Ограбен живот - продължението 

                                                  Вулгарен роман - първа част

Събота, 28 май 2005 година. 19.30 часа.

   - Емо, звъни се – провикна се Нора от кухнята.

   - Ами отвори, де – тъкмо вадих чашите от секцията и ги подреждах на масата.

   - Не мога сега,  правя салатата.

   - Оффф – тихо измрънках аз и тръгнах към входната врата. Завъртях ключа и я отворих широко.

  Срещу мен, ухилени до уши, се показаха Вичонти и Мима. Тя го беше гушнала под ръка, а с другата държеше букет с цветя, той гордо изпъчен стискаше бутилка ракия и нещо подвързано с панделка.

   - ‘Айде бе рожденика, да си ми жив и здрав, бе! – и ми подаде подаръците – Заповядай – аз ги поех с широка усмивка. Мимето също ми честити и ме целуна по бузата. Тъкмо се канех да поема букета, когато тя го дръпна настрани:

   - Тук се обърка, скъпи, за Норето е – и ми намигна.

   Аз се усмихнах, отстъпих настрани и те влязоха в осветения коридор. Нора се подаде от кухнята и се усмихна.

   - Здравейте – целуна Вичонти и се обърна към Мима, точно когато тя ù поднасяше красиво аранжирания букет – Олееее, Миме... ама много е красив. Благодаря ти – прегърнаха се и се задържаха така няколко секунди. Аз стоях отстрани и с огромно удоволствие им се наслаждавах. Толкова много ги обичах. Всичките. Усетих лека влага по очите от умиление към тях. Бяха изминали почти три години от събитията около отвличането на Нора. Сега бях щастлив, Нора също, но докато стигнем до тук минахме през много перипетии.  

   Възстановяването на моето момиче беше изключително трудно. Изкара в клиниката повече от шест месеца, през които аз не спирах да я посещавам всяка божия неделя. Имаше моменти, в които бях много обнадежден и такива, в които ми идваше да умра. Докато в един момент виждах как се подобрява и започва да живее по-нормално, в следващия всичко започваше от начало. Затваряше се в себе си и не даваше на никой нито да я докосне, нито да ù говори. Нито на мен, нито на майка ù – на никой. Лекуващият психиатър беше казал, че такова поведение е нормално и че напредъка го има, но трябва да сме много търпеливи и изключително внимателни към нея. ,,Колко още, Господи, колко още?,, питах се аз. Когато я изписаха и се прибра в дома си в Харманли, нещата като че ли се успокоиха. Постепенно лошите ù състояния се разредиха и накрая почти изчезнаха, но затова беше нужна близо година. През това време аз редовно пътувах до Харманли и понякога оставах там по два-три дни. В началото я беше страх да излиза навън, но постепенно придоби смелост и ние си правихме нашите малки разходки. В началото само пред входа и около блока, като постепенно разширявахме кръга и така дойде време, в което свободно се разхождахме навсякъде из града. Сядахме на по кафе, а вечер излизахме на по питие в нашата любима кръчма. Тази от първата ни среща. По трудно беше да ме допусне до себе си като мъж. Позволяваше ми да я държа за ръка, да я галя по косата и да я целувам, но само до там. Наистина много я обичах, но започнах да се притеснявам дали изобщо ще ми разреши отново да сме интимни. Определено бях много притеснен. Но след дълго чакане една вечер и това се случи. Бях отново в Харманли и си прекараме страхотно на домашна софра. Майка ù, си спомням, беше направила една чудна вита баница, дето се вика да те е грях да се изсереш. Пийнахме си, посмяхме се и когато стана достатъчно късно, се приготвихме да си лягаме. С Нора, разбира се, спяхме в една стая, но на отделни легла. Спалнята, на която правихме секс за първи път, сега беше заета от родителите ù. Когато тя си легна в леглото, аз я целунах по устните и ù пожелах лека нощ. Разбира се, не очаквах нищо да се случи тази нощ и съм заспал. Събуди ме докосване. Толкова нежно и толкова чувствено, че чак не беше реално. Нора се беше сгушила до мен и ме галеше по лицето, по устните. От прозореца се прокрадваше нежната лунна светлина и озаряваше лицето ù. Гледаше ме със зелените си красиви очи, а в тях се четеше обич, силна обич. Аз се обърнах към нея и без да продумам нищо, също започнах да я галя и да я докосвам нежно с устни. Първо по челото, по очите, по нослето. Стигнах до устните ù и се спрях на тях. Толкова горещи, плътни и сладки. Тя ми отвърна, като започна постепенно да прониква с език в устата ми. Целувките ни ставаха все по-страстни и желаещи. Ръцете ни вече не се контролираха и бягаха по телата ни като обезумели. Страстта и желанието ни бяха стигнали най-горещата си точка. Припряно свалихме дрехите си (аз само боксерките, а тя тениската си с къс ръкав и фините прашки) и без никаква увертюра се преместих върху нея, тя разтвори краката си и ме пое до дъно. Беше много влажна и гореща. От силните ми тласъци, стегнатите ù гърди заподскачаха палаво нагоре-надолу. Стоновете ни бяха тихи, но отекваха в главата ми като викове. Зачестих движенията си върху нея, все по-бързо и по-бързо. По едно време тя ме обгърна с крака, стисна ме силно и ме задържа така, потънал дълбоко в нея (колкото могат да потънат петнадесет сантиметра, де) изстена и изви талията си нагоре, задържа така няколко секунди и се отпусна, като ме придърпа върху себе си. Беше получила първия си оргазъм от близо година и половина насам. Аз се отпуснах леко върху нея, като я целунах по устните. Тя леко ме побутна с ръка и аз легнах по гръб. Премести се върху мен и започна да ме целува по тялото, като ме галеше с ръцете си по бедрата. Постепенно премина към топките, докато накрая започна да гали Негово Величество, много нежно и внимателно, като че ли не искаше да го повреди. Целувките ù преминаха от гърдите ми надолу по корема, докато не стигнаха заветната цел. Спря се на главичката и започна да я облизва с език. Невероятно усещане. Пое го полека с уста и започна да го смуче, като постепенно го вкарваше все по-навътре, докато не го побра целия. Не знаех още колко ще издържа, усещах, че изригването на Везувий скоро ще настъпи. Движенията ù зачестиха. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. С едната ръка държеше него, а с другата с нежна грубост ме галеше и стискаше по топките. Вече не можех да се сдържам и след леко потрепване започнах да се празня. Ама много. Едва сдържах вика си, който беше заседнал в гърлото ми и упорито се опитваше да пробие навън. Нора продължаваше да го смуче, без да спира. Не знам как пое това огромно количество сперма в устата си, а и не ме интересуваше, честно казано. Когато изцеди и последната капка, се приплъзна нагоре и ме целуна, после се сгуши отново в мен и без да продумаме и дума, се отпуснахме и скоро заспахме щастливи. Случи се! Бях спокоен и сигурен, че вече всичко ще е наред, че вече сме отново заедно в пълния смисъл на думата. И наистина всичко си тръгна като по вода, като изключим факта, че тя все пак се чувстваше неспокойна да живее там, където се случи онзи ужас. Казваше ми, че когато съм при нея, е спокойна, но тръгна ли си, започвала да чувства страх. Тогава предприех първата стъпка към нашия съвместен живот. Предложих ù да се премести при мен, в Пловдив. Очаквах да се замисли и затова се изненадах, когато прие още на момента. Толкова много се зарадвах. Ще живея с Нора, с моята любима Нора. Бях разговарял с майка ми преди и тя дори го беше предложила като идея, но тогава още беше рано. Трябваше още време, за да се възстанови, ако не напълно, то поне почти.  Сега, когато всичко беше наред, аз я помолих да изчака още малко, защото трябваше да си намеря някаква сигурна работа. Строителството беше замряло и аз отдавна бях напуснал бригадата. После започвах да работя къде ли не, но винаги се оказваше, че на края на месеца или шефът няма пари да ти плати, или си направил някаква издънка, за която изобщо не знаеш и си глобен за нея със петдесет или сто лева. Тогава реших, че трябва да съм независим и да работя за себе си. Единствената такава работа беше таксиметров шофьор. Изкарах изпитите, намерих добра фирма и кола под наем и започнах. Работата беше тежка, но ми предлагаше свободата, която винаги съм искал. Плащаш си наема и действаш както намериш за добре. По този начин имах кола на разположение и време колкото исках. Парите започнаха да не са проблем, всеки ден си вадих една добра надница и бях доволен. Тогава вече казах на Нора, че може да се приготвя за Пловдив. Бяхме решили да живеем на квартира, но докато намеря подходяща, останахме при майка ми за около месец. Тя, милата, хич не искаше да излизаме от вкъщи, но аз я убедих, че така е по-добре, а и апартаментът, който бях намерил, беше в съседния блок. Наемът беше добър и беше добре обзаведена. Така започна съвместното ни съжителство с Нора. Една реална и красива приказка. Скоро след като пристигна, тя започна работа като барманка в любимия ни ,,Бумеранг,,. Така всяка вечер аз отново бях на бара с питие в ръка, а тя все така дяволито ми се усмихваше. Точно като в първите дни, когато я видях зад бара в Харманли преди почти три години.

   Тук трябва да спомена и двама други мои приятели – Вичонти и Мария. Още след първата ни среща с Мима ми стана ясно, че нещо ще се случва с тях и за моя радост се оказах прав. След като приключи цялата онази олелия с Боро, Дебелия  и другите педали, те започнаха да си контактуват и не след дълго Джилянов все по-често започна да посещава Хасково. Ние, разбира се, станахме много близки приятели през това време и аз бях в течение на нещата. Дори понякога, когато времето на пътя ни съвпаднеше, той ме караше до Харманли и се връщаше обратно при Мария. Връзката им се задълбочи и не след дълго Мима реши да му пристане. Дойде в Пловдив и разбира се веднага си намери работа като журналист в един пловдивски всекидневник. Казваше се ,,Пловдивски новинар,,. Прелапаха я като топъл хляб, защото освен че беше добър професионалист, след нашата история стана много известна в България. Имаше предложения от къде ли не, но тя избра Пловдив, избра любовта. Бяха едно много щастливо семейство и само им липсваше едно детенце, но Вичонти ме увери, че упорито работи по въпроса. Виждахме се редовно, гостувахме си и винаги се забавлявахме страхотно. Сега на двадесет и осми май, две хиляди и пета година аз и Нора ги посрещнахме в дома си с голяма радост и  удоволствие. Ставах на тридесет години.

   - Влизайте де, не се събувайте – казах аз като още държах подаръците от Вичонти в ръце – хола го знаете къде е, ама още не е подредена масата. Подранихте ми се струва - и започнах да се смея.

   - Рано пиле рано пее са казали хората – усмихна се Вичонти.

   - Ти гледай наистина да не се разпее рано пилето, че ще ти секна мераците като се приберем – каза Мимето и го целуна нежно по бузата.

   - Ще секнеш ти… дръжки. Нали знаеш колко съм неустоим в новите си боксерки.

   - Олееее, Емо, да ти се оплача – обърна се Мима към мен, докато влизаше в хола – Тоя моя… индивид, да вземе да си купи лилави боксерки… ама много лилави, искрящи направо… и на жълти съчица. Ти представяш ли си?!

   - Сериозно ли бе, Вичонти ? – започнах да се смея с глас – Нореее…

   - Какво? – чу се от кухнята.

