Сънува, че е ръждясала секретна игла.

Невъзможността да се затвори бързо и с лекота да пробожда, я караше да се срамува не само от ръждата, но и от произхода си.

Събуди се като мръсна хавлия, в долнопробна стая на крайпътен мотел. Току-що я бяха захвърлили след употреба. Беше попила няколко потни тела, които бързаха да продължат пътя си. Само етикета показваше класа, която отдавна бе захабена.

Затвори очи и потъна в „дълбокото“. Носи се известно време като надуваем, розов дюшек в басейн, препълнен с мъже. Искаше ѝ се да се пръсне. Да се разпилее на малки парченца марципан с вкус на люта чушка. Чу леко свистене, сякаш онова мъничко нещо, тежащо точно 40 гр, според някои, леко се изнизваше от тялото ѝ.

Пое въздух. Още веднъж. Още няколко пъти. Изпълни се. Трябваше да се махне

Изтича навън. Пътьом ритна двата стола, които я пазеха открай време. Не реагираха, поне не го показаха. Отдавна им бе омръзнало да стоят с часове на едно място и нищо да не се случва. Поне да я биеха, някой да я биеше, тя да се биеше, но не – тя бе от онези тихи хавлии, с които можеше да се изтриеш по всяко време.

Навън! Имаше го! Бе реалност след неизброими години, мотелска стая

Не веднъж се съмняваше в него, но то съществуваше.

Тръгна бързо, но не бягаше, разчиташе столовете да я настигнат и върнат. Мотелската стая се бе превърнала в единственото убежище, в което мислите ѝ си отиваха бързо и не се завръщаха, поне не същите.

След известно време, през което се размина с важни очила, потни чела, развети коси, колички за сладолед, къси полички, ленени панталони, пейки и няколко шадравана, установи, че никой не я преследва.

Почувства самота. Обсебващата самота на жертвата, изпълваща стаята с мирис, крясъци, заплахи, но даваща чувство на сигурност. Сигурността, че на някого му пука за нея, дори и да иска да я убие.

Изпълни гърдите си с чист, морски, напоен с йодни изпарения въздух. Закашля се…

Определено светът се бе променил.

Влезе в първото тату студио, което видя, за да скрие под рисунките износената си материя. Плати в натура. Само с този авоар разполагаше.

Няколко часа по-късно, десет рози, три чайки и една четирилистна детелина и гроб с имената на родителите ѝ, точно под етикета, подсказващ класа, тя излезе по-малко самотна.

Зачуди се дали да не се върне, защото нямаше къде да отиде, но болката от току-що нанесените щрихи я накара да върви.

Нямаше стени, които да спират мислите ѝ и те започнаха да я щипят, и притесняват.

Откога я няма, защо никой не я търси, търсили ли са я изобщо, колко време, кога са се отказали, защо?

Пространството в душата ѝ бе голямо като кофичка от кисело мляко и те бързо се утаиха на дъното.

С утаени мисли, болка от скорошното омастиляване и декориране, положи остатъчни сили върху пейка с цвят на презряла праскова.

На нея измачкан „Кен“ с лице на скумрия в консервена кутия и аромат на изветряла бира, събираше тен от залязващото слънце.

Получи им се.

Бързо се договориха, разбраха, намериха общи интереси, като потъване в „дълбокото“.

Десет минути по-късно тя имаше ново убежище, защото той живееше наблизо. В един мотел

В това време в съседния град в малка, кокетна къща възпълен мъж на средна възраст, бе вперил очи в прозореца в очакване. Жена му седеше в кухнята, втренчена в безмълвната му осанка, в ръцете си държеше снимка на малката си 13 годишна дъщеря, а сълзите ѝ повреждаха вече неясния образ.

Бяха изминали 10 години, откакто тя изчезна…