Не харесваше моловете. Не обичаше и гробищата.  Сред  високите кристални светлини, многоцветни лъскави реклами, тичащи деца, бутащи се мъже и жени и ставаше тъжно и задушно. А гробища не обичаше, просто, защото преминавайки покрай редиците с паметни плочи в ума и летяха картини от неизживени мечти, щастие, тъга, измами, лъжи, неприключени сметки - тишина. Тишината на съвестта. В тези редици, на места, самотно личаха слабите очертания на незнайните гробове. „Никой и самота” се римуваха в нейната душа и тогава я свиваше сърцето. Щипеше и нещо отвътре,като киселини в душата,  ала го преглъщаше, сякаш е изпила поредната лъжица гаден сироп за кашлица.  Моловете бяха като огледален горен свят на гробищата. Изпълнени с глъчка, с пъстър живот, с лудостта на въртележката от човешки потоци – едни нагоре, други надолу, трети навън или навътре. Сама усещаше, че влизайки в един такъв голям магазин, стъпваше по същия безшумен начин, както, когато прекрачваше отворените черни врати на гробището. Скръбна тишина в пантомимата на живота. Ако въобще съществува звучна пантомима, което беше твърде съмнително, дори и в нейните мисли. По големите, ярко осветени коридори на моловете имаше толкова много хора. Понякога се срамуваше, преминавайки покрай красиви наперени красавици, изпълнили пространството около себе си с гъст, тежък дъх на италиански парфюм или някое подарено флаконче „Булгари” от неофициален приятел. Най-лошо и трудно ставаше  по празниците, когато за разлика от вечно чуруликащите свои приятелки, търсещи къде да похарчат отделените за подаръци пари, тя наблюдаваше преминаващите покрай нея. Хора и съдби,и трудно събрани тъжни пари за бели дни. Майката с уморено лице, забързана, преметнала на криво шала, който се развяваше около нея, стискаше чантата, в която с топла грижа и много притеснение бе събирала лев по лев парите за скъпия, но много мечтан подарък на детето си. Или бабата, която стискаше портмонето и се местеше от артикул на артикул на витрината за месо, питаше кое, колко струва и пресмяташе, колко мигове „вкусно месно удоволствие” може да си позволи със скътаните левчета, случайно отпуснати, над обичайната сума от големите властни депутати. Или пък, онези, които наперени с пълните колички бири и скъпи отбрани меса и вина, минаваха транзит зад гърба на старицата и оглеждайки се, откриваха още нещо „по така” на витрината, което можеше да си вземат, макар да не им беше от първа необходимост. С грация и финес, и с пресилена усмивка същите поглеждаха отгоре, малкото прегърбено същество и казваха:

    - Избрахте ли? Не сте! Е, ние сме за бързо! – пререждаха и пред жалкия гладен поглед на старицата поемаха етикетираните пакети със сочни пържоли, луканки и разнородни пушени меса.

Не харесваше и налепените един върху друг етикети на стоките. „Промоция!” крещяха табелите. Промоция на кое? На човешкия нестихващ ентусиазъм да поставя нови и нови етикети върху себеподобните си, а цените и себестойността всъщност да не са се изменили от реалното.

  Между моловете и гробищата, май, най-малко понасяше гротески тъжните болнични чакални и отделения. Там, направо се поболяваше. Дори в тези  ежедневно дезинфекцирани помещения, миришещи на модерни ароматизатори, пълните с болка очи поставяха етикетите „Ех, ти си здрава! Ех, нищо ти няма, по-млада си! Виж се как грееш като слънце!”. И ако успееше въобще да се погледне отстрани, разбираше, че не харесваше не местата и хората, а етикетите, некролозите и глупавите рецепти, вървящи с неизменните амбулаторни листове.

    - Нагоре или надолу? – я питаха често, когато се случеше да влезе в асансьор. „ А не може ли просто да си остана на този етаж?” – мислено отговаряше тя, но всъщност звучно посочваше номера на бутона, който я интересуваше.

Днес, нямаше желание да се вози на асансьори, нито да и задават въпроси за посоката. И, макар че, отново усещаше етикетиращите погледи върху себе си, просто не ги отразяваше. „Понякога си доста дебелокожо – така да знаеш! „ – сама се натирваше в такива моменти. Седеше на кожения диван в белосаната болнична чакалня. Избягваше да слуша охканията на по-старите, въпросите за това, добре ли са децата, къде работят снахите, синовете, зетьовете…Бе достатъчно огорчена от други неща…

В ума и без да иска изплуваха думите: ” Ще се разболееш така, бе момиче! Не може все така да чувстваш!” . Почти хълцикна в старанието си да възпре тъжния си смях. „ Да, бе! Това да не е копче – стоп – и готово! Кеф ти да мислиш така – натискаш! Готино ти е иначе – хайде, само на едно пръстче разстояние и си вече наред!”

После си спомни…Защо ли въобще си спомня такива неща? Много я биваше в спомените, детайлите, в описанията…Колкото и странно да звучеше, даже си спомняше как една муха бръмчеше и я дразнеше, в една майска утрин преди повече от може би десет години. Като ориентир, ако се отпуснеше, можеше и за датата да се сети, а времето беше с точност до следобеда. „ Пълна ти е главата с глупости! Откъде пък ги ражда, този женски акъл?” – отново се самоиронизира тя. Кракът туптеше надут и болката я дразнеше. Премести го леко и изхлузи обувката. Е, продължаваше да е подут. Представяше си, че изглежда като куца застаряваща лелка…И сигурно така и изглеждаше, размъкната и уморена, с бледо лице под бялата светлина. Напълно друго беше, някое „сочно парче” с грим и прическа да опъне дълго и тънко бедро и куцукайки, да премине по коридорите, защото тогава,  дори и старческите сърца щяха да се разтропат нежно и да им се прииска да помогнат на милото момиче. Виж, лелките са друго нещо – те сами си се справят.  

