Ограбен живот - продължението

                                                  вулгарен роман - 22-ра част

Излязохме на двора и свалихме качулките от главите си. Налапахме по една цигара и аз извадих запалка. Когато поднесох огънчето към лицето си, забелязах, че ръката ми трепери. Доста напрежение бях насъбрал в себе си през този изпълнен с динамика и адреналин ден. Това не остана незабелязано от Вичонти.

   - Трябва да се успокоиш – тихо ми каза той.

   - Спокоен съм – смукнах силно от цигарата – Няма страшно.

   - Тоя май ще се окаже костелив орех – смени темата детектива – Ама ще го пречупя.

   - Ами ако не успееш? Тогава какво?

   - Няма такъв вариант. Иначе всичко което направихме до тук ще се окаже напълно безсмислено.

   - И все пак? – продължавах да настоявам аз.

   Светльо се обърна към мен и ме погледна право в очите. Тихата ярост която лъхаше от погледа му ме накара да се смръзна.

   - И все пак ще умре! – издиша звучно димът от цигарата си – Но, сигурен съм, че ще разберем каквото ни трябва.

   - Аз… такова… - преглътнах на сухо – Аз искам да ти кажа нещо.

   - Какво? Някакъв проблем ли? – леко притеснено ме попита той.

   - Не бе, няма никакъв проблем. За друго иде реч.

   - Казвай тогава!

   Поех дълбоко дъх и казах:

   - Искам аз да убия Саръка!

   - Какво? – не вярващ на това което чува, каза Вичонти – Я пак!

   - Чу ме! – вече с по-твърда нотка в гласа отговорих аз – Искам аз да го направя.

   Видях леко объркване в погледа му. Запали нова цигара от димящия фас, който държеше в ръката си и отново ме погледна. Даже се усмихна. Аз все така не свалях очи от него.

   - Ама ти сериозно ли, бе?

   - Да, сериозно! Стига си ме питал! – ядосах се малко, защото детективът се държеше така, като че ли досега съм бил в сладкарница, а не съм участвал във всичко дотук. Даже, мисля, че се справих отлично.

   Настъпи мълчание. Вичонти се облегна на стената на къщата и погледна към звездите, които обсипваха вечерното небе. Бяха толкова близо до нас. Ако обстоятелствата не бяха такива, щях да им се наслаждавам през цялата нощ, но уви. Нямахме време за това.

   - Емо – най-накрая каза Светльо – няма да крия от теб, че един ден всичко това ще свърши. И като казвам свърши, имам предвид, че ще ни заловят. Въпрос на време е полицията да влезне в дирите ни. Замислял ли си се над това?

   - Минавало ми е през ума – казах аз – Но… знам ли… надявам се, че ще решат, че това е разчистване на сметки.

   - Да, това ще е първото, към което ще се насочат, но няма да е единственото. Познавам тази работа до болка, нали знаеш?!

   - Ами именно, де. Ти като си разследвал такива неща, може да ги насочиш към друга следа примерно.

   - Това и се опитвам, но в крайна сметка не съм сигурен, че ще успея – за пръв път усетих толкова несигурност в него.

   - Защо мислиш така? – попитах аз.

   - Защото… - той въздъхна – Виж, сега няма време за това. Слагай маската и да действаме.

   Той се отблъсна от стената на която се беше облегнал и се насочи към стълбите на къщата. Аз останах на място. Като видя, че не го следвам, той се обърна:

   - Какво има?

   - Искам аз да го убия! – повторих отново желанието си. Светльо се приближи до мен, погледна ме в очите и стисна устни. Постави ръка на рамото ми и попита:

   - Сигурен ли си?

   - Да! – беше отговорът ми.

   Не каза нищо. Отпусна ръката си надолу, сложи маската на главата си, въздъхна и тръгна към стълбите. Този път го последвах.

   Саръка лежеше на пода и като ни чу да влизаме в стаята навдигна глава.

   - Аааа, освести се – каза Вичонти, доближи го и се надвеси над него – Ей, тъпчо, съвзе ли се бе?

   - Ще ви разчекна… Ще ви убия… Ще… - не можа да довърши.

   Юмрукът на детектива попадна в лявата челюст на бандита и главата му глухо изкънтя в пода.

   - Ей, боклук… Ти май си мислиш, че се шегуваме, а?! Ще те режа парче по парче, бе цървул.

   - Кой си ти, бе? – през зъби изсъска Саръка.

   - Баба ти – каза Светльо и посочи към мен – А това там е дядо ти. Все роднини сме се събрали.

