Анук иска цял живот да бъде на 10,

Лу мълчи тягостно, оплетен в лъжи и няма смелост да се разкае.

Някакво безлико безгласно и безусловно бездарно безумие се депресира, защото роклята не стои добре.

Майка ви на всичките.

Плаче някъде, забравена и използвана. Спукана. Инедоизживяна...

А градът е мъртъв много отдавна. Някой му казал, че Галактиката вече си е намерил друг Център и градът се нагълтал с витамини, за да ù се докаже... витамини били, така казват. Защото били синички и на тях пишело „V”.  „V” като Vитамин, „V” като Vик, „V” като грандомания и като бигорексия, „V” като...

и така, градът е погребан в собствените си боклуци, наречи го банално, но именно там е погребан...

Някой ми крещи,

давай, казвам,

освободи думите, които само ти пречат, дай ми ги, аз ще се грижа по-добре за тях. Ти не знаеш да ги чувстваш...

И после секундно губя някого и моментално го намразвам, този някого, за по-лесно...

И после си липсвам

и се подреждам.

Мама пита нужни ли са ми тия пъзели,

а аз мълчаливо си редя частички Мен и частички Други Хора

и след часове ù казвам „не, благодаря, аз си имам”

и тя ме гледа едно такова нежно и тъжно, гали ме по бузата и очите ù искат да знаят за какво говоря.

„не знам” казвам

и наистина вече съм забравила...

съвсем забравила, драги ми Смехурко...

ами... аз... да си тръгвам вече?

Ти си много мил, задето искаш да остана, но съм наказана – трябва да се прибирам  приказка и половина преди края на Часовете, иначе ще се превърна в тиква, а не обичам тикви, Смехурко. Те са... оранжеви. А знаеш, този цвят ме кара да се чувствам малко некомфортно... и тогава започвам да говоря дълги тежки думи като "некомфортно" и тези думи също са оранжеви. Не ми харесва да ги говоря.

Затова сега си отивам, преди да съм станала твърде оранжева...