XVII

             Продължително звънене на входната врата ме накара да оставя Доброславовото житие. Вече бях чевръст и успях да отворя без залитане и почти без влачене ни на ляв, ни на десен крак. Двама жандармеристи веднага ме подхванаха здраво от двете ми страни, сякаш знаеха, че съм пострадал и ги беше страх да не падна. Тъй ме завлачиха по стълбите. Пред входа на жилищния блок чакаше лек автомобил с тъмни стъкла. Бутнаха ме в него и потеглиха. Претръпнал бях аз на отвличания, та много не се уплаших, а дори ги заразпитвах  защо съм им притрябвал.

         - Твоето задържане е част от важна полицейска операция, в която участва дори жандармерията - рече единият.

         - Но защо се налага тя? - ококорих се аз.

         - Я не се прави на идиот! Та не гледаш ли телевизия, не слушаш ли радио, не четеш ли вестници? - изсмя ми се този път другият любезен господин.

         - Отдавна се старая да не правя тези вредни неща и някъде от един месец, кажи-речи, не съм ги вършил - признах си аз.

         - Я не се будалкай с нас, бе! - ядосано ме плесна по челото този, дето ме притискаше отляво.

         - Та какво се е случило в последно време? - не се предавах лесно, а наивно продължавах да подпитвам.

         - Има ново правителство - не се прави на паднал от Марс! А нима не знаеш, че има нови убийства - на митничарка и на банкер?

         - Право да ви кажа - не знам. Напоследък духом си живея някъде в началото на седемнадесети век и ако ме попитате какво се е случило тогава по нашите земи, ще ви разкажа, ама настоящето е като блато, та не ми се джвака из него – най-чистосърдечно си признах и дори си помислих, че ще ме оставят на мира и ще ме върнат обратно у дома, ама не би.

         - Ей, господинчо, ти си от недоволните военни, дето имат зъб на системата, знаем те ние, а и оръжие още носиш и точно с такова като твоето е стреляно в единия от случаите!-озъби се ритащият ме отдясно.

         - Бога ми, та аз и муха не съм убивал, бре хора, вие луди ли сте! - изплаших се не на шега.

         - Бил си на война в Ирак, пък ще лъжеш, че и муха не си убивал, мръсник мръсен! - фрасна ми един плесник този път притискащият ме отлявата ми страна.

         - Че не съм отнемал живот, не съм, колкото и странно да изглежда, ама хайде да разсъждаваме логично! Защо ми е да убивам било то митничарка или пък банкер?

         - Работи се по много версии. Ти или си наемен убиец, или имаш зъб на системата и всичко ще си признаеш! - доволно рече ляворитащият ме.

         - На последните избори половината от пълнолетните българските граждани въобще не гласуваха, значи и те имат зъб на системата и трябва да са между заподозрените в извършване на някое от споменатите от вас убийства. Интересно ми е къде ще затворите толкова много хора? - с най-невинния си глас попитах аз.

         С последните си слова само си изпросих един юмрук в корема, но този път от дясноседящия ми “охранител” и отново не изгубих самообладание, а продължих:

         - А да ви кажа все пак, че на последните избори аз най-съвестно гласувах, защото още вярвах....

         - Я, млъквай, глупако! Всички пострадали в Ирак, не сте с ума си и сте заподозрени - удари ме силно по устата седящият от лявата ми страна и аз усетих с езика си вкуса на топла кръв. Разбрах, че нямаше смисъл да търся оправдания – бях се обрекъл още когато се излъгах да отида с “мироопазваща” мисия в Ирак.

         Ех, защо ли нямам машина на времето, Господи, че да я завъртя в началото на седемнадесети век и да попадна поне в рудниците за селитра в Хърсово - сигурно там е сто пъти по-добре, отколкото тук, между двамата жандармеристи! Уви, живеех в началото на двадесет и първия век, в Република България и в момента нямах друг изход, освен да приема действителността. Та сега, макар и да очаквах отново някой от жандармеристите да ме удари, аз пак намерих сили да попитам:

         - Къде ме водите?

         - В ареста ще поостанеш известно време, любопитний господинчо -подигравателно ми рече единият от придружителите ми, като ме подплесна по лявата буза.

         След около час вече бяхме в кабинета на един военен следовател, който ме разпита и туткаво  състави някакъв протокол за това. По-късно от прокуратурата му наредиха да бъда затворен в тясно помещение на третия етаж на следствения арест. В него имаше неудобно легло и една кофа, в която ми обясниха, че мога да ходя по нужда, но само ако съм много назор, иначе си имало часове, в които под конвой щели да ме водят до тоалетна.

         - Не бързайте, забравих най-важното! - извиках аз на охранителя си. - Обадете се на жена ми, ще ви напиша телефонния й номер! Кажете й по-скоро да ми донесе “Житието на Доброслав”!

