О Т Р О Н Е Н   Л И С Т

     Вървя по широката улица на големия град, а наоколо е шумно... Силна музика и хорска глъч смущават тишината на душата ми, а сърцето пулсира в такт със стъпките по тротоара – ту бързо, ту по-бавно. Жълтата неонова светлина се слива със сенките на хора и дървета и те сякаш се разливат в нея - един свят на мистика и реалност... Изведнъж отронен лист се спуска пред мен и бавно потъва в земята. Оглеждам се инстинктивно нагоре, но странно - наблизо няма дървета! Дали наистина бе жълт есенен лист - есента е толкова красива през последните години! Или беше едра дъждовна капка от случаен облак (защо ли дъждът понякога е толкова солен)?!

     Спирам за миг. Една глуха тъмна уличка примамва периферното ми зрение, сякаш ми шепне: "Тръгни по мен! Забрави за малко шума и светската суета! Може би в мен ще откриеш нещо отдавна забравено..." Нозете ми сами поемат натам, а мислите ми са някъде далеч - дали в миналото или в бъдещето?! Всъщност - не мислите ми, а душата ми... Толкова е тихо, че долавям ехото на спомените, гонещи се около мен. И е толкова тъмно – имаш чувството, че тъмнината гали тялото ти и ти не стъпваш, а летиш, без да знаеш накъде. Какво свети пред мен - там някъде, в далечината? Дали рояк танцуващи светулки, радващи се на последните топли есенни дни?! Или пък неоновите светлини на съседния шумен булевард, по който ще поема след малко?! А може би проблясващите пламъчета на осъществените желания и сбъднатите мечти - ако е така... как искам тези малки огнени пламъчета никога да не угасват!

     Чудя се - дали все пак по тази самотна тъмна уличка има сгради и дървета, училища и магазини, дали по нея през деня "препускат" автомобили и бързат хора? Всъщност, не това е най-важното – същественото е невидимо за очите дори през деня! А сега, през нощта, усещам сякаш аромата на цъфнали пролетни цветя - нищо, че вече е есен; нищо, че нощният въздух е напоен с тежката миризма на бензин. Отнякъде се носи до болка познат рефрен от красива песен... "Бесса ме, бесса ме мучо!" Дали от китарата на стария уличен музикант, който срещнах преди малко на голямата и шумна улица?! Или пък някъде дълбоко в мен тънките струни на душата ми повтарят най-хубавите песни, които някога съм пял... и които така искам да изпея отново!

     Но не на стотиците рози в розовите градини на големия град! А на единствената истинска роза, която обичам да гледам как се смее, с която копнея да си бъбря, с която ми е хубаво дори когато понякога мълчим, но не защото няма какво да си кажем... Не всичко и не винаги може да се изкаже с думи! Дори сега, дори тук - на тази тиха и тъмна уличка, аз не съм сам, а с нея... Тъмна ли казах?! А гонещите се малки пламъчета, там - пред нас, над нас, навсякъде около нас... Сега разбирам - това не са нито пърхащи светулки, нито мигащи неонови светлини. Това са трепкащите звезди на красивите спомени - огнени частици от едно незабравимо Слънце!

     И аз все така вървя... Вървя към тях... Потънал в светлини и спомени... А тази малка уличка сякаш няма край. Ала внезапно малките пламъчета се сливат в златисто-неонова пелена, гръмва силна музика и хорска глъч, усещам мириса на колите... Отново съм тук - на широката и шумна улица, сред сенките на хора и дървета. Оглеждам се - не бях ли тук съвсем скоро, загледан в един отронен есенен лист?! Но какво е това пред мен - няма го пожълтелия есенен лист, има само една гореща следа... като от падаща звезда! Поглеждам отново нагоре - не, не съм се лъгал: няма дърво с пожълтели листа... само едно безкрайно небе и безброй трепкащи звезди. Една от тях е вече тук, пленително омайна с неповторимия си блясък! Сега си спомням: когато се наслаждаваш на полета на падаща звезда, непременно трябва да си пожелаеш нещо... и силно да повярваш в него! Даже то да си остане само една красива мечта. Понякога дори мечтите се сбъдват!

     АЗ ВЕЧЕ СИ ПОЖЕЛАХ...

23. 10. 2008 г.