Обмислях дълго решението си дали да отида. Та нали Онзи образ щеше да е там – непредвидим, мълчалив и в същото неопределено настроение, с което бях свикнала до болка. Сладка болка. Но, Господи, този поглед! Погледът на загадъчността, меланхолията и безвъзвратното омайване щеше да ме пронизва отново и отново... Дали бях готова да го видя? Дали исках да бъда обладана от този така примамлив опиум? Желаех ли да ухая на Онзи парфюм? Неговият парфюм?
Приех поканата. Отидох.
Поздравихме се плахо, сякаш страхувайки се да не нарушим привидната хармония, царяща между двете ни души. Души, изпитали толкова много, попити с толкова много история и спомени, чиито дири вече дори не опитвам да проследя... Веднага го усетих. Да, беше с Онзи парфюм. Парфюмът на миналото, настоящето и едва забележимото бъдеще. Исках го. Жадувах го.
Почти не говорихме. Пясъчните часовници сякаш бяха обърнати хоризонтално. Никакво движение. Задушаващо напрежение. Тягостно е. Но го искам. Гледам го и не вярвам, че го виждам. ...