   - Ще си купя лилави боксерки на жълти сърчица – продължавах да се смея аз.

    - И повече никога няма да ме видиш гола – чу се кикот – Това само някой неосъзнат гей може да го направи.

   Тук вече всички се засмяхме с глас. Представих си Вичонти - гей с лилав кобур и пистолет украсен с камъни ,,Сваровски,,. И как вика на престъпниците ,,Ей, сладури,  я си вдигнете ръчичките,,. Посмяхме се още малко, те се настаниха на дивана, а аз продължих с подреждането на масата. След малко Нора започна да носи салатите и мезетата и да ги поставя така, че да е удобно за всеки. Когато приключи, се присъедини към нас. Аз извадих една хубава домашна брестовишка ракия, подарък от мой много близък приятел и започнах да наливам в чашите. Бяхме четирима, а на масата имаше посуда за пет човека.

   - Чакаме ли някой? – попита Мария.

   - Не… за съжаление – казах аз и чукнах пълната чаша до мен – Бог да го прости Шопчето – и отлях на килима, после погледнах нагоре – Наздраве, приятелю, където и да си – отпих. Другите ме последваха в пълно мълчание. Много ми липсваше, много ме болеше, никога нямаше да го прежаля, ако ще и сто живота да живея.

   - Съжалявам… Емо – обади се тихо Нора – Аз наистина много съжалявам.

   Погледнах я. В погледа ù се четеше тъга, примесена с вина за това, че убиха Шопа.

   - И аз, слънце – казах, като я притеглих до себе си и я целунах по косите – но ти нямаш никаква вина за това. Казвал съм ти и преди... Шопа не умря заради теб, мила, а заради мен. Той даже не те познаваше, а за мен беше готов да…

   - Емо – прекъсна ме Вичонти – Стига! – тонът му беше сериозен – Така ли мислиш да я караш цял живот? Със самообвинения ли? – взе една запалка от масата и започна да я върти в ръцете си. Беше отказал цигарите и така запълваше празното пространство между пръстите си.

  Гледахме се в очите. Той ме гледаше твърдо и някак съчувствено, а аз объркано от строгия му тон.

   - А как да живея, Светльо? А? – попитах - Кажи ми как? Всеки ден мисля за него. Като сядам при Нора на бара, къщата му е зад гърба ми. Усещам се как поглеждам към входната врата, в очакване да го видя, а знам, че това никога няма да се случи. В момента е един скелет от хилядите в гробището. И майка му срещам често из квартала. Още не е свалила черната кърпа милата – очите ми се насълзиха – Кажи ми как да живея с това, приятелю? – забърсах с ръка една сълза.

   - Не ти казвам да не тъгуваш. Тъгувай! И аз тъгувам за него! – отпи нервно глътка ракия – Казвам ти да не се самообвиняваш. Това ще те погуби, момче. Разбираш ли ме? Ще погуби и двама ви! – хвърли запалката на масата и замълча. Мария стоеше до него загледана в някаква чиния на масата и не продумваше нищо. Нора също, само гледаше ту мен, ту него.

   - Разбери, че Ванката не си отиде заради теб или нея – продължи Вичонти.

   - Заради нея не е, знам, но дойде да помага на мен и заради това го убиха. Факт!

   Вичонти въздъхна и пак взе запалката. Този път Мима му я взе припряно от ръцете и я остави отстрани до себе си. Джилянов не ù обърна внимание.

   - Емо… Шопа си отиде заради онези боклуци. Те и само те са виновни за смъртта му. Никой друг. Разбираш ли? Не ти, не Нора – никой друг не е виновен, приятелю. Никой!

   - Смъртта си е смърт и Шопа го няма – казах аз – и определено се чувствам виновен за това. Както искаш, така го разбирай! – бях раздразнен.

   - Смъртта, приятелю, е най-сигурното нещо в живота, всичко друго е променлива величина, но не и тя. Как ще се родиш? Как ще живееш? Ще имаш ли семейство, няма ли? Педал ли ще станеш, или не – това не се знае. Но че ще умреш, това е сигурно и никога не се променя. Затова и не трябва да те е страх от смъртта. За други неща трябва да се притесняваш. От друго трябва да се страхуваш.

   Забелязах, че Нора започна да го слуша с интерес. Аз също. Добре го познавах и знаех за тези малки уроци, които обичаше да ми дава понякога. Учеше ме на живот. Предполагам и сега щях да получа поредната си порция.

   - От какво друго? – попита Нора.

   - От живота, Норче, трябва да се страхуваме. От живота! – каза той – Това е важното. Трябва да се стараем всячески да живеем достойно, честно… да не се страхуваме и да не се срамуваме, а да се учим от живота. Той не ни е подарък, а заем. Не трябва да пропускаме нищо от него… дори миг. Ето например като влязохме в коридора и ти ме целуна… Ако не бях се насладил на този миг, а бях го подминал без да му обърна внимание? Губя! Но ето сега, тази целувка ще си я спомням, тя ще си живее в мен…

   - Е ти пък… - усмихна с Нора – толкова дребно нещо…

   - Именно защото е дребно, малко хора биха го забелязали. Ние все чакаме да се случи нещо голямо и тогава да го видим и почувстваме, а през това време животът ни предлага толкова много приятни мигове, които ние пропускаме, защото чакаме да се роди Мойсей. Не става така. Прекалено е кратък животът, за да го ограбваме с нашата немарливост към него. Трябва да живеем така, че когато гушнем чемшира, да не е било напразно нашето съществуване, а да ни има и след наша смърт. Ето Шопа… няма го вече. Отиде си! Край! Но не и за нас, той остави диря в съзнанието ни и един ден и нашите деца ще го познават. Та в общи линии исках да кажа, че ако се страхуваш от смъртта, ти никога няма да си живял пълноценно. Никога! Запомнете го.

   Мълчахме. То и какво можехме да кажем толкова, като това си беше самата истина. Почувствах някакъв прилив на енергия, нещо като въодушевление и аз още не знам какво беше…  Погледнах към пълната чаша, която бях сложил за Шопчето, взех моята в ръце и казах високо:

   - Вдигам тост за живота! Вдигам тост за моята любима! За моята Нора! Вдигам тост за вас двамата приятели! Вдигам тост за Шопа и за всички свестни хора по света. Наздраве!

   Останалите се усмихнаха и вдигнаха чашите си към мен. Чукнахме се и отпихме. Ракията беше приказка. Само едно определение ù подхождаше – вкусна.

   - Оле, майчице – каза Нора и скочи от стола като ужилена. Затича се към кухнята.

   - Какво стана, бе Норе? – попитах стреснато аз.

   - Агнешкото – беше отговорът, който долетя от коридора.

   - Еха, и агнешко ли има? – обади се Мария.

   - Само да не стане ,,имаше,, - засмя се Вичонти.

   - Сега ще проверя – казах и скокнах.

   Нора точно беше отворила фурната и махаше с една ръкохватка.

   - Норе, осра ли се, мило? – шеговито я попитах аз и я шляпнах по дупето.

   - За малко – хвана с ръкохватката тавата и я изкара навън. Беше точно както си трябва. Пет минути повече и щеше да си останем без вечеря. Ама и той Джилянов с неговите философии…

   - Остави го във фурната да си е топло и идвай да се отдадем на мохабета – казах аз и излязох от кухнята.

