Обмислях дълго решението си дали да отида. Та нали Онзи образ щеше да е там – непредвидим, мълчалив и в същото неопределено настроение, с което бях свикнала до болка. Сладка болка. Но, Господи, този поглед! Погледът на загадъчността, меланхолията и безвъзвратното омайване щеше да ме пронизва отново и отново... Дали бях готова да го видя? Дали исках да бъда обладана от този така примамлив опиум? Желаех ли да ухая на Онзи парфюм? Неговият парфюм?
Приех поканата. Отидох.
Поздравихме се плахо, сякаш страхувайки се да не нарушим привидната хармония, царяща между двете ни души. Души, изпитали толкова много, попити с толкова много история и спомени, чиито дири вече дори не опитвам да проследя... Веднага го усетих. Да, беше с Онзи парфюм. Парфюмът на миналото, настоящето и едва забележимото бъдеще. Исках го. Жадувах го.
Почти не говорихме. Пясъчните часовници сякаш бяха обърнати хоризонтално. Никакво движение. Задушаващо напрежение. Тягостно е. Но го искам. Гледам го и не вярвам, че го виждам. Попивам всеки един жест, всяко ръкомахане, всяка извивка на тялото му, като че това е последното нещо, което ще видя до края на живота си. Харесва ми. Ето го и отново парфюма. Веднага ми замирисва на фатално, неминуемо привличане. Не го контролирам. Не бих могла. Поддавам се малко по малко...
Ето го и него. Онзи образ застава до мене и сякаш политам. Не, аз не просто съществувам, аз живея. Всяка клетка от тялото ми потръпва и същевременно се вцепенявам. Близостта изостря сетивата ми. Усещам Онзи парфюм сякаш върху себе си. А не е. Бих искала.

Започвам да си играя с косата му. Косата, която перфектно подчертава изящността на Мечтания образ. Пръстите ми преминават сякаш през коприна. Обичам това усещане – непринудено и краткотрайно, но пък запечатващо се на мига в съзнанието ми. Нещо ме гъделичка. Щастие. Бях го забравила.
Ръката ми се изплъзва до шията му – мястото, където е концентриран ароматът на Онзи парфюм. Вече го усещам. Мирисът едва ли не влиза под кожата ми – толкова силно го чувствам – и за пореден път успява да ме изкара извън нея. Учудвам се на податливостта си. Безсилна съм, но дори и не се боря. Онзи парфюм е магия – не може да се опише, трябва да се усети.. Той изсмуква сякаш до капка последните останали в мен чувства на самосъхранение и самообладание. Опиянена съм.

Нирвана. Да, това е.

Затварям очи и виждам всичко. Отново осъзнавам колко ми липсва всеки подобен допир, всяка тръпка и всяко движение. Онзи образ е съкровена мечта. Мечта, за която си струва да използвам всяка една падаща звезда. Да, ще го направя отново.

Пръстите ни се докосват.  Нарочно ли го прави? Или пък го иска?  Дилеми.  Преструвам се, че не усещам. Господи, каква актриса! Та аз изтръпвам само при мисълта за него; за Онзи образ. Ръцете ни сякаш са създадени да са слети. Чувствам го. И то само с Него. Харесва ми тази идея за сигурност. Измислена, но сигурност.

Разделихме се. Нощта свърши. Всъщност, май е сутрин. Има ли значение? Абсолютно никакво. Аз приветствам с „Добре дошли!” моите вечни спътници – реалността и сивотата. Липсата на Онзи образ с Онзи парфюм ме изтощава и със сетни сили поемам товара на безскрупулността на истинския живот. Живот без Него.
Празна стая. Тук-таме прехвърча някоя мисъл. Мисъл за всичко, което бихме могли да имаме. А дали ще го имаме? Никой не знае.