О Т Р О Н Е Н Л И С Т
Вървя по широката улица на големия град, а наоколо е шумно... Силна музика и хорска глъч смущават тишината на душата ми, а сърцето пулсира в такт със стъпките по тротоара – ту бързо, ту по-бавно. Жълтата неонова светлина се слива със сенките на хора и дървета и те сякаш се разливат в нея - един свят на мистика и реалност... Изведнъж отронен лист се спуска пред мен и бавно потъва в земята. Оглеждам се инстинктивно нагоре, но странно - наблизо няма дървета! Дали наистина бе жълт есенен лист - есента е толкова красива през последните години! Или беше едра дъждовна капка от случаен облак (защо ли дъждът понякога е толкова солен)?!
Спирам за миг. Една глуха тъмна уличка примамва периферното ми зрение, сякаш ми шепне: "Тръгни по мен! Забрави за малко шума и светската суета! Може би в мен ще откриеш нещо отдавна забравено..." Нозете ми сами поемат натам, а мислите ми са някъде далеч - дали в миналото или в бъдещето?! Всъщност - не мислите ми, а душата ми... Толкова е тих ...