   Вечерта продължи страхотно. Тъжното настроение си отиде и даде ход на радостта. Започнаха се едни приказки, едни вицове, едно чудо... Мария постоянно, но нежно се заяждаше с боксерките на Вичонти, но той продължаваше да настоява, че е много секси в тях. Имаше и добра новина. Откакто се бяха събрали с Мария, тя постоянно му натякваше да си намери свестен офис и да се махне от онази барака, но Светльо не бързаше. Веднъж ми сподели, че там се чувства прекрасно и хич не му се иска да я напуска, макар че сега имаше възможност да си позволи много по-добра кантора. След случката в Хасково, той стана един от най-търсените частни детективи и имаше много богати клиенти. Бързо натрупа пари, смени стария ,,Опел,, с  по-нов модел, купи кола и на Мима. Едно дамско ,,Фиат,,-че и в общи линии си живееха доста задоволително. Но ето, че сега беше решил да я послуша и каза, че си е намерил една гарсониера в нова кооперация на центъра, която мисли да превърне в кантора и да се премести там. Аз се зарадвах, защото определено бях на мнението на Мария. Каза, че има нужда от едно освежително ремонтче и ме попита дали мога да му помогна. Разбира се с удоволствие се съгласих. Разбрахме се, когато я наеме, да се обади. Увери ме, че ще е скоро.

   Когато след час Нора сервира агнешкото направо с тавата, разговорът замря и всички лакомо започнахме да лапаме. Точно в този момент исках да имам два стомаха. Толкова беше вкусно. Беше фантазия. И сега дори, когато пиша и си спомням, слюнка пълни устата ми. Наядохме се като прасета и аз много се надявах тази вечер Норето да не реши да ми дава подаръка в леглото. Да, ама не! Когато към полунощ Вичонти и Мария си тръгнаха и ние раздигахме масата, Нора ми каза да я чакам в спалнята. Имала изненада за мен. Не ми беше до секс, но когато след малко се появи на вратата, онемях. Това значи било подаръкът ми! Бельото, с което беше. Червено, но не това ми направи впечатление. Сутиен нямаше, а само някакво негово подобие, което придържаше циците отдолу, а те милите ми се усмихваха голи-голенички срещу мен. Прашките бяха прозрачни, което ми даде възможност да видя добре оформената прическа на триъгълника тип – житен клас. Интересното беше, че за да си го вкарам в нея, не беше нужно да ги събувам или отмествам настрани, защото отдолу имаха цепка, която оголваше цялото ù путе. Над тях, на фината ù талия беше закопчано едно много нежно коланче, от което висяха жартиерите. На тях бяха захванати много интересни чорапи също в червено. Изглеждаха така все едно ги е драла котка, но бяха много секси. Връзваха се страхотно със останалата част от бельото. На краката си беше сложила единствените обувки с много висок ток, които имаше. Благодарение на тях дупето ù беше щръкнало назад и ù предаваше уникална стойка. Забравих и за сън, и за агнешко, и за всичко. Бях еректирал до болка. Тя легна до мен и ми каза да се отпусна и да не правя нищо. Послушах я. Беше толкова нежна, толкова всеотдайна. Беше вълшебна. Сексът, който се случи тази нощ, не е възможно нито да се опише, нито да се нарисува, нито да се изпее. Знам само, че заспахме при първите лъчи на изгрева. Тази нощ с Нора беше най-страхотният подарък, който някога съм получавал в живота си.

    ,,Мале, как не ми се бачка,, помислих си аз в просъница, след като чух алармата на телефона. Бръкна ми в мозъка. Без да отварям очи, протегнах ръка към нощното шкафче и я изключих. Нора измърка до мен и се обърна на другата страна. Аз лежах по гръб, наклоних глава към нея и повдигнах тънкия чаршаф. Беше гола. Нямаше и помен от еротичното бельо, с което ме изненада снощи. С огромно удоволствие се наслаждавах на прекрасното ù дупе няколко мига, усмихнах се и отново я завих. Усетих, че нещо ми убива на задника и протегнах ръка към него. След секунди пред очите ми се появи червения цицодържач на Нора. Отново се усмихнах. Господи, каква нощ беше само. Каква нощ!