Сушава беше годината след завръщането на Иван и Черньо на родна земя. Зърното едва стигаше да напълни половината от хамбарите Селото гладуваше, а Бог все се усмихваше зад облаците. Сякаш бе разлюбил земята. Сушата накара пръстта да хлътне, да се обърне към себе си, по челото и се образуваха пукнатини, сякаш бръчки на застаряващо лице. Загуби здравината, с която раждаше децата си. Яловите семена, които покълваха, ставаха крехки и имаха болнав сивкав цвят, като отровени.
Раздразнен от присъствието на Тони в къщата си, а и от нямането, Черньо хокаше болнавия за несполуките на стопанството. Тайничко съжаляваше за отнетото от войната време, в което Тони бе успял да се сприятели с Весето.
- Не е работено по земята достатъчно... – обвини полубрата си. - Недъгави се раждат като теб. С изкривени от болка стъбла...
Думите му накараха Тони да се сгъне в себе си. Очите му се обърнаха навътре. Стана му безпосочно. Сгърби се. Смали се.
Че душата на болните е тънкостенна. Чупи се. Почина след силен пристъп, сам на нивата. Тежко се роди, но се откъсна леко от земята. Свещената болест, заради която го бяха оставили пред портите на Йордан Топала, му донесе еднакво страдание, но и споделени мигове. Усмихваше се на немия Бог.
С усещането за вина, Черньо избърса навлажнените от сълзите страни на Весето. И година след година започна да продава земите, за да има какво да изпрати на гладуващите семейства на сестрите си. С малкото, което успя да спести за себе си, се отбиваше в кръчмата на Мицо. Срам го бе да гледа Весето в очите. Апокалиптично се рушеше отвътре. Когато отрезняваше, протягаше плахо ръка към тъмните косички на децата си, двугодишните близнаци, които се бяха появили след завръщането му. Децата се плашеха от него и се криеха в полите на майка си. В такива моменти усещаше, че не му достига въздух. Ставаше тъмно, все едно небето разтваряше чадър, съшит от оловни изпарения. Чувството за необичане е като поглъщане, сякаш последна битка и залпът на врага е смъртоносен. Излизаше и поемаше по някоя непозната пътека, докато рукналият дъжд измокряше мислите му. Смаляваше го. Солта от очите му тупаше в калните локви. Газеше през тях. Разплискваха се кални пръски, прилични на провиснали жалейки. Сърцето му забиваше на умряло всеки път, когато си припомняше бягащите от него домашни. А за да стигнеш до някого, просто трябва да си постоянен, сякаш капка вода, която ежедневно пои земята, за да роди обич, а и много търпелив...
Рано видя смъртта, а понякога това го караше да мисли, че и обичта умира, много преди физическия край на човека. Посоката, която намери в дъжда, бе вратата на кръчмата. Пиеше и бършеше мокрите си страни. Давеше се в нещо, което не дава щастие.
- Не ми я дават! Ще я открадна! - каза някой с наперен глас.
Черньо се заслуша в думите на младия мъж, та му се прииска да отведе Весето, там, където тя би го обичала, там, където няма обвинение, няма упрек... А просто загръщане. Потрепери. Почувства се сам, та се измести на масата на младежите. Без да казват много думи, всички излязоха вкупом. Стигнаха портите на Нейка Узунковата. Грабнаха я. Метнаха я в каруцата. Тя само се кискаше и настояваше да бързат. Камшикът играеше по хълбоците на конете. От виното, което бяха погълнали, вместо вода, конете тичаха с все сила. Копитата им искряха. Изсвистя въздухът. Гръмна пушка. Узун Марин и синът му Къньо яздеха след каруцата. Догонваха ги. Нейка и Христо побягнаха, докато Черньо се опитваше да отбие преследвачите. Настигнаха го. Юмрукът на Узун Марин, коравият баща на Нейка, заигра по главата на Черньо. Червени звезди покапаха по шевиците на дрехата му. Старикът застана на капрата до Черньо. Хвана поводите на конете и заудря ядно. Ръката на Черньо заопипва калъфа с войнишкия нож, който бе затъкнат в обувката му. Пред очите му се яви прободения в гърдите Узун Марин. Но си забрани да мисли за чуждата кръв. Предъвка болката. Старикът избута с лакът тежкото мълчание, което бе седнало между тях:
- Едно ми е момичето, искам аз да го благословя... Родилните сили взеха майка ù. Тя ми рече: „Пази я, сякаш мъжка сълза”... Болка ми е.
Черньо потръпна. Животът е само един, а него болки са ти онези неща, които не можеш да имаш или които са по-скъпи от собственото ти съществуване. Те са обети на живеенето.
- Дай му я , чичо! – успя да пророни Черньо - Топлината му дай, чичо... Другото си е смърт.
Старикът го погледна с мъката на баща. Само кимна одобрително. Скоро заудряха тъпани, завиха се ели по пътищата като на прощаване. Весето разреса момата, а Черньо разчупи кумовия кравай. Христо отведе забулената Нейка. Зелените венци се къпеха в светлина.
По пътя към къщи, дали от виното или просто заради човешкото си сърце, Черньо прегърна през кръста Весето. Студено му бе. Искаше само да се почувства човешки. Тя чакаше трето дете. Страх я бе от нечиста сила. Та грабна шепа пръст и я метна в очите му, за да уталожи страстите. Загорча му. Мъгливо небе покапа по душата му. Сети се за войника, който метна пръст в очите му и го рани в ръката. Умопомрачен, все едно мъж, който трябва да оцелее в битката, стисна Весето за шията. Сините ù очи се размазваха. Гърмежите на миналото, наслоени в душата му, проехтяха в гърдите му. Заудря я. Не разпознаваше нежните ù черти. Плитките ù се разпиляха. Косата, мека като перушина, се разлетя... Осветля небето, лъч премина през лицето ù. Разпозна я. Не позна себе си.
Мъртво се роди същата нощ семето му. Падна в пропуканата земя под белия трендафил. Весето замлъкна. От време на време се чуваше само хрипливото ù кашляне. Мушкатото върху писания сандък почервеня. Невидим художник го поръси с няколко капки кръв... На двадесет и пет годишна възраст си отиде, разтърсвана от хриповете на туберкулозата.
За да не останат сираци децата му, доведе за жена вдовицата Николина. Коленичил, сам на нивата, разравяше пръстта. До кръв под ноктите се набиваше болката. Боляха го ръцете, очите... Бе останал като изпразнен, с усещането, че у него бе покълнало нечовешкото. Което ражда изродени кълнове. Тръните на Бог. Сушево бе в гърдите му, а му се плачеше. Гладен за обич. Припомняше си думите на близнаците:
- Тя не е хубава като мама...
Че всичко, което обичаш ти, е болка до края... С колко зърно можеш да напълни един хамбар? Равно ли е то на зрънцето обич? Стига ли времето да го отгледаш, че Дядо Боже дава един живот...
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados