно това, че сме толкова далеч един от друг ме кара да се сещам постоянно за моментите, в които поне за малко те имам. Не знам какво ме кара да мисля за теб... Объркана съм.
Объркана, признавам. Страх ме е да кажа какво изпитвам. Но не ме е страх от теб, страх ме е от себе си. Обърквам си сама живота, но не съжалявам. Защото когато те видя и забравям за всичко друго.
Онзи ден отново те видях... Дали преди това беше галил нежно нейните коси? Дали беше я целувал и и беше говорил красиви думи, на каквито никоя жена не може да устои? Липсваш ли ми? Времето започва да тече някак по-бавно. Сега си далече и на мен ми е самотно. Да ти се обадя ли? Не, няма. Той пак звъни, не онзи от преди, а друг... този не спира да звъни. От няколко години твърди, че ме обича и иска да е с мен... А аз дори не желая да го видя. Не че не съм го обичала... Обичах го, но някак не така истински. Всъщност май не съм обичала истински... или поне до този момент. Ето, отново пише, че му липсвам... На мен ми липсваш ти.
Онзи ден отново те видях. Тя дори не ме погледна. Не разбра, че ме познаваш... Ето, онзи същият мъж отново се появява. Не спира да звъни... Всеки ден е решил, че трябва да е близо до мен... Защо? Не го искам. Целуна ме. И какво? Да не би да мисли,че ще получи нещо от мен... Казвам, че не го желая... Не вярва? Какво ме интересува...
Толкова ли никoй от тях не разбра? Не ги искам... не искам онзи с дълбокия поглед, не искам онзи с русата коса и загоряло тяло, не искам онзи, който ми пише стихове, или онзи, който се срамува да каже "обичам те", не искам онзи, на който забравих дори за рождения ден... Не искам никoй от тях и от още мнoгoто около мен. Искам друго... Но човек не винаги получва това, което иска.

© Ааа Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Думите ти ме радват миличка...според мен човек не може да пише за нещо истински,ако не го е изживял...почти всичко,което съм написала е много близко до мен.Чрез писането изразявам себе си,душата си!Ще пиша още,обещавам!
Propuestas
: ??:??