„ Откъде започна, пък, до къде го докара!” – сама се замисли тя. – „ То бива твоето, ма хич го не бива!”

   После се сети : „Не с рогата!” – прокънтя в главата и. На един милиметър прехапване беше да се разсмее в болничния коридор. „ Не с рогата!” – беше запазен лаф между групата приятели с които се събираха. По-смешното беше, че всички бяха рогати, тоест зодиите им бяха рогати – като се започнеше от Овен, през Телец, та до тримата, които бяха Козирог. „ Рогато на рогато казваше ли „ Не с рогата”!? Смехории само ги мислим.” – разведри се лицето и. На човек, какво ли не му минаваше през ум, когато се опитваше да не мисли за болката. Само че, от старанието си да избегнем болката, пак се навираме в спомени пълни с болка и…Какво? Съжаление. Тя си спомни за един есенен ден, в който вървеше по едно мостче и плачеше. Наистина плачеше - ама без глас. Ръмеше. Росната трева, покрай пътя лъщеше от влагата и беше хлъзгаво. Е, от сополи и сълзи, накрая стъпи на криво и задните и части почувстваха просмукващата се кална влага през спортния екип. Сълзите и изведнъж пресъхнаха. „Изглеждаш смешно и жалко! Да си го знаеш сополиво момиче!” – тогава си каза. Изправянето и костваше доста странни, приближаващи се до акробатичното изкуство движения. Все пак успя да се надигне и доста сносно да запази поне горната половина от дрехите си сухи и не омазани с кал. Е, ако не броеше ръкава на лявата ръка с която се подпираше и дланите си.  Поне спря да плаче и макар още да се чувстваше смешна, тъжна и предадена глупачка, на която с кеф са поставили етикет „ Свърши си работата – за бракуване!” , някак чувствата и се трансформираха в упорита решителност. „Преча ти! Добре.” – и това е, което можеше само да се върти, тогава из младата и главица.

Какво пожела на братовчед си, който в онзи ден я изпъди от семейния магазин с думите:

    - Повече не идвай тук и не търси Галина! Тя вече е семейна и ти и пречиш да си върши работата. Все искаш да седите на кафе и да ти обръща внимание. Няма да те пусна от вратата, ако дойдеш другият път!

    Какво да отговори човек на такива думи? Просто, казва „Добре.”  и пожелава дълго семейно щастие. „ Много си заблудена чедо, тъй да знаеш от мене!” – казваше баба и, когато тя независимо от това как се държеше приятелката и, винаги я защитаваше с мисълта, че така Галина е по-щастлива. После станаха гаджета с нейният братовчед и скоро се ожениха. Не бяха минали може би три – четири месеца оттогава. Галина все и звънеше. Скучно и било, нямало ли да свърши работата си в къщи по-бързо и да иде при нея да си говорят. После щяла да смени Явор в магазина и ако нямало хора да си редят пасианси. Е, тя откликваше. Бързаше да си свърши работата и да удовлетвори желанието на приятелката си. Все пак оттук-нататък нямаше вече да излизат така често, както преди. Отиваше у тях към обед. Качваше се при нея, а Галина често още беше по пижама и нареждаше на земята пасианси. Днес не и се чистеше. Утре не и се переше. Друг ден не и харесваше да готви, така че Явор да си вземел нещо от магазина, защото тя не била гладна. Тайно от него, тя си взимаше нещо от витрината и се наяждаше. Не я вълнуваше дали има какво да яде съпругът и. Сигурно, накрая му беше писнало и се  бяха скарали двамата. Тя, самата, усещаше  промяната в отношението му към нея вече от месец насам. Лепилото се бъркаше и мажеше и предстоеше залепването на етикета. И, разбира се, каквото назряваше, накрая се случи, но пак я болеше и пак плака. И за какво? За лепилото по себе си, може би, чиято горчива  лепкавост усещаше , дори и след толкова време. Минаха толкова години. Явор и Галина не издържаха и две години семеен живот. Разведоха се. Той я беше хванал с някакъв, за който тя после се омъжи. Той също създаде ново семейство.

 Болеше, когато ти лепваха „етикети” и колкото и да ги отлепваш, следите от лепилото оставаха. Още, повече болеше, ако ти ги поставяха хора, приятели, които би трябвало да те познават, или…Точно, защото те познаваха ти лепваха това, което им се искаше да бъде промоционална цена за опазване на сбъднатите им мечти. Близки приятели, роднини…

   Гласът на лекарката прекъсна мислите на жената. Викаха я. Тя тежко се надигна. Не поглеждаше към другите, но някак усети, че няколко погледа се впиха в нея и поредното лепило се размаза по етикет „ Горката, сигурно много боли!”.

"Гробища, молове и болници - пантомима на живота или изкуството да наблюдаваш хората и да виждаш зад мълчанието им." - си помисли тя и затвори вратата зад гърба си.