Тринадесета част
ОТЧАЯНИЕ
Не се оплаквам, но не ми е лесно.
Не гледай, че така се смея!
Самотен, вечер тихо си поплаквам
и търся смисъл да живея.
Наистина, когато запъхтяна стигна до високия бряг на реката, Лодкаря беше там. Седеше на тревата до пътечката, с гръб към реката, подръпваше от лулата и с присвити очи се взираше в далечните скатове на планината. Те все още се зеленееха свежи, зелени, но много скоро Художникът щеше да извади от торбата четка и палитра и да зашари с жълто, червено, кафяво... Този път Лодкаря беше гладко избръснат, с бяла риза, зелено елече, от единия джоб на което, ей така за кураж, се подаваше гърлото на малко павурче.
– Малко подраних – прокашля се той. – Исках да погледам, да си припомня детството.
– Здравей! – реши в такъв случай да не се извинява Жабата. – Значи тук си роден?
– Тук съм роден, тук израснах. Познавам всяка пътечка, деренце, изворче... Това било се казва Осли гръб, защото е извито като гръб на магаре. До него е Невястата. Една невяста тръгнала в полунощ да дири мъжа си, че отишъл за дърва в гората и не се върнал. Намерила го затиснат от дърво, все още жив. Промушила се тя под дървото, да го повдигне, да освободи мъжа си. Така я намерили на другия ден, горката, умряла. Струйка кръв се стекла, засъхнала на бялото лице, устните – сини, леко усмихнати. Мъжът ѝ – жив, коленичил до нея, виел като куче. Между двете била има една падина, Вонещика ѝ викат, защото има много мечи лук и смърди на чесън, като вземе да загнива. Там се спускахме през зимата със ски и шейни, защото е гладка и стръмна. Този белег на челото ми е оттам. Бате падна пред мен и аз, за да не го ударя, скочих от ските...
– Къде е брат ти сега? – запита Жабата, по-скоро за да покаже, че слуша внимателно.
– Не ме прекъсвай, ако обичаш! – ядоса се Лодкаря. – Двете била се събират горе, при Мечата дупка. Там има пещера. В тази пещера всяка зима една мечка си правила леговище и спяла зимен сън. Напролет излизала кога с едно, кога с две мечета. Един юнак от нашето село, нещо роднина ми се падал по майчина линия, сръбнал малко повечко и се изперчил, че може да влезе в пещерата и да убие мечката. Затъкнал два ножа в пояса, омотал си дебел шал около едната ръка и тръгнал да я убива.
– Това е голяма глупост! – не се сдържа Жабата.
– Нали ти казах да не ме прекъсваш! – пак изропта Лодкаря. – Нямам брат!
– Ама нали каза...
– Каквото е имало за казване, съм му го казал на него в очите. Не ми е брат той вече!
Позамълчаха малко. Жабата не посмя повече да се обади, но Лодкаря сам продължи:
– До довечера ще се върна с меча кожа, казал чичо ми или там какъвто ми се пада. Да, ама докато стигне до Мечата дупка, изтрезнял. И като изтрезнял, го хванало шубето. Ами сега? Как да убие мечката? С нож не става. И с два ножа не става. Да търси пушка да я гръмне? Ще се чуе гърмежът по цялата долина! Ако се върне без меча кожа, ще стане за смях, ще го подиграват докато е жив! Мислил, мислил и измислил.
Тук Лодкаря направи една мнооого дълга пауза. Искаше не толкова да нагнети напрежение в този съдбовен момент, когато в гърдите на юнака се сблъскват чувства на страх и гордост, а в главата мислите са като вихрушка от есенни листа, колкото да подчертае важността на решението.
– Прехвърлил Балкана и не се върнал. На другия ден отишли смели мъже до пещерата, ако могат да приберат я трупа, я някоя дрешка останала... Видели дирите в снега и разбрали каква е работата. Казват, че наши момчета гурбетчии го срещнали след години чак в Америка, но той се направил, че не ги познава. „Имате грешка – рекъл, – бъркате ме с някого.” Поканили го да се почерпят, той седнал с тях в кръчмата, но казал, че вече не пие. Нашите момчета не били глупави, извинили се за „грешката”, ала между другото му разказали кой каквото знае за неговите близки, за дома му...
– На мен ми е симпатичен този твой чичо – каза Жабата. – Обещанията трябва да се изпълняват. Пусти алкохол! Ей на, свестен човек, ама каква глупост сторил!
