ОХЛЮВНА ПЕСЕН

„Посещението на министъра в една голяма степен ще окаже действително оживление и по-нататъшно подобрение на града ни...” Това прочете главният редактор на местния вестник в уводната част на основната статия, посветена на знаменателното събитие.

- Ти си странен човек, Тодоров – рече на заместника си. – Сам ли написа това?

- Напълно е възможно – отговори Тодоров.

- Кое е напълно възможно?

- Написаното.

Главният редактор го погледна тъжно, после като че се натъжи на нещо друго и седна на бюрото си.

- Не става за печат. Трябваше да напишеш, че пристигането на министъра е предизвикано от успешното управление на региона и в частност на нашия кмет; трябваше да кажеш нещо за областния и нали знаеш – за местното партийно ръководство, което сега е на власт. А ти какво си написал?

- Главното, опитах се да отбележа главното.

- И кое е главното според теб? Ето какво си писал: „Охлювите не са мастити, но имат съществен принос в по-нататъшното динамично ефективизиране на цялостната ни промишленост и научна техника...” Какво общо имат охлювите с министъра, още по-малко – с динамиката или с научната техника, камо ли с промишлеността, която никаква я няма от години?

- Много, много общо.

Тодоров е пълен идиот, каза си главният редактор. Мастит идиот. Нямаше как, ще го търпи, защото отгоре му го спуснаха, уж бил добър специалист, добър - друг път; ясно по каква линия го бутат нагоре, ясно беше и как пробиваше, но ухиленото му тъпоглавие разкриваше маниакална простота с апломб към растеж.

Очевидно се налагаше той лично да напише материала за първа страница на вестника.

- Добре, Тодоров, постарал си се. Аз ще оформя нещата преди печат.

- Няма нужда, министърът не пази в тайна фермата си.

- Каква ферма?

- Фермата за охлюви. Развъжда ги тук, край града, после ги изнася за Франция. Не знаехте ли? За това е дошъл. Някаква голяма сделка оформя. Добри пари щели да паднат.

Главния се почеса по тила. Не знаеше за охлювите. Трябваше да запази нещо от Тодоровия материал, защото тоя плужек щеше да го докладва на началството – и свършено е с него. Вероятно министърът очаква непременно във вестника да се спомене за неговите охлюви, за да се покачи цената им преди да ги изнесе за чужбина. Да, това е. Елементарна борсова логика. Трябва да се рекламират охлювите, но не кои и не какви да е охлюви, а министърските охлюви, за да стане ясно и безспорно, че това е най-добрият охлюв в България, който някога е лазел.

Каза на секретарката: „Свикай планьорка на колегията - след 10 минути при мен”, седна на бюрото и се зарови в гугъл да намери нещо за охлювите.

Когато редколегията се събра, главният каза:

- Знаете, че министър не идва всеки ден при нас. Оказахме се неподготвени. От сигурен източник научих, че посещението има за цел да провери нивото на готовност на населението в областта на охлювопроизводството.

- Как? Кое производство? – наостри слуха си Каменарова, жена със слаб слух и остър език.

- Производството на охлюви – уточни водещият.

- Сбъркал е адреса. – Каменарова беше кратка, но ясна. – По-добре да посети заседание на правителството или направо да отиде в парламента: там охлюви колкото щеш.

Всички се ухилиха, но главният не беше доволен.

- Тук не е мястото да оригиналничите, Каменарова. Човекът чак от София идва. Достоверен източник ми довери, че се очаква голяма сделка с охлюви под прекия надзор на министъра. Нали знаете, че зад него стои още по-голям началник. Така че, очаквам предложения.

Всички млъкнаха.

- Гласовете ви чувам – каза Главния, който беше дресирал колегията да мълчи, когато се изисква мнение. – Да бъде вашето.

И хукна при кмета.

Кметът не повярва на новината. Той беше улегнал човек, толкова улегнал, че чак не сядаше, а полягаше в стола си.

- Как точно разбра, че министърът идва да нагледа охлювите си?

- Източникът ми е достоверен, но пожела анонимност.

- И какво от това? Защо ме търсиш изобщо, при това - спешно?

- Трябва да отразим посещението във вестника. Дочувам, че той ще очаква да рекламираме, макар и скрито, качеството на охлювите в нашия регион.

