Рано сутринта, леко уморен, но в прекрасно настроение от изминалата нощ, Нейтън бързаше към издателството. С влизането повика Майкъл да докладва до къде е стигнал с поставената му задача. Редакторът видимо притеснен кършеше безпомощно ръце.
- Господин Девъро, направих всичко, което ми беше по силите, но не открих нито адрес, нито телефон. С тези инициали има пет хиляди души в града и околностите. Единственото, което ми остана е да изпратя писмо до пощенската кутия и да чакам отговор.
Нейтън свъси вежди.
- Какво написа в писмото?
- Стандартното, че ръкописът е минал първоначалното одобрение на редактор и очакваме в най-скоро време да ни посети за интервю.
- Добре. Дръж ме в течение, ако получим отговор или пък този се появи ненадейно.
Майкъл се върна към задълженията си, а Нейтън закрачи нервно из кабинета си. Хубавото му настроение се беше изпарило като лед на слънце. Мразеше да чака, но в този случай си заслужаваше. Странното чувство, което го обзе след прочита на ръкописа не го напус ...