Какво (о)става, когато голямата ти любов те напусне?

Задавам си този въпрос, откакто си тръгна. Търся отговор във всеки повей на вятъра, във всяко безизразно лице на случаен минувач, в тихата мелодична и ритмична песен на щурците нощем, в припукващия звук от цигара, когато вдишвам от отровната ù сладост. Търся отпечатък от тялото ти върху намачканите чаршафи, изследвам деликатно въздуха в стаята за твоя аромат, следвам с върха на пръстите кожата си, за да проследя изветрелите пътеки на твоите леки докосвания, с които рисуваше картини върху мен като един истински експресионист аматьор.

Търся спомени.

Помня първия път, когато се събудих до теб. Слънцето протягаше алчни ръце, опитвайки се да докосне спящите ти очи. Виждах как клепачите ти трептяха като цветята на терасата, от листенцата на които се откъсваха въздушни капки роса. Дали си ме сънувал? Опитах се да надникна в главата ти, да видя образа си там, сладките картини от нашето общо планирано бъдеще, тихите ни моменти, откраднатите целувки и погледите, с които си казваме всичко без нуждата от излишни думи. Всяка секунда с теб ми беше скъпа, по-скъпа от въздуха, който дишам, и живота, които с теб придоби съвсем друг оттенък.

Не исках да те събуждам. Не исках да събудя и себе си от тази така реална трагична приказка. Протегнах леко ръка и във въздуха очертах контурите на лицето ти. Челото, което целувах, когато се разделяхме; веждите, движенията на които издаваха всяко едно твое настроение или мисъл; скулите ти; устните, с които отпиваше от живота, душата и съществото ми; идеалния ти нос, които заравяше в косата ми. Беше ми казал, че ухая на огън, карамел и канела, и че искаш да запазиш аромата ми в шишенце – щял да бъде най-скъпият парфюм на света. Помниш ли, когато бяхме в Париж и си купихме бурканче с въздух? Толкова те молих да склониш на инфантилната ми приумица, аз толкова настоявах и те гледах по онзи начин, по който знам, че е невъзможно да ми откажеш, и ти каза

добре, мила, но само заради тези твои очи, искам и тях да съхраня завинаги.

Помниш ли? Тихо си поех въздух. Тежък беше от спомени, от очаквания и несподелени тревоги. Точно като Шанел №5 на майка ми, това ще остане най-наситеният спомен от детството ми. Аз и тя на беседката в градината на вилата ни, аз – сгушена в смолисто-черната й коса, а тя – съчиняваща всевъзможни приказки и ласкаво галеща ме по непослушната глава. Всеки аромат е спомен. А всеки спомен е мъка.

Тялото ти леко потрепна и отдръпнах ръката си. Протегнах ръка и взех кутията с цигари и запалката. Откраднах си я от теб първия път, когато излязохме. Помниш ли? Навън ухаеше на липи, онзи тръпчив пролетен аромат, седяхме на кея и ти ми разказваше как ще ме заведеш в Париж, понеже е най-вълшебният от всички градове, романтиката била във въздуха. Палеше цигара след цигара, беше толкова ентусиазиран, а аз мълчах и се наслаждавах на радостта ти, попивах всяка една твоя емоция, всяко едно засмяване, погледът ти блестеше по-ярко от фара до нас. Запалката беше чисто черна, имаше единствено една звезда, която си издълбал върху покритието. Не бях виждала такава и в момента, в който отклони вниманието си към един преминаващ наблизо пасажерски кораб, аз изключително ловко я прибрах в джоба на дънките си.

Сега взех същата тази запалка и се загледах в звездата. Помниш ли, че те помолих да ми подариш звезда? Ти се засмя звънливо, замълча и сетне каза

не, не бих ти подарил звезда никога; макар и съвършени, те са безброй; ще ти подаря Луната, защото тя е единствена, както си и ти за мен.

И сам знаеше, че е клише, но ти повярвах, обичах те до болка и не посмях да подложа и една твоя дума на съмнение. А и знаеш, че имам специален афинитет към Луната. Отдалеч изглежда чиста, бяла, понякога жълта, понякога червена, понякога пълна, понякога я няма, понякога иронично полу-усмихната, но винаги там. Вгледаш ли се обаче, било с телескоп или дори с просто око, ще видиш петната, кратерите, раните и спомените, историята. Намирам изумителна прилика между нас двете. Дистанцирана от света, всеки човек в живота ми оставил своята исторически важна стъпка върху мен, но твоята любов ми даваше сияние, с което бях по-ярка от Слънцето. А защо не ми подариш пък него?

Запалих последната цигара от кутията. Угарката самотно припукваше в умълчаната стая. Нямах нито сили, нито желание да се движа или говоря; в клетката на сляпата ми, недъгава любов към теб ми беше най-добре. Сгуших се в самотните завивки, поглеждах от време на време към празното място до мен и ми беше странно. Не знам какво гледва сега, когато ти, голямата ми любов, ме напусна. Може би ми трябват отговори, може би ми трябват нови спомени, или пък, може би, нови мечти?

Казват, че по време на житейския си път, човек се среща с неимоверно много хора, създава неимоверно много контакти, и, ако съдбата е благосклонна към него, го дарява с малко, но стойностни приятели. Факт. Казват също, и че преминаваш през множество краткотрайни и не толкова увлечения. Разбиваш нечие сърце, после пък разбиват твоето. Въпреки това обаче, съществува една единствена възможна голяма любов. Всепоглъщаща, всеобхватна, изпиваща всичките ти сили, ум, емоции и после възраждайки ги отново като феникс; всемогъща и в същото време достатъчно порцеланова, за да е възможно при най-лекото неволно движение да се строши на милиарди парченца. Пък после иди и сглобявай...

Риск е да обичаш. Какво ще стане ако не се получи? А какво, ако всъщност се получи?

Гася цигарата в стъкления пепелник и ставам от леглото. Безшумно като котка минавам по застлания с пухкав килим под. Спомням си как се боричкахме на земята; когато бях отгоре ти, спирах за момент и ти ме гледаше втренчено и така по детински влюбено измежду завесите от кестенява коса. После отмяташе няколко кичура от лицето ми, придърпваше ме надолу и ме целуваше. Имаш вкус на море, казвала ли съм ти? Разбиваше се в мен всеки път когато устните ти допираха моите, силни, агресивни вълни, които накрая безчувствено ме изхвърлиха на брега като окаян, злощастен корабокрушенец. Погалвам с пръсти устните си, сякаш търся забравени от теб следи, и отварям прозореца. Блъска ме яростният аромат на есен, на пожълтели листа, на безмълвни сбогувания и на непоискани прошки. Може би нямам нужда от нова любов, ти взе достатъчно от мен.

Може би просто имам нужда от нов аромат.