Кметът се начумери:

- Ами рекламирайте тогава. То в нашия вестник досега само реклама за охлюви не е излизала.

- Но, господин кмете, въпосът има и финансов оттенък. Някой трябва да заплати за рекламата – намекна Главния, като знаеше, че кметът и министърът са еднопартийци.

- А, там бил ключът от бараката: пак до пари опря, а?  И как очакваш да ти дам общински пари за реклама на охлюви? Нали всички ще решат, че кметът се саморекламира. Не става. Иди да потърсиш там това предприятие... как се казваше, фермата за охлюви, оттам искай пари.

Кметът сведе поглед, което идеше да ознаменува края на разговора. Всъщност той погледна бледосинята папка, съдържаща разрешение за строеж, подписано от архитекта на общината и подпечатано, както си му е редът.

Главният се обади на Тодоров, взеха старата джипка „Нива” и тръгнаха към охлювската ферма. Шофираше Тодоров, защото знаеше пътя. Каза:

- Голяма циция е кметът. Гол охлюв.

Главния мълчеше: „Не очаквай да кажа нищо, колега. Не съм вчерашен.”

- От него пари не може да измъкне никой.

„Подстрекава ме.”

- Едва се издържаме във вестника, а той една рекламка не иска да пусне.

„Това се нарича склоняване към престъпление. Нищо няма да кажа.”

Като видя, че Главния мълчи нарочно, Тодоров каза нещо по-конкретно:

- Как сега ще искаме пари за реклама от фермата? С какви очи?

Кметът най-сетне раздвижи устни:

- Нали си вътрешен. Ти ще кажеш как. Тъкмо ще проверя дали е вярна информацията ти.

Спряха пред високо заграждение – зеленикава отвесна метална ограда опазваше едно петно от около декар и половина-два. ”Кога се е пръкнало това чудо?”, зачуди се Главния, като си спомни, че преди време тук беше текезесето, а след това имаше малка кравеферма, но тя фалира. Беше прочел в гугъл, че от декар охлюви се печели най-малко три хиляди евро на година чисто. „Не е зле, ама ми се чини малко като за министър.” Повървяха малко и се спряха пред табела с надпис „Пази очите!” Отминаха и по-нататък видяха друга табела: „Спри! Пази розите!” Наоколо нямаше рози. Главния се почувства първо тъпо, после зле. Имаше чувството, че леко полудява. Къде е, по дяволите, входната врата на тази крепост, облепена с безумни табелки? Хрумна му, че може да са ги изровили при разкопките на старото ТКЗС – там бъкаше от табели. По едно време видя малка вишка и разбра, че около нея някъде трябва да е входът. Изпрати Тодоров, защото сърцето му наистина започна да бие тревожно – остаряваше. Седна в джипа и зачака. Положението му се клатеше, усещаше го и затова беше толкова прилежен. На неговите години вече много трудно можеше да си намери работа, а и каква? Друг вестник в общината няма, а той трийсет и три години все тази работа вършеше, не беше сигурен дали може да върши друго, освен да пише некролози. Ако се справи добре с посещението на министъра, положението му ще се бетонира, отгоре ще схванат, че е гъвкав, схватлив и ще го съхранят. А гъвкави кадри бодли нямат, удобни са, трябва да се пазят.

„Пази розите!”

Що за глупост?

Тодоров обиколи с бавен ход заграждението, за да отнеме време, изобщо не влезе през портата, която зееше отключена, върна се при колата безмълвно, качи се и запали. Стана студено, краят на февруари беше, време за захранване на първите охлювчета.

- Какво ти казаха все пак? Казвай подробно! – Главния нямаше да изкара още дълго, ако нервите му прескачаха всеки път без повод.

- Казаха, че са очаквали идването ни и били готови с отговора. Финансиране ще има, но след износа на продукцията; сега министърът искал да покажем съпричастност и да рекламираме бизнеса му безплатно.

- Кой ти го каза?

- Съответният човек.

