Пеещият дворец

Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ВТОРА ГЛАВА

     Странно е колко хубав ти се вижда света, когато си останал жив, дори това да не е точно твоят свят. Събудих се положена на полянка върху едно възвишение. До мен седеше Тиен загледана някъде напред.Уверих я, че съм добре и се изправих. Когато застанах до нея и аз видях, това в което се беше взряла моята приятелка. И сега, изправени на хребета  се взирахме и двете в невероятно красивия мачтов кораб. Кораб с платна. Виждала ли бях такъв? Може би, някога в книгите на Земята, но този беше различен. Прекрасен кораб! Кораб с пурпурни платна. Наситено пурпурното, което  се сливаше в безкрайните нюанси на светлината на трите слънца, греещи на небосклона. Цветът беше така жив, че на моменти почти изчезваше,избледняваше, а на моменти ставаше толкова ярък, че очите ме заболяваха. Още по-странното бе, че всичко това беше толкова невероятно, но го изживявахме в пълния и фактически смисъл на цялата тази  неземна красота. Все още се чувствах малко отнесена, някак отпаднала, но изпълнена с нови чувства и мисли.”Къде бях? Какво се случи с нас? Сред какви хора попаднахме? За Бога, как успях да припадна?” Отговори на извиращите в ума ми въпроси нямах. Е, може би само на един - че всъщност не сме напълно сами в безкрайната космическа Вселена.

   - Време е. - достигна до мен тихият мелодичен глас на Хару, красивият златокос фейрин.-Трябва да ви настаня на кила.

    - Къде? – попитах стреснато.

    - Трябва да потегляме и да се качим на кила. – повтори той спокойно.

  - Искаш да кажеш да се качим на кораба! – поправи го Тиен, която досега седеше до мен мълчаливо на земята, все още в потрес от всичко преживяно досега. - Ние простите хора, ги наричаме кораби и при нас те не летят, а плават в моретата и океаните. Килът е просто част от кораба.

   - Извинете, Ваше магическо сияние, тук Вашите кораби се наричат килове, и те не само летят, но се и изстрелват  в пространството между планетите. – отвърна Хару, видимо обърнат повече към мен, отколкото към Тиен. Но пък имах странното чувство, че той нарочно я игнорираше. Подобна проява на невнимание от когото и да е, винаги страшно ядосваше моята Тини.

   - Моля, последвайте ме! – продължи той и тръгна към висящия мост, свързващ кораба с издатината на която бяхме.

Тини се изправи и го последва. Странно ми изглеждаше това, че и двамата вървяха в унисон– той висок и строен, тя малка и нежна.Но пък, ако трябва да съм честна – всичко наоколо ми беше непознато и странно. Все пак човешкият мозък въобще не беше направен да се вглежда в невидимото. Нормално бе и аз да търся рационално определение за всичко случващо се. Само, където не знаех, как да го направя това? Как да приема нещо такова? Как да си го обясня?...

Но сега не му беше времето.  И аз тръгнах, бавно след тях. Не ми  харесваше този висящ мост. ”Ами ако падна? Височината …О-о-о,стига!” - смъмрих се сама. – „Ще пробвам! Все пак само преди няколко часа бях готова да умра, просто така за едното му нищо.”

Стигнахме до моста. Хару спря и подаде ръка на Тиен. Тя, разбира се, я отблъсна, хвана се за въжетата и бързо, макар и несигурно премина. Беше мой ред. Тялото ми затрепери. Опитах се да не гледам надолу и бавно направих крачка напред. Почти  реших да се върна и да не минавам по проклетия мост, когато изведнъж всичко се заклати и докато се осъзная, две силни ръце ме сграбчиха, прехвърлиха и вече се намерих на кораба. Всъщност „кила”… Зави ми се свят. Трябваше ми малко време да се окопитя, но когато вдигнах глава, видях насреща си само Хару, който вече затваряше изхода. И полетяхме. Просто ей така! Никой не каза „Моля сложете коланите!Седнете!”  - или нещо от този род, поне.

  Трябваше ми време, но накрая пролазих несигурно по палубата и се хванах  за един, оставен наблизо сандък. Имах чувството, че ