-- Заповядайте в двореца, сър…

Младият човек погледна към дребосъка и кимна. Нямаше понятие къде е, но опасност не виждаше. Защо пък да не надникне в тази обител на безгрижието?

Да, онзи моряк му наприказва едни… И легендите бяха плашещи…

Обаче, реалността се оказваше благодатна. Остров, дворец, някаква скрила се, вероятно разплута и развратна владетелка, сигурно и  богатства, които…

Ами не е казано, че трябва да е само гост. Защо не стане той владетелят? Ще докара още туземци, робите ще построят две-три селища допълнително, може и търговски център да станат – наблизо са оживените морски пътища…

Има млади момичета, има послушни слуги…

А владетелите, дори да носят странното име Съдба, също са смъртни…

Голямата врата на двореца гостоприемно беше отворена. От двете й страни стояха въоръжени с мечове и копия стражи, които се покланяха на гордо пристъпващия гост.

Вътре беше прохладно и приятно. Огромна зала, дебели килими, отново кресла и възглавници, покрай стените – миндери.

Мистър Робъртс се огледа и си избра място – удобно за наблюдение. Зад него беше каменната стена, покрита с тлъст тъкан гоблен, отляво и отдясно високи колкото половин човешки ръст парапети предпазваха от изненади. А до мекия диван се стигаше по тясна и висока стълба, покрита със златоткана пътека.

Младият авантюрист беше оцелял заради предпазливостта и смелостта, събрани в едно. Засега не виждаше причина да се сдържа, но все пак попита:

- А къде е господарката ви? Съдбата?

- Замина на малко пътуване, сър – отговори човечето – Иска да поогледа света…

Онзи се засмя.

- Нима е толкова сигурна в силите ви? Не се опасява, че може да се върне и да не завари нищо?

Човечето се поклони.

- Сър, стената е непреодолима. Вратата е абсолютно сигурна. Охраната е верна…

- А защо съм тук? – трепна Робъртс и почти незабележимо повдигна автомата.

- Сър, вие идвате според предсказанието. А то ясно казва – не спирайте със сила белия мъж…

Младежът беше свикнал с подобни предсказания. Даже благодарение на изкусното използване на едно подобно беше стигнал чак до рудниците, приписвани на цар Соломон. Е, те бяха почти изтощени, обаче… Друго си е да те сочат и шепнат: „Намерил е Соломоновите рудници…“

- А господарката ви богата ли е?

- Да, сър…

- И съкровищницата…

Човечето посочи към малката врата зад колоната.

- Там е, сър…

Без да изпуска автомата, Робъртс се промъкна покрай стълбата, огледа вратата и внимателно я побутна. Тя се отвори със скърцане…

- Върви напред! – заповяда на човечето, а сетне го последва с подготвен автомат.

Зад кратата имаше дълъг, тесен коридор, завършващ в огромна подземна зала…

Робъртс беше видял какво ли не, но този път направо облещи очи. Почти цялата зала беше пълна със злато – кюлчета, късове, фитурки, украшения…

Бегло се завъртя и камата му изсвири във въздуха. Човечето се сгромоляса с пробито гърло.

После Робъртс предпазливо обиколи грамадния куп. Наведе се, напъха в джобовете големи златни монети, после се засмя и ги изхвърли. Всичко е негово, защо да бърза…

Върна се обратно и завари пред креслото паднал ничком човечец в звездна мантия и висока шапка – ако не беше оставил трупа на първия долу, щеше да се стресне.

- Ти кой си?

- Аладин, сър…

- Нали и онзи е Аладин?

- Да, сър – това не е име, а длъжност…

Робъртс реши, че вече може да се отпусне. Седна на креслото и заповяда:

- Най-вкусните ястия, най-хубавото вино. И трите най-красиви жени…

Вече можеше да отдъхне – както си знае. И го направи…

По едно време се обърна към новия Аладин:

- Моите хора какво правят?

- Ето ги, сър – каза той и отвори големия прозорец с красиви цветни рисунки.

Робъртс се вгледа в картинката на поляната. Като че всичко беше нормално… Освен…

Да, хората му празнуваха като типични пирати. Нормално е след това напрежение празненството да не е съвсем нормално. Или по-скоро – съвсем ненормално. Поне според консервативните възгледи на страхливците, вкопчили се в обикновения живот и не смеещи да нарушат втълпяваните им Божии или каквито там има заповеди…

Жените бяха превърнати в парчета месо за мимолетна употреба. Някои още пълзяха, други бяха сковани от ужаса и смъртта, трети просто гледаха към чистото небе и мълчаха.

Младите слуги лежаха – кой посечен, кой застрелян, кой набучен с копия. За забава, нищо лично, нищо ненормално за пиратския манталитет.

Стражи пред портата на двореца нямаше. Или поне не бяха изпънати, със саби и копия в ръце. Бяха превърнати в мишени като доказателства за стрелковите умения на неканените гости.

А те… Мистър Робъртс с учудване разбра какво е странното. Моряците бяха навън, бяха върху килимите или тревата, някои дори лежаха върху креслата, но… Виждаха се наполовина. Долната част от телата им се очертаваше смътно, като кърмата на потъващ кораб. Наистина, земята ги поглъщаше – бавно, неумолимо. Те още не го забелязваха, увлечени в забавите си…

Но някои вече вдигаха смаяно ръце и се опитваха да се заловят – де за възглавници или кресла, де за труповете, де за въздуха…

- Какво става? – изрева Робъртс, напускайки с трясък безразличието си. Автоматът му тръгна към новия Аладин, но внезапно спря. Сам…

Дребосъкът се поклони:

- Каквото трябва, сър…

- Каквоооо???

- Сър, тук е Острова на Съдбата. Някои го наричат и Остров на изпитанията. Съдбта, сър…

- Каква съдба?

- Това е господарката. Слуга Божия. Тя ви предложи изпитание. И вие се включихте…

Робъртс погледна надолу. Краката му под коленете вече не се виждаха. Бавно, равномерно, целенасочено го носеха надолу. Към подземията?

- Вие успяхте да нарушите всички Божии повели, сър. Всички смъртни грехове – убивахте, грабехте, посягахте на чуждото, лъжехте…

- Стига! – изрева вече изплашен Робъртс.

Подобно нещо не беше даже чувал досега, а познаваше уж целия свят.

- Добре, сър… Както пожелаете… И без това Съдбата е започнала да изпълнява решението ви…

- Аз никога… Абе, вие луди ли сте? Кой ще поиска подобна смърт…

- Всички решават сами бъдещето си, сър. Всички. Съдбата само изпълнява решенията на хората. И, сър…

- Да? – въздъхна с някаква надежда Робъртс, гледащ потъващия си вече торс.

- Не е смъртта, сър. Друго е… Сам ще видите… Кинг Конг, Годзила, Горгона Медуза, змейове… Сър, струва ми се, че ще мечтаете за тях… - добави той, наведен към изчезващата в пода глава…