Главния се замисли. Съответен трябва да е човекът, който съответства на нещо. Прекалено е сложно, за да задава въпроси, камо ли да чака ответ; трябва сам да стигне до отговора: съ-ответ. В голямата политика хората си служат с намеци, когато искат да кажат важни неща. Само простолюдието обича нещата да са кристално ясни – като очи на жаба. Той дори от жена си бе научил, че трябва да се изразява метафорично. Преди промените – има-няма двайсетина години, вестникът се казваше „Зора”. Когато предстоеше да получи голям хонорар, казваше „И в нашия двор ще изгрее”, а жена му отговаряше „Зазорява.” После отгоре решиха, че „Зора” е твърде комунистическо име, затова прекръстиха вестника на „Зор” – кратко и съответно; съкратиха половината от персонала, налагаше се и името да сбият. Оттогава обаче Главния престана да твори метафори с жена си: хонорарите секнаха, а думата „зор” не предоставяше много възможности за хумор.

И така, налагаше се „Зор” да пусне безплатни рекламни материали и съобщения за огромното по своите мащаби и перспективи производство на охлюви на територията на общината. Какво пък, и досега са пишели глупости. Веднъж отразиха сватбата на дъщерята на местен бизнесмен, която, като се видяла на снимката в „Зор”, зор видя да изкупи целия тираж: била много грозна. Така че писането на щуротии понякога е полезно и доходоносно. А това ще има дългосрочен ефект – след износа на продукцията ще има финансиране на вестника, бе казал съответният човек. Значи вестника ще го има още години с един як и траен рекламен договор. Това вече звучи...

- Ще те наричам моето зайче – намигна му Каменарова, когато влезе в стаята й, запъхтян и вероятно уплашен. Тяхната връзка – така бурна и невротична в началото, съвсем се бе стопила като неврон през годините, така че битието на Главния като заек не можеше да значи нещо повече от упрек.

- Защо, ушите ли са ми дълги? – реши да се направи на оригинален.

- Точно така – станали са съвсем дълги, за да компенсират свитата ти опашка. Страх те е да не ти спрат кранчето преди да вземеш пенсията, а?

- Всеки се страхува от нещо, но не му викат заек за това... Айде стига. Дойдох да те помоля за нещо.

- Да не искаш да ти направя яхния от охлюви?

- Да, нещо такова...

Този път Каменарова се опули и понеже не беше съвсем сигурна, че е чула правилно, нали слухът й беше избирателен,  запита:

- Яхния от охлюви ли? Със или без чесън? Защото ако ще се целуваме, да й сложа дафинов лист вместо чесън.

Ще си сложиш дафиновия лист после, рече й той делово, за друго съм дошъл. Разказа й набързо. Каменарова трябваше да осигури трапезата – министърът само охлюви яде, друго не помирисва. Откъде да ги намери ли? Все едно - откъдето реши. Замразени, незамразени, консерви – всякакви. Много охлюви. Да наготви с тях най-различни гозби, да не се излагаме. Каменарова прие, макар и с погнуса. Щеше да помоли свекърва й да й помогне – хем така ще й отмъсти, задето е още жива и донякъде здрава.

Министърът погледна будилника. Време беше да ляга. Утре ще ходи да нагледа вилата, дето още не беше построена: ще погледне мечтата си, нали проектът беше готов. Тя вече изпълваше съзнанието му с формите си. На три етажа, с високи чардаци, да напомня на минувачите, че и той е човек от народа, но иначе напълно луксозна, току до реката („Да не забравя да кажа на онова леке Тодоров да измисли нещо и да изкрънка пари от кмета да сложат диги – няма да ми наводняват тия разливи местото, я!”), чист въздух, без излишна компания, сам със себе си и със своето величие, най-сетне ще може да разпознае себе си в природата, във вселената и в небитието... Тази вечер беше пълнолуние. Душата му се възвеси, а горната част на тялото започна да издава гърлени звуци: той захърка.

Кметът не можа да заспи същата вечер. Разрешението за строеж беше незаконно, парцелът не беше в регулация. Ама министър е, той знае за проблема, той е над проблемите, защото сам ги създава, после сам ги решава. Така де, който е вътре в проблема, е част от него и затова не може да създава проблеми... Уф, обърка се. Толкова често ги сменят тия министри, областните – също. То и неговата беше кратка, ама поне да си оправи живота, пък после я камилата, я камиларя. И какви са тия охлюви? Може и да е вярно, но надали. Някаква манипулация ще да е и понеже Тодоров е от службите, негово дело трябва да е. Нали затова го внедриха във вестника – да слухти. Той за друго не става. Утре като дойде министъра, ще му връчи разрешението и ще го помоли за някаква услуга. Така де, да знае, че и той има цена. Тази мисъл го успокои. Заспа.