– Не е лесно. И аз се питам понякога защо пия. Срам ме е, като ти го казвам, но е факт. Първо пиех, за да притъпя болките в душата и ставите. Не да ги лекувам. Той, алкохолът, ако лекуваше, щяха да го продават в аптеките. Поне малко, временно да ги притъпя. Сега вече ми е навик. Свикнах и с болките, и с алкохола. Пристрастих се към тях, обикнах ги. Ако се събудя някой ден и усетя, че нищо не ме боли и не ми се пие... Знаеш ли какво ще река? Ще река: „Моля те, Господи, прибери ме, да не се мъча!”
– Дори да е лекарство, алкохолът може да излекува живота ти, но не може да го осмисли. Искаш ли да ти разкажа една детска приказка, Лодкарю? – попита Жабата.
– Разказвай, нали затова сме тук!
– Един стар крал имал двама синове. И двамата били умни, красиви, трудолюбиви. На смъртния си одър им казал: „Не ми дава сърце да оставя кралството на единия, а другия да пренебрегна. Реших да го разделя на две. Единият ще управлява на изток от реката, а другият – на запад. Така и сторили след смъртта му. Били задружни мъже, помагали си, всички били радостни и щастливи. До мига, в който една мома си изпуснала китката на кладенеца и двамата се навели да я вдигнат. Не ми казвай, че кралете не ходят по седенки и сгледи, а само на балове и рицарски турнири! В това кралство било така. Момата била неземно красива. С думи не може да се опише. Влюбили се и двамата. Хлътнали до уши, глътнали вода, удавили се! Взела им ума, съня, изпила ги, изгорила ги... То, момичето, не било виновно. Какво е виновно, че Бог му дал всичко? Но трябвало да избира. Сърцето не е кралство, не можеш да го поделиш. И тя го дала на по-младия. Той бил по-чаровен, свирел на китара, пеел като славей! Но си имал и порок – обичал да попийва. Хората са различни. Един, като се напие, пее, друг плаче, трети заспива. На по-младия крал пиянството било лошо. Налитал да се бие, вадел нож... На сватбата пак прекалил с виното и ракията и от ревност, че брат му погледнал булката, извадил острата си кама и я забил в сърцето му. Убил брат си, но погубил и своя живот. Булката го напуснала, кралството тръгнало към разруха, съвсем се пропил...
– Не е така – изпъшка Лодкаря. – Не знам какво са ти наприказвали, но не съм убил никого. Извадих нож, но ме спряха. Не бях много пиян. Помня как се гледаха. Разреших му да танцуват, но това тяхното... Всички видяха... Може да съм изпитвал ревност, но всеки, който обича, ревнува. Имало е нещо! Ако е нямало нищо, защо след две години се събраха?
– Това е твоята приказка, Лодкарю – кротко отвърна Жабата. – Аз ти разказвам моята. В моята приказка младият крал, отчаян от живота, решил да се удави и отишъл до един дълбок вир. Вързал си голям, тежък камък на врата, вдигнал го с две ръце и тъкмо да скочи, видял точно пред себе си голям, зелен, пъпчив жабок. Стоял и го гледал с жълтите си очи. „Кой си ти и какво искаш? – казал кралят. – Махни се от там!” „Искам ти душата – отговорил му жабокът. – Душата е безсмъртна. Тя е енергия, а енергията в природата не се губи. Щом искаш да се давиш, скачай! Но душата ти е моя. Ще я приютя за колкото каже Господ време. Обещавам ти да се грижа добре за нея. Аз съм хубавец, веселяк. С мен ще ѝ бъде забавно.” „Не искам повече да живея – оставил камъка младият крал и се разридал. — Това моето не е живот!” „Знам твоята история, кралю – казал жабокът. – Всички жаби в реката я знаят. Дадоха ти половината кралство, а ти го съсипа. Най-хубавата мома ти се врече, ти я прокуди. Сега искаш и със себе си да свършиш.”
– Не съм мислил да се давя – тихо каза Лодкаря. – Едно въженце съм си приготвил в плевнята. И дебела греда съм си избрал. Но все отлагам, все търся...
– Какво търсиш, божи човече? – запита го Жабата.
– Търся смисъл да живея.