   Вичонти се отдалечи на метър от него и продължи:

   - Виж сега как стоят нещата. Аз питам, а ти отговаряш. Научавам това, което ми трябва и се обаждам да освободят сина ти, а ти ще го гледаш как расте. При втория вариант той няма да порасне. Така че да не губим време.

   Бандита гледаше втренчено от легналото си положение.

   - Докажи ми, че е жив! – каза накрая той.

   - Нищо не смятам да ти доказвам, Сарък. Само ще ти кажа, че хората, при които е момчето, имат определен час, до който трябва да им се обадя. Ако не го направя, ще го копаят заедно с майка му. А този час наближава. Колкото повече се бавиш, толкова по-зле става. А това, което искам да науча, така или иначе ще го разбера, ако не от теб, то от друг. Ти си решавай!

    Детективът говореше вече напълно спокойно и сдържано. Без излишни емоции. Крачеше бавно по пода и чакаше. Аз знаех, че привидното му спокойствие в никакъв случай не съответства на истинското му състояние. Бях убеден, че е кълбо от нерви, както беше и при мен. Още повече, че блъфираше относно сина му, но важното беше Саръка да не разбере за това. Трябваше да му го призная на Вичонти – беше добър актьор.

   Не бяха минали повече от две минути, когато чух оня боклук да казва:

   - К’во ти трябва да знаеш?

   Детективът спря да крачи из стаята и погледна към него.

   - Искам да знам кой взриви  журналистката  Мария Джилянова?! Искам да знам кой е поръчителят и кой е изпълнителят! Чакам!

   Чак аз се учудих от така зададения директно въпрос, а доколкото можах да видя в осветения от свещта мрак, Саръка също. Вичонти обаче продължаваше да го гледа втренчено.

   - К’во?... К’ва журналистка, бе?! – престори се на учуден бандитът – Абе вие да не сте куки бе, а?! – и започна да се смее насила – Постановка ли ме правите, бе ченгенца?! Вие знаете ли кой е зад мен, бе боклуци?!

   Детективът спокойно се доближи до чантите, които бях внесъл в къщата още през деня и зарови в едната от тях. Когато се изправи, видях в ръката си да държи сгъваем нож. Той се обърна към Саръка и бавно се насочи към него.

   - Не, Сарък, не сме куки и не ти правим постановка – разгъна ножа - И ми е през кура кой стой зад гърба ти! Това поне мога  да ти го докажа още сега!

   Той се наведе към него, натисна с коляно тялото му, хвана го с едната ръка за ухото и с рязко движение на другата си ръка го отряза. Всичко стана за секунди. Саръка нададе остър вик, който ми бръкна в мозъка. Аз стоях вцепенен и все още не можех да асимилирам какво се е случило. Онзи продължи да вика и да си мята главата във всички посоки и въпреки че светлината беше слаба, аз забелязах кръвта, която обагри лицето му.

   За разлика от мен, Вичонти запази пълно хладнокръвие. Избърса ножа си в дрехата на Саръка и съвсем спокойно го сгъна. Подхвърли отрязаното ухо близо до главата му и се изправи.  Виковете явно не го притесняваха, защото така или иначе нямаше кой да ги чуе. Отдалечи се на метър от бандита и ме погледна. Аз стоях като истукан на мястото си и ако не бях с маска, детектива щеше да забележи пребледнялото  ми от ужас лице и потта, която се стичаше по него.

   Виковете на Саръка постепенно отслабнаха и се превърнаха в стонове на силна болка. Когато стана това, Вичонти продължи съвсем невъзмутимо:

   - Казах ти, че ще те режа на парчета. Ако не започнеш да говориш, рискуваш да останеш без лице! Ясен ли съм?! – оня продължаваше да стене на пода – Питам те пак. Кой взриви колата?

   - Аз… аз не знам – през стоновете чух да казва бандитът – Нищо не знам.

   Гледаше с опулени очи към детектива, а от смелостта, която показваше до преди малко, не беше останала и следа. Въпреки това, все още не искаше да говори. Вичонти отново разгъна ножа и направи крачка към него. Саръка започна да се мята като риба на сухо и да върти глава. Светльо приклекна отново до него и посегна към главата му. Аз извих леко глава настрани, защото не исках да виждам това отново. Но за радост само чух как Саръка казва, или по-точно извиква:

   - Крумеца… той беше… Той беше…

   Вичонти само се засмя.

   - Опитай пак, Сарък, защото знам, че ме лъжеш.

