Като камион друсаше, а уж самолет. То не бяха една и две разните „въздушни ями, прагове и боруни“. Пилотът току се обръщаше към нас и викаше:
 - Ще пораздруса, дръжте се! И се засмиваше на нещо си. Сигурно си мислеше: „Сега да ви видя, охлюви небесни“

Не се правеше на отворен, забавляваше се.

И ние би трябвало да се забавляваме. Нали затова бяхме тук. Поглеждах крадешком останалите седем. Надянали куражлийски маски на лицата, един дъвчи дъвка, друг си тананика, а всички вглъбени в нещо си свое. Само Тина, отметнала глава на облегалката, като че ли спи. Заиграва се слънчево зайче в косите ù през илюминатора, хвърля отблясъци наоколо. И тук я намери. И тук неразделни, да ù се хареса иска. Като всички нас. Без мен. И аз исках да ù се харесам, но привидно бях тук заради жената. И тъщата. Комай целият им род. Да им се харесам. Или както рече тъстът: „Абе, веднъж и ти направи нещо свястно в живота си. Стани иззад това бюро, разкърши се, покажи на нас и света, че има за какво да живееш.“

И аз станах. И без туй се бях схванал две години да пиша тъпия роман, от който нищо не излизаше. Още щом разбрах за безумната идея да се скача от самолет, се писах доброволец; дори и не разбрах смисъла на благородната идея. Но ми прозвуча добре. Идеята разбира се даде Тина. Не споменах, че това бе второто ми качване на самолет, нищо, че съм служил в авиационна база. Там бях шофьор. Те нямаше защо да знаят. Сега се друсах с останалите и преповтарях на ум съветите на инструктора. Мислех си, винаги мога да се откажа. Ще симулирам прилошаване, припадък ако трябва. Но се заглеждах в слънчевото зайче на предната седалка, и се отказвах.
 - След три минути скачате – обяви пилотът. - Пригответе се.

От тук нататък всичко ми е като филм. Наредих се в колоната, бях втори. Пред мен беше ароматът на Тина, пред нея зиналата като паст врата, зад нея неизвестното. И страшното. В тоя момент усетих, че устните ми мълвят сами. Молитвата на парашутиста - преповтаряха с инструктора указанията. Наизустил ги бях. И сухи тренировки имахме на земята. Кажи-речи цял курс проведохме заради това скачане.
 - И запомнете. Каквото и да става, без паника. В случай на не отваряне на парашута, веднага...

Останаха назад съветите му, мен ме грабна въздушната струя и ме изплю в празното. Някъде встрани от мен се носеше звънливият глас на Тина, смееше се лудо и крещеше с пълно гърло. В първият момент увиснах, бях като в безтегловност, почувствах се сам и изоставен, окачен на нещо, което нямаше опорна точка; в следващият вече се въртях около оста си, с главата надолу, напред и настрани, под мен се бе облещила като огромна разчертана карта майката земя и ме зовеше. „Ела, ела...“

Шибаният парашут не се отваряше. Напразно дърпах халката, беше заяла. Очаквах да се случи нещо с мен, да ме облее пот, да изкрещя, да реагирам някак си. Ужасът бе прогонил страховете от главата ми. Летях като камък надолу, а не усещах нищо. Само бученето на вятъра спиращ дъха ми. И ледено спокойствие. Като, че ли се наблюдавах отстрани и това не ме засягаше. Та на мен ми се подкосяваха краката дори при вида на някой седящ на терасата на осмия етаж. Сега си се реех свободно, падах свободно, дори правех кълбета свободно, бях го виждал на кино, получаваше се. И не ми пукаше. Полетът ми нямаше да има край. Мислех ли си го? Дори си вярвах. Напълно ли бях откачил?

В главата ми кой знае защо се появи краят на един анекдот. Скачали двама, на единият парашута не се отворил, другия му викнал: „Спокойно, без паника, зора е да стигнеш двата метра.“ А тоя, дето падал като мен попитал:“ И какво, като стигна двата метра?“

„Е, не е толкова страшно вече, кой не е скачал от два метра“

Вдясно от мен планината се бе сгънала в ужас, и Дунав бе замръзнал в сребриста лента, спрял да тече, загледан в безумието на летежа ми. А аз чувах гласовете на птици. Озърнах се за Бог, но го нямаше. Щях да го поканя да слушаме заедно песните им. Но той никога не е на разположение, когато ни е нужен.

