Старият моряк помириса поднесената му пура, грижливо я прибра под сламената шапка, извади луличката – очукана като него, ощърбена като устата му, и се наведе към младото конте:

- Да, сър, бях веднъж на този остров. Слязох, огледах се и веднага забутах лодката обратно…

- Защо? Неизвестен остров, романтика, тайнственост… Можеше да го кръстят на твое име, да останеш в историята…

. По-скоро щях да остана там, сър… - старият моряк ливна чашката с ром в бездънното си гърло и с очакване погледна младежа. Той го разбра, размаха ръка и почти трезвият келнер долетя като лешояд на плячка. Този път контето поръча цяла бутилка – не искаше да прекъсва разказа на моряка. За себе си поиска още веднъж сок от манго, което накара барманът да смръщи презрително очи, но когато видя другата поръчка, се усмихна. От дългия си опит знаеше – този младеж е с широки пръсти, ще има бакшиш и за келнера, и за него…

Старият моряк си сипа бавно само два пръста ром. Имаше време, беше изгълтал три чашки в прелюдията към разговора, можеше и да изпита рядкото наслаждение на спокойно напиване…

Младежът бутна назад корковия шлем, бръсна невидими прашинки по белия морски костюм, запали втора пура. Старият моряк го погледна очакващо, после пое нова пура и пак я скри под оръфаната като брадата му шапка.

- На острова попаднахме случайно. Аз, Хари Късия, Били и Джейми. Просто някак си го улучихме в безкрайния океан. Бяхме много уморени – три дни и нощи ураганът ни подмяташе като кокосов орех по вълните, но – не зная защо, не ни завлече в дълбините. Просто си играеше с нас… А ние вече се бяхме предали – отпуснахме се на дъното на лодката, молехме се който каквото помнеше от детството и чакахме… Я морския дявол, я черен пратеник на Сатаната, най-малко мислехме за посланик Божий. Защото, като изключим Джейми, дето през краткия си живот е нямал време да събере грехове, ние тримата в това отношение можеше да изпълним цял псалтир с молитви за всеки грях…

И изведнъж вятърът утихна… Не можете да си представите, сър – ураган, носещ водопади солена смърт, изведнъж спря. Просто спря…

Изправихме се, отръскахме се от всякаквите боклуци, изсипани върху ни, огледахме се…

Тишина, спокойно море, а слънцето изведнъж застина над нас като огън на аутодафе…

Мислех си, че ще си отидем от жегата, но внезапно Хари Късия посочи нейде встрани от носа и се разкрещя. Устата му беше напукана, но все пак разбрах: „Земя!“…

Грабнахме остатъците от двете весла, взехме и дъски, откъснати от урагана, загребахме яростно…

Прекрасен плаж – бял пасък, тиха рекичка през него се вливаше в океана, а зад нея чудесна палмова горичка…

Да ви кажа, сър, до другата сутрин не се помръднахме. Изтегнати под палмите, понякога само припълзявахме да пийнем вода и се облеем с животворната течност.

Така ни завариха туземците.

Добре, че не бяха канибали. Добри, отзивчиви, петимни за гости хора се оказаха. Нахраниха ни с печено прасенце, почерпиха ни нещо като палмова бира, а вечерта ни разпределиха по колибите си, заедно с по две жени на всеки.

Е, не се представихме както си можем – трите дни изпитания ни бяха изтощили. Но следващите нощи възстановихме славата на белия моряк…

Островът не беше голям. Племето се състоеше само от стотина човека, прехранваха се с каквото Бог им дал – таро и ямс, прасета, някоя птица…

И винаги гледаха да се навъртат около селището.

Макар че и без това пътят им към другия край на острова беше преграден от грамадна стена…

- Видяхте ли я? – прекъсна го младото конте.

- Даже стигнахме до нея. Но аз категорично отказах да търсим път към другия край на острова. Туземците говореха, че имало нещо като врата, обаче, бях категоричен…

- Защо?

- Най-напред изслушах, сър, всичко, което старият жрец ми разказа. Разбирахме се така – през две-три думи, но бързо свикнах. Езикът им е беден – какво толкова има да си споделят оцеляващи хора…

- И какво ти каза?

- Мястото наричаха Остров на Съдбата. Това вече ме предупреждаваше. Жрецът говореше за някакъв ужас, за чудовище, убиващо всеки, минал стената…

- Кинг Конг? Годзила? Медузата Горгона? Змей? Великан?

- Не, сър, не споменаваше име. Даже не го определяше. Казваше само „Той“, а когато питах кой е това… Просто мълчеше… И ни заклеваше да не питаме повече… Но Били…

Младежът заинтригувано се наведе напред. Обаче, морякът вдигна бутилката, изцеди последните капки и го погледна с очакване.

Келнерът донесе ново шише, морякът си отцеди половин чашка, излока я – вече не държеше на етикета, след което се приведе:

- Просто изчезна. Една сутрин жените му излязоха – отспали, бодри… И казаха, че белият още вечерта тръгнал нейде. По стъпките разбрахме – към стената…

- Проследихте ли ги?

- Да, сър… Но никаква полза. Стигаха до стената, а там се губеха в тревата наоколо й. Разделихме се. Аз и Джейми тръгнахме към изгряващото слънце, Хари Късия на другата страна. Прекосихме острова, като внимателно гледахме за някакви следи. Стигнахме чак до океана. Там стената продължаваше навътре. Така – на око, поне още стотина метра. Нямаше как да я заобиколим. Акули! Цяло стадо акули се въртяха в кръг около края на стената…

- И?

- Ами върнахме се. Хари Късия го нямаше на мястото, където се разделихме. Тръгнахме по дирите му. И тогава я видяхме…

- Коя?

- Вратата, сър. Висока поне десетина метра, тясна. Отстрани имаше куп лостове – явно за отварянето й. И се виждаше, че е отваряна – тревата изпотъпкана от плъзгащите се дебели дървета…

- Отворихте ли я?

- Ако бях я отворил, сър, нямаше да съм тук. Не, не я отворихме. Обърнахме се и тръгнахме към селището. Аз съм опитен човек, участвал съм в околосветско плаване, бях в три морски битки, два пъти съм грабван за роб, на галера гребях цял месец, докато избягах… И добре усещам опасността… Не риск, сър, защото рискът е възможност и за оцеляване, и за смърт. А опасност. Което си е почти сигурно поражение… Затова тръгнах назад, без да се обръщам…

- После?

- Ами после се метнахме с Джейми на лодката. Туземците я бяха оправили, даже изтъкали нещо като платна от палмовите листа. Трудно връщане беше. Най-напред – не знаехме накъде. Но поехме на север – на юг щеше да е студено, на изток и запад океанът беше безкраен. И успяхме – Бог се смили. Опряхме в Арабския бряг, попаднах на търговци от Европа, взеха ни на кораба си…

- Сега можеш ли да посочиш къде е Островът на Съдбата…

- Да, сър… Но защо? Млад сте…

- А това не е твоя работа! Плащам…

Старият моряк надигна чашката. Мисленето му беше бързо – колкото да я изпразни в пропастта под белите космарлаци.

- Добре, сър, ще покажа пътя… Но – без мен! Само по картата…

Младежът се усмихна. И морякът забеляза, че не е толкова млад, както изглежда. Просто дълбоките бръчки бяха потънали в сериозното му лице. А наличието им говореше за опит, жесток опит. И сила на страстите…

Страхотен коментар в блога ми - https://genekinfoblog.wordpress.com/