   - Не… не… Той беше… Не лъжа…

   - Не е той, защото знам, боклук гнусен! А знам, защото лично аз му пръснах черепа! А преди да му го пръсна, той ми разказа много интересни неща за теб! Сега разбираш ли, а?! Разбираш ли защо не е той?!

   Със нечовешка злоба в себе си хвана с ръка долната част на лицето му и допря острието към ноздрите на носа му.

   - Кажи сбогом на нослето си, лайнар!

   В момента, в който детективът прекара ножа през носа му, оня изпищя неистово.

   - Чакай… ще ти кажа… Недей... Ще кажа…

   - Започвай – каза Вичонти и отново се изправи.

   Измина малко време, преди Саръка да започне да говори:

   - Колата я взриви един сърбин. Лазар се казва.

   - Само това ли? – попита детективът.

   - Да… Само така го знаем. Нищо друго. Никой не знае истинското му име.

   - Добре. Започни от начало. Как се стигна до убийството, кой го поръча и така нататък. Действай!

   - Ще ме убиеш ли? – колкото и на твърд да се правеше, в гласа му ясно се долавяше страхът.

   - Ако съм доволен, не! – чистосърдечно го излъга Вичонти – Говори!

   - Преди време лежах в затвора. Там се запознах с един тип от една хасковска група, който беше осъден за трафик на дрога и пички. Трябваше да лежи дълго. Викат му Стоян – Дебелия. Така е известен. Преди време групата им била разбита от куките, благодарение на мъжа на тая журналистка и на още някакъв там. Дебелия беше бесен заради това и все повтаряше как ще намери начин да ги освитка тия двамата. Бяхме станали близки в пандиза и веднъж го попитах дали наистина ще ги трепе. Отговори ми, че ако зависи от него да, но не зависело от него.

   - А от кого? – попита детективът.

   - От шефовете му. Тези, за които е работила групата му. Били турци и те определяли какво ще се случва. Често повтаряше името Мурад. Каза ми, че той е босът – бандитът замълча.

   В съзнанието ми изплува споменът от онази вечер преди повече от три години, във вилата на Боро. Стрелбата, пушилката, труповете на Техното и митничаря,  мутрите които стреляха по нас, Нора и другите момичета… и накрая и Шопа. Очите ми отново се насълзиха, но, разбира се, никой не забеляза.

   - И какво още? – върна ме в реалността въпросът на Вичонти.

   - Ами всичко си остана само на думи – продължи Саръка – Нищо не се случи. Аз излежах присъдата си и излязох навън. Бяхме станали приятели с Дебелия и му казах, че ако има проблеми навън, мога да му ги реша и това е.

   - Как се стигна до убийството ? – продължи да пита детективът.

   - След време ме потърси оня боклук Крумеца. Каза ми, че Дебелия иска да ме види. Каза, че това не трябва да става в затвора, а навън. Не беше проблем за Стоян да си излиза чат-пат от пандиза, стига дежурните да са от неговите хора. Плащаше си и го пускаха за няколко часа вечер. Така една вечер се срещнахме. Само двамата. Бяхме в моята кола.

   - Кога стана това?

   - Миналата година… есента някъде.

   - Продължавай!

   - Каза ми, че са му дали зелена светлина за онези двамата и че ще му трябвам. От мен се искаше само да разуча как стоят нещата при тях, навици, снимки и да ги предам на който трябва. Аз имам бизнес и нямам време да следя някакви папагали там, затова му казах да се обърне към друг за следенето и да предаде информацията на мен. Аз щях да се оправям от там насетне, затова…

   - Каза ли ти кой се е срещнал с него? – прекъсна го детективът.

   - Не. Каза само, че може да действа.

   - Добре, давай нататък.

   - Предложи ми да работя с Крумеца. Каза, че е корав тип. Аз тогава не го познавах добре, но знаех, че е работил с Дебелия в Хасково, а в Пазарджик се изявяваше като събирач на дългове. Работеше за едни мой хора. Съгласих се. Разбрахме се за цената и това беше. Крумеца започна да ги наблюдава онези, но в един момент Дебелия каза да спрем. Не знаех защо, но не го и питах. Спряхме. И така допреди два месеца, когато отново трябваше да подновим наблюдението. Аз тогава бях по моя си бизнес на морето и когато се върнах, Крумеца ми даде информацията и снимките на онези. Тогава за пръв и последен път се срещнах с оня сърбин. Дадох му каквото имам и повече нищо не знам. Единствено, когато разбрах, че във взривената кола е била оная журналистка, разбрах, че е станала голяма грешка.

   - Защо? – тихо попита Вичонти, макар и да знаеше отговора.