Четиринадесета част
БОРБА
На прага между живота и смъртта,
ме спря и каза с топъл глас:
„Върни се и обичай другите,
тъй както те обичам аз!“
Първо се чу вик, човешки глас, събрал целия ужас на земята. Крещеше и викаше с думи, които не се разбираха. После станаха по-ясни, по-разбираеми. Някой викаше за помощ. И двамата познаха гласа на Жената. Лодкаря скочи, засуети се и се втурна, но не към мястото, откъдето идваше гласът, а надолу, към реката. Стигна до брега, загреба с шепи вода, плисна я в лицето си, на врата си... Вдигна глава към небето и изрева с пълно гърло:
– Уааа!
Пак се засуети, закърши ръце, стисна юмруци и като се реши, с няколко скока изкачи пътеката и се втурна към гората.
Вълчицата беше стиснала овцата за врата и нямаше намерение да я пусне. Две гладни вълчета стояха уплашени в края на поляната и не знаеха да бягат ли, или да чакат майка си. Тази овца им беше последна надежда да се нахранят. Вълчицата беше позастаряла. Побелялата ѝ муцуна, проскубаната козина, стърчащите кости издаваха, че силите вече я напускат. Още малко им трябваше на вълчетата, за да заякнат, още малко майчини грижи, погадки... Усетила топла кръв в устата си, вълчицата изпита прилив на сили. Затича се към гората, без да отпуска захапка, но Човека продължаваше да крещи, да я удря, да я спира. Овцата вече се беше отпуснала, не подтичваше и това още повече я затрудняваше. Трябваше да я мъкне с цялата ѝ тежест. Задъхваше се, нямаше сили. Видя вълчетата как се щурат, скимтят... Защо този Човек не я остави?! Той сега ще посегне и на децата ѝ. При мисълта за опасността, която грози вълчетата, майката пусна агонизиращата овца, обърна се към Човека и оголи зъби.
Лодкаря видя този момент, в който вълчицата остави овцата и се спусна към Жената. Жената се опита да се предпази с тоягата, но отстъпи назад, спъна се в нещо и падна на гръб. Инстинктивно вдигна ръце към главата и успя да предпази гърлото си. Зъбите на вълчицата се впиха в ръката ѝ. Ръмжеше и тресеше глава, а наоколо запръска кръв.
– Уааа! – тичаше и ревеше като обезумял Лодкаря. – Уааа!
Хвърли се върху вълчицата и стисна с две ръце гърлото ѝ.
Хищникът за миг се стъписа и разтвори челюсти. Жената се изтърколи настрани и се сви на кълбо с длани около врата си.
Сега врагът беше друг, по-силен. Очите му я гледаха отблизо така, както гледат очите на другите вълци. Тази игра тя я знаеше. Толкова години я играеше. Завъртя муцуна около ръцете, които я стискаха, и мигом се освободи. Захапа го за крака, месото поддаде, костта изхрущя и напълни устата ѝ с кръв и плът.
– Уааа!
Страх, болка, гняв, омраза, любов, жажда за живот...
– Уааа!
Изви се като наранена змия, промуши първо едната ръка между раздробения си крак и муцуната на вълчицата, хвана я за гръкляна и впи пръсти в гъстата козина. Успя да промуши и другата ръка, стисна и този път нямаше сила, която да разтвори пръстите му.
– Уааа!
Времето спря. Птиците се смълчаха. Слънцето гледаше ужасено и не смееше да помръдне.Вплетени в смъртоносна хватка, впили нокти и зъби в последната надежда и жажда за живот, човекът и звярът се бяха слели в едно и не искаха да са пуснат. Знаеха, че само смъртта може да ги раздели.
– Уааа!
В ума му нахлуха спомени от детството.
Мама маже филийки: една за него, една за бате. Промива, превързва им раните, облича им пижамите, завива ги, целува ги нежно...
Тате е горд, че има такива силни момчета. Дръж здраво въжето, бате! Тегли! Няма да го изпусна, бате! Държа, стискам! Няма да те предам! Няма да те предам!
Почувства, че тялото му изтръпва, ръцете се вкочаняват, силите го напускат. Опита се пак да извика, но от устата му се изтръгна само хриптене.
Усети, че вълчицата разтваря челюсти.
Надигна се, видя локвата кръв под крака си, взря се отблизо в очите ѝ. Два гаснещи погледа се срещнаха. В тях нямаше омраза, нямаше жажда за мъст. Имаше тъга и смирение.
Поиска нещо да каже, но не можа – заля го светлина, заслепи го.
