Като камион друсаше, а уж самолет. То не бяха една и две разните „въздушни ями, прагове и боруни“. Пилотът току се обръщаше към нас и викаше:
- Ще пораздруса, дръжте се! И се засмиваше на нещо си. Сигурно си мислеше: „Сега да ви видя, охлюви небесни“
Не се правеше на отворен, забавляваше се.
И ние би трябвало да се забавляваме. Нали затова бяхме тук. Поглеждах крадешком останалите седем. Надянали куражлийски маски на лицата, един дъвчи дъвка, друг си тананика, а всички вглъбени в нещо си свое. Само Тина, отметнала глава на облегалката, като че ли спи. Заиграва се слънчево зайче в косите ù през илюминатора, хвърля отблясъци наоколо. И тук я намери. И тук неразделни, да ù се хареса иска. Като всички нас. Без мен. И аз исках да ù се харесам, но привидно бях тук заради жената. И тъщата. Комай целият им род. Да им се харесам. Или както рече тъстът: „Абе, веднъж и ти направи нещо свястно в живота си. Стани иззад това бюро, разкърши се, покажи на нас и света, че има за какво да живееш.“
И аз ...