         - Странен глупак! - униформеният ме блъсна на леглото и бързо заключи вратата.

         Всичко ме болеше, а скоро започна и да ме тресе. Успях да се довлача до кофата, прегърнах я и повърнах в нея няколко пъти. Огледах се с надежда да намеря шише с вода и за щастие открих едно пластмасово канче, поставено направо на пода - до леглото. Поизплакнах си устата, защото много ми горчеше и с последни сили легнах. Странни видения като от филмова лента, в която не всичко беше на фокус, се наслагваха едно върху друго. Аз се мъчех да дишам дълбоко и въртях глава, та дано да се събудя, но унесът продължаваше и чувствах, че в следващия миг няма да мога да си поема дъх. Ето - виждам Доброслав в рудниците на Хърсово. Едър аскер го налага с камшик, защото не е успял да изкопае достатъчно селитра. Но това не е ли дъщеря му Дона - вече мома за женене? Защо ли тази крехка девойка носи пушка и лък? Тя води след себе си цяла дружина юначни българи... А това не е ли Стойко - синът на Доброслав? Проповед чете - да отстояваме Свободата си...  Явяват ми се и другите две Доброславови деца - Невенка и Георги, вече израсли, та и свои чеда отгледали... Започвам да чувам и гласове - “Чипровско въстание”, “Въстание на вдовицата Мара”, “бунт”, “кръв”, “свобода”...

         Най-после успях да се разбудя и задишах равномерно. “Жив съм”- рекох си, но се огледах и неволно си помислих: ”По-добре да съм мъртъв, та аз все още съм роб!”

         След няколко дни, когато вече бях посвикнал със затворническия режим, охранителят все пак ми донесе желаното четиво. Гнусливо ми подхвърли книгата и побърза да захлопне желязната врата зад гърба си. Аз вдигнах от пода “Житието на Доброслав” и го пообърсах с ръце, а сетне го прегърнах като любимо дете и отгърнах следващата му страница.

XVIII

         Бая бой изядох аз в мините за селитра на Хърсово, ама моят аджемилик в рударството с лобут се не оправяше. По едно време турчолята вдигнаха ръце от мен и скоро, едва жив, ме пратиха да тъкмя фашини за блатистите места край Голямата река, а я си отворех устата, дано да убедя пазачите, че са в грешка с мене и не съм аз беглец, си изпросвах само подигравки и ритници. Тъй ме бяха разранили и насинили, че по тялото ми трудно можеше да се намери здраво местенце. Дали щях да остискам животеца между зъбите си, вече не знаех, ама пък никак не ми се мреше толкоз далеч от Филибето и от домашните ми, та една нощ реших да избягам и младините да си припомня. Бях забелязал едно заливче на реката, дето закотвяха чайки, които понякогаж там си нощуваха. На една такваз ладия можеха да се натоварят до четири големи коли, две леки каруци и тридесетина коня. Животните обикновено ги поставяха отпред, големите коли - до кормилото, наредени една до друга и привързани с вериги, та да се не люшкат. Още кога в Станбул пишех заповедите на султан Мурад III, бях разбрал, че чайките се поддържат чрез постъпленията от данъка “джизие”, събиран от българите, дето живееха край Дунава. Също от онова време знаех, че от векове Голямата река, с устията си Килия, Сулина и Свети Георги, улеснявала алъш-вериша по тия земи, а близкият град Браила бил място, на което всички каици, идващи от Черно море, разтоварвали стоките си на плоски кораби. Та сега за Браила се замечтах да забягна.

     След десетина деня най-подир сгода намерих, когато само с двама пазвантина ме бяха изпратили вързала за фашините да приготвя. Смрачаваше се, а мястото беше мочурливо и  с храсталаци покрито. И преди насам бях идвал, та знаех  накъде да бягам, че по-бърже на някоя чайка да се кача. Сега нарочно се запрепъвах и молех турчолята да ме вадят от блатото, а те вече ме мислеха за най-слабоватия и глупав чиляк, що на света се е раждал. Пак се подхлъзнах и се пльоснах в едни калища, ама този път като се спуснаха да ме издърпат, аз ги повлачих подир себе си и като змия се изплъзнах – превъртях се и се скрих зад близките храсталаци, а после на прибежки, та право към заливчето, а там преплувах един хвърлей място и на най-близката чайка се покатерих. Измъкнах котвата и се опитах да я подкарам към отсрещния бряг, ама туй не било лесна работа за сам чиляк, та като чух наблизо виковете на пазвантите си, пак във водата скочих и заплувах с все силици, що ми бяха остали. Кога вече мислех, че ще мра, усетих дъно под краката си. Измъкнах се на брега, а тъмнината ме укри от зли очи. На сутринта ме намери един рибар и в колибата си ме приюти, та пак оживях, напук на душманите.