Осата влезе в стаята, за да умре.
Всъщност, тя не знаеше, че ще умре, но подмамена от неочакваното октомврийско слънце излезе от летаргията си и полетя. Залута се над земята, всичко беше посивяло и изсъхнало, сухи треви се поклащаха от вятъра. Литна над къщите,провря се между клоните на ореха пред блока, стана и студено. Зарея се към осветените от измамното слънце прозорци и в този миг, крайче на перде примамващо ù помаха.
Осата влезе в стаята, за да умре.
Макар че не знаеше, че ще умре, влезе тихо, много тихо, вътре беше топло, нямаше вятър, беше тихо, много тихо. Осата не знаеше какво е тихо, но знаеше, че жената, която седеше на стол и беше опряла лакти на масата, няма да остане доволна щом я види. Хората не обичаха осите. Гонеха ги, замерваха ги с тежки, огромни неща или бягаха от тях. Осата не знаеше от кой точно вид беше жената подпряла се на масата - от гонещите или бягащите, но реши да не рискува. Спеше ù се. Нямаше сила. Затова направи няколко неправилни кръгчета близо до тава ...