Каменарова лежеше до мъжа си и гледаше кръглата луна. Във вечери като тази изпитваше голяма мъка и самосъжаление. Защо се ожени за този плондир, който сега лежеше до нея и спеше по толкова убедителен начин, че даже сънищата бягаха от него. Хермафродит с хермафродитите: не беше я поглеждал като жена от пет години. После си спомни за някогашната романтичната връзка с Главния. Колко хубаво беше. И колко кратко – като младостта, като живота. Очите й се насълзяват, тя попива клепачите с края на възглавницата и притихва.  Охлювите също са хермафродити, като моя, каза си и мисълта как се готви охлюв отлетя във въздуха и се скри в небето.

Тодоров не обичаше да мисли, а да изпълнява. Това го направи значим. Не обичаше и да говори, защото знаеше, че може да го подслушват навсякъде, а на всичкото отгоре никога не знаеше точно какво да каже. Преди години работеше като партиен секретар, после за кратко беше профпредседател, където му кажеха – там работеше, каквото му кажеха – това вършеше. За всичко ставаше и винаги се оправяше, нищо че му викаха плевел. То и изпълнителността не е шега работа, защото ако изпълняваш творчески, все ще остане нещо и за теб, материално ще се въздигнеш, а и някоя и друга гадост може да сториш за нравствено успокоение и възторг на духа. Историята с охлювите беше съвсем негова, покрай тази измишльотина ще вземе после пари от кмета, защото вече ще е ясно, че в цялата община производството на охлюви става приоритет и ще се наложи да се построят масивни диги на реката, за да не прелива и да наводнява новата ферма. Сигурността е на първо място, включително държавната, отсече мисълта му и го отнесе в годините, когато работеше  точно такава работа в сигурността, особено държавната, така се наричаше и ведомството. Хубаво време, но и сега не е лошо, все си е същото, ако го погледнете правилно. В главата му някой изкрещя: „Заспивай!” Той легна и заспа.

Главния беше като пребит. Едва изгледа новините по първа програма и затвори очи. Да ви разкажа ли съня му? Не бива, защото този човек много изстрада, да не разкриваме сега и това негово мъченичество. Другият ден беше решителен за него, министърът идваше със страшна сила и бавно, като охлюв, заемаше мястото си в центъра на града, разгръща вестника и какво да види: рисунка на охлюв без рога. А през това време Главния вече крещи на художника на вестника: „Защо бе, идиот, си нарисувал охлюва без рога, а?” – А оня отговаря: „Защото е още ерген, няма жена да му слага рога.” Министърът намръщен, недоволен, нещата на зле вървят, „Какво безочие!”, казва той по някакъв друг повод, но Главния си сеща за табелата „Пази очите!”, при което се ококорва и с ужас чува някой да пее весело:

- Ще те наричам моето зайче!

Скочи в леглото. Каменарова!

- Кой е в кухнята? – изкрещя, а жена му се събуди и измърмори нещо. Песента се чуваше оттам. Отговори дъщеря му:

- Аз съм, тате.

Погледна часовника – шест и пет. Време е за ставане.

- Какви са тия зайци по никое време? – попита щерката. – Няма ли друго по радиото?

- Това е последният хит на Десислава, не си ли го чувал?

„Чух го вече”, каза си и се отправи към банята.  

Денят мина повече от добре; като изключим факта, че министърът все пак не издържа на суфлето от охлюв и повърна директно върху пудинга с охлювена слуз, всеки един от нашите герои спеше значително по-добре през следващата нощ. В общината се заговори за замаха на кмета, за инициативността на Главния, за стопанските сполуки на Тодоров, за кулинарния гений на Каменарова и всички тези личности разсеяха напълно представата ни за нещо провинциално, случайно или глуповато. Светът се развиваше, а в центъра му, до реката, заобиколен от триметрови диги, дървета и чудесни вечнозелени храсти, само след година се изкипри новата трикатна вила на министъра. Някой каза, че приличала на сопол и била слузеста като сграда на испанеца Гауди, но те злословеха.