Къде си, любима? Къде си, да те взема на ръце? Този път няма да те изпусна! През планини и реки ще те нося... Няма да те изпусна. Може да опра коляно, но ще стана и пак ще те нося. Дори кръвта ми да изтича... Кръвта... да изтича...
– Кръвта му изтича! Стегнете с нещо под коляното!
Опита се да отвори очи, но видя само мъгла и силуети. Топлина се разля по тялото му и лодката се понесе надолу по реката, през онзи тъмен тунел, от единия край на който се оттича деня, а от другия приижда нощта, мъглива и потайна.
– Няма пулс! Не диша! Зениците му са разширени... Мъртъв е!
Не беше в лодката. Сега той беше реката. Плъзгаше се по коритото. Бреговете се бяха извили и го обгръщаха отвсякъде. Непрогледен мрак. Само глухо бучене. Завъртя се шеметно, от водовъртежа зазвъняха чанове, гръмна тържествена музика: орган, фанфари... После утихнаха. Топлина и блаженство! Като майчина пазва – кротка и нежна, любов и закрила. Бреговете се разтвориха, клоните на дърветата оживяха, започнаха да се разплитат, просветля като на развиделяване. Проблесна мъничка светлина.
Висеше в пространството, във въздуха, току над главите на другите и над своето тяло. Видя два трупа – неговият и на вълчицата. Бате му натиска гърдите, а момчето поема въздух с пълни гърди, стиска му лицето, издишва му в устата... Колко е пораснало! Прилича на майка си. „Недей, момче! Бате, не се мъчете! Така ми е хубаво!” Говори им, но те не го чуват. „Не умирай!” – чува гласа на бате. „Защо, бате? Толкова ми е топло и хубаво!” „Не умирай!” „Така ми е хубаво! За какво , бате... За какво да живея?”
Облени в светлина, заприиждаха към него най-близките му хора, които отдавна не са между живите. Ето я мама – хубава, млада! Както в годините, когато с бате обикаляха къщата, яхнали пръчки „на кончета”. Зад нея тате – усмихнат, засукал мустак... Смеят се и двамата, махат му с ръце. Викат му: „Ела с нас! Ще те водим.” Светлината расте, блести огнено–ярка. Но не тя идва към него, той се устремява към нея, привлича го, разтапя го от нежност, чувства се обичан, спокоен. Уж е облак, не е човек, а му говори: „Искаш ли да умреш?” Не чува глас, внушава му мисли: „Обича ли другите, както аз те обичам? Покажи ми какво направи с живота си!” Реката застива, спира потока си. И потича брега като филмова лента. Шеметно преминават десетки, стотици картини от младостта, детството, от живота: добро, лошо, радост, страдание, успехи , несполуки, любов, омраза... Не го съди, не го упреква за грешките. Обгръща го любящо и нежно, прощава му и му внушава: ”Учи се и бъди добър!” И когато този миг, събрал всички спомени на отминалия живот, премина, брегът и реката се опряха в отвесна стена – водопад от светлина, издигащ се към небето. „Животът ти беше до тук. А сега се върни! Има още да учиш, да обичаш и да бъдеш обичан.” „Не искам, тук ми е хубаво! Моля те, преведи ме оттатък!” „Не сега! Върни се, учи се и раздавай любов, тъй както аз те обичам!” „Не искам, с теб ми е хубаво!” „Върни се!” Светлината се сви, водопадът изчезна. Бреговете пак го обгърнаха, страшна сила го засмука със свистене обратно нагоре, изтегли го, блъсна го в скалите и го тръшна на студената земя.
Нямаше сили да проговори, трепереше, тресеше се, искаше да каже, че му е студено, а не можеше. Усети две силни ръце да го прегръщат, нещо влажно да дращи лицето му, да му шепне в ухото:
– Върна се! Жив си, братле! Жив си!
Не разбра кой иска да го вдигне, къде ще го носи... Защо се радва?!
Една мисъл го ядеше: да се върне по-скоро вкъщи, да се качи в сеновала, да свали въженцето от гредата. Какво ще си помислят хората?!
Вече не му е така студено.
С мъка отлепи клепачи... и видя вълчицата да лежи мъртва на поляната. Струйка кръв се бе стекла и засъхнала на посивялата муцуна, устните – сини, леко усмихнати. Отново притвори клепачи... и си представи себе си: жив, спасен – стои, коленичил до нея, с вдигната към звездите глава... и вие!
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados