Беше дъждовен есенен ден. Вятърът на перона пронизваше безмилостно и без това скърбящото му същество. Тя си отиваше от него. Влакът щеше да я отведе далеч. Вече нямаше да може да прокарва ръце през шоколадовите й къдрици рано сутрин и нямаше да се радва на сънливите й топли сини очи, с който го омайваше отново и отново. Щяха да останат само спомените, които си създадоха през изминалите седмици. Спомени за безгрижната игра на гоненица в лавандуловите полета и стръкчетата лавандула в косата й, които го гъделичкаха всеки път, когато понечеше да я целуне.
С пронизителен звук, влакът извести за своето пристигане. Пътниците се насочиха към края на перона, стиснали здраво своите куфари в ръка. Тя се обърна към него с влажен поглед. Думите бяха излишни. Една сълзица се стече по бузата й и той я избърса с лека целувка. Знаеше, че тя не иска да си тръгва, но нямаше друг начин. Реалността бе жестока и тя принадлежеше към друго място, към друг свят. Хората вече се бяха качили и кондукторът прикани ...