   - Защото това беше колата на мъжа ù, и той трябваше да е в нея, а не тя. Това е, което знам.

   - А къде е сега този сърбин?

   - Не знам, но не мисля, че е жив. В тоя бизнес такава грешка се заплаща с живота.

   - Така е, Сарък! Такава грешка се заплаща с живота на всички изроди, които убиха жена ми – Вичонти посегна към маска си и я смъкна от лицето си, приклекна близо до бандита – На всички!

   Саръка гледаше втрещено. През засъхналата кръв на лицето му се виждаха опулените очи. Започна да премлясква на сухо.

   - Ти… ти каза, че няма да ме убиеш… Така каза.

   - Да, така казах, а аз държа на думата си.

   Детективът се изправи и посегна към кръста си. Изкара пистолета, който беше препасал там и го зареди. Доближи се до мен и ми го подаде, аз го поех. Той отново се обърна към Саръка и каза:

   - Той ще те убие! - след това ме погледна и прошепна – Един в главата и един в сърцето. Нищо повече. Разбра ли?

   - Да, разбрах.

   - Добре – каза Вичонти и ме потупа по рамото – Ако нещо се обърка, ще съм отвън.

   В стаята останахме само аз и бандитът. Вече бях свалил своята качулка и гледах втренчено към него. Ръката, в която държах пистолета, беше отпусната надолу. Бавно запристъпях напред. Трябваше ми да събера още малко смелост. Още малко. Тогава Саръка, явно усетил, че му идва краят, започна да вие като куче и да се мята като луд на пода. Приближих се, насочих пистолета към главата му и дръпнах спусъка. Гърмежът беше оглушителен. Бандитът не помръдна повече. Ясно се виждаше дупката в слепоочието му. За мое огромно учудване, дори и не трепнах, а спокойно преместих оръжието към сърцето му и отново стрелях. Тялото само потрепна и се отпусна на пода. Саръка се отправи към ада, а аз се превърнах в убиец. От този момент нататък аз се превърнах в собствения си ужас. Стоях загледан в мъртвото тяло пред себе си, но като че ли не виждах нищо. Само усетих как някой ме хваща за ръката и ми взема пистолета.

   - Всичко свърши, Емо – чух да казва Вичонти – Всичко е наред. Ела навън.

   Рязко се обърнах и тръгнах към врата. Още слизах по стълбите, когато започнах  да повръщам. Давех се като прасе. Целият треперих. Беше някакъв шибан пристъп на паника. Продължи не повече от минута-две, но беше ужасно. Когато малко се успокоих, видях Светльо да стои до мен в ръце с тубата с вода.

   - Ето, дай да ти полея – каза той.

   Аз събрах шепите на ръцете си и той ги напълни с вода. Наплисках лицето си няколко пъти и после пих. Почувствах се по-добре.

   - И сега какво? – превъзбудено попитах аз.

   - Добре ли си?

   - Да, да… Добре съм. Няма проблем.

   - Сигурен ли си?

   - Да бе човек, спокойно. Просто… беше моментно – усмихнах се на загрижения му поглед – Нямай грижа.

   - Добре – каза той и се отправи към буса. Отвори страничната врата и влезна вътре. Чу се някакво дрънчене и след малко се появи с една метална туба, от онези, в които се сипва гориво.

   - Откъде я изкара пък тая туба, бе? – попитах аз.

   - Не я ли видя днес, като сваляше чантите и водата?

   - Не.

   - Ами да си! Изкарай колата на Саръка на пътя и ме чакай – каза той и влезе в къщата.

   Веднага се досетих какво е решил, затова бързо влезнах в ,,Алфа,,-та и я запалих. Изкарах я от двора и спрях на прашния път пред къщата. Зачаках, без да я гася. Не мина много време и аз видях огромни огнени езици да излизат от прозорците на къщата. Малко след това Вичонти се вмъкна в колата и седна до мен.

   - Давай към Вакарел!

   - А бусът? – попитах го аз.

   - И той е барбекю. Настъпвай газта.

   Включих на първа и подкарах към главния път. Когато стъпихме на него, аз извърнах глава и погледнах към къщата. Пламъците вече я бяха обхванали цялата. На фона на нощта изглеждаше като току-що паднал метеорит. Беше красиво, колкото и цинично да звучи. Подкарах по завоите надолу и в един момент, като по сигнал, и двамата започнахме да се смеем истерично и да крещим. Обяснявам си го само с това, че в нас се беше натрупало огромно напрежение и това беше начинът да го изпуснем. Друго обяснение нямам.

                                                                                                                                       (следва)