Начупената линия на земната карта все повече се доближаваше, можех да различа добре пътищата, селцата, нивите. Това там не е ли група хора? И не различавам ли червената рокля на жена си?
 Точно така, в червено, никакъв траур. Не, това не са зачервените й от рев очи, това е от грима, така и не се научи да се гримира. Ако имахме син, щеше да се гордее с полета на баща си. А ако беше дъщеря, с гордата скръб на майка си.
 Жълтата жилетка с безвкусната черна пола на тъщата и големият търбух на тъста:
 - Ей, хора, вижте ме, излязох иззад бюрото, полетях. Спете спокойно от днес нататък. Зет ви няма да умре като пройдоха и невзрачен писател с неиздадена книга зад гърба си. Ще го направи като мъж! В полет.
Това до тях е Гошето, деверчето. Най-свестния от родата. Прехапал устни, сдъвква сълза, но брадичката му трепери. Гоше, братче, дължа ти едни двадесет и пет лева, които донади за подаръка на кака си. Но няма да мога да ти ги върна явно. Ти виж, не забравяй за рождения й ден. На двадесет и трети. Днес е двадесет и втори. Значи утре.

А тия отстрани са съседите. Ванката, помогнах на дъщеря му за кандидатстуденстския, стиска юмруци срещу небето, гледа свъсено, като да го убие с поглед иска. Дребната женица до него, Мая, съпругата му, с измачкана кърпичка между пръстите, подсмърча. Айде, дръжте се де! Какво толкоз!

И други има тука. Кривия Васко, дето все му правя москвича, бай Момчил с подаграта, лекарства му носих от странство, Мишката, Еньо, Елена, вдовицата от синята къща на ъгъла, все й се разваля нещо, та ходя да й го ремонтирам..
Засмивам се. Боже, колко е нелепо всичко, дори дребните житейски измами се превръщат във факти от особена значимост сега, в тия мигове. И колко много бих дал, всичко!, за да бъда пак част от малките земни радости. И знам, бих се радвал на всичко. И на всички.

И на мърморещия си шеф, виждам смръщената му физиономия зад облаци цигарен дим, вечно пълния пепелник и петната от червило по яката на ризата му;  секретарката, преминаваща "на тагадък" покрай огромната му шепа и ксерокса, клюкарките от отдела шушнещи скрити зад папки с гриф „Служебно“, чистачката леля Мара, разсилния, портиера...

Ще се радвам на целия свят, дори на мачове на ЦСКА ще почна да ходя, нищо, че съм от Левски.

 

Да им се радвам, или да продължа да летя?
Ако можех, бих ли избрал и двете? И да имам два живота? Един на земята, всред неволите човешки, и един над земята, при птиците и Бог?

 

Не успях да си отговоря, настигна ме като изтребител Мина, и нейният парашут не бе отворен. Сега ли изтръпнах, или през цялото време съм бил; а сега живнах от нахлулата в главата ми кръв (както винаги, когато я срещнех. А това си беше среща, съвсем сами, само двама, без ревнивия ù съпруг)

 

Тя крещеше, правеше знаци, опитваше се да ми обясни нещо. Спокойно, бейби, наближаваме двата метра. Жалко, че ще ти се развали прическата. Усмихвах ù се, исках да я успокоя, сигурно е било гротескно изражението ми. Мина не спираше да ръкомаха, метрите до земята се топяха. Под мен, в подножието на върха от който се сгромолясвах така усърдно пищеше, чух ясно, линейка; протяжно виеше сирена на пожарна. Погледнах нагоре, шест разноцветни парашута красиво танцуваха високо над главата ми. Не им завиждах, дори ги съжалих, че не могат да усетят полета като мен. Гледах Мина, усмихвах ù се, тя крещеше и правеше знаци с ръце, земята наближаваше, аз бях разтревожен за красивите ù руси коси; никак не ми се искаше да падна след нея и те да са последната гледка в живота ми.
Кой знае защо в съзнанието ми изникна мустаката физиономия на Данчо, инструкторът. Разкарай се от очите ми, виках му, какво да те гледам, без теб е толкова красиво тук, остави ме на мира. Но не ме оставяше, гледаше ме строго,а устните му повтаряха молитвата на парашутиста. Неусетно и аз я подех, тази молитва съставена от правила и указания, и като стигнах до онова място, извих глава към Мина и креснах:

 - Резервнияяя... Мина... Отвори резервния...

  *   *   *

  На земята имам недовършена работа. За Бог винаги има време. И не е нужно да се оглеждаме за него. Достатъчно е да го носим в сърцата си. Така навсякъде ще е с нас и няма да се чувстваме изоставени.

 

*   *   *