Едва шестнадесетгодишен, Черньо, Топаловият син, бе останал сирак. На ръцете му се падна земята, сякаш дете за отглеждане. Научи се да припечелва, като поработваше из селото. Издържаше и омъжените си шест сестри, като им пращаше по някоя пара от спечелено. Но самотията е трудно нещо. Земята иска четири ръце… Ожени се за работната брестовишка девойка Веселина. Скоро го ощипа войналъкът. В 1916 г. през Първата война, разтърсила света, Черньо се записа в армията. Овладя оръжието, сякаш дървено пистолетче, а не предмет за убиване. След тримесечна подготовка бе изпратен на френския фронт. В очите на противниците си виждаше същата носталгия и огорчение по родно място, както в своите, докато бръсначът правеше бразди по едва наболата му брадица. Парчето огледало пречупваше болката и я разтваряше до пълно безволие. Отсъствие.
-Умислил си се нещо, момче? – познат глас се намъкна в отсъствието на мисъл у Черньо.
В същия полк бе попаднал и Ваньо Тюркеджията, около двадесетина години по-голям от Черньо, мъж на братовчедка му Ангелина.
-Бате, и ти ли…?
- И аз, и аз…
-Ами кака Ангелина?
- Ще ме чака. Нали ми е жена…
-Мен ме пускат, та да нагледам Весето и земята…
- Иди, иди, па много им здраве…- каза с лека тъга Иван, без да споменава намеренията си.
Скоро след приключването на отпуската Черньо не намери бате си Иван. Бе се предал на французите. За да не усеща безволието на самотията, Черньо последва примера му. Чудно е как по време на апокалипсис човек губи себе си, силите на противодействие и започва да живее като носен от придошло течение на тълпата или случващото се. Изпратиха пленниците в Гърция. Захранваха мъжете със сладникавите шушулки на рожковите, конската храна, която сякаш бе лукс за времето си. После отпътуваха за оловните мини в Марсилия. Капчено, от таваните им се процеждаше болка, смесена с оловни пари. Със силата на киселина, разравяше порите на кожата, пробиваше дупки - отверстия, неизличими рани. С разстроени като струни на цигулка нерви и сивкави усмивки, с почернели венци. Пленниците се хилеха токсинно на неидващата свобода, докато ръцете им трепереха в почивките. Горчаха цигарите. Пепелна свобода. Отсъствие. Задушаване.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados