Беше дъждовен есенен ден. Вятърът на перона пронизваше безмилостно и без това скърбящото му същество. Тя си отиваше от него. Влакът щеше да я отведе далеч. Вече нямаше да може да прокарва ръце през шоколадовите й къдрици рано сутрин и нямаше да се радва на сънливите й топли сини очи, с който го омайваше отново и отново. Щяха да останат само спомените, които си създадоха през изминалите седмици. Спомени за безгрижната игра на гоненица в лавандуловите полета и стръкчетата лавандула в косата й, които го гъделичкаха всеки път, когато понечеше да я целуне.

С пронизителен звук, влакът извести за своето пристигане. Пътниците се насочиха към края на перона, стиснали здраво своите куфари в ръка. Тя се обърна към него с влажен поглед. Думите бяха излишни. Една сълзица се стече по бузата й и той я избърса с лека целувка. Знаеше, че тя не иска да си тръгва, но нямаше друг начин. Реалността бе жестока и тя принадлежеше към друго място, към друг свят. Хората вече се бяха качили и кондукторът прикани закъснелите пасажери да направят същото. Тя изтри сълзите си с ръка, целуна го за последно и се качи във влака, влачейки розовия куфар след себе си.

Отново с пронизителен звук, влакът извести, че заминава. Той можеше да я види през прозореца на купето, в което се бе настанила. Влакът тръгна, а той се затича след него, крещейки името й. Тя допря ръка до стъклото, искаше да слезе, но вече бе невъзможно. Влакът се отдалечаваше все повече, движейки се по своите железни окови, отвеждайки я далеч от него. „Не си отивай!“ прошепна той едва доловимо, останал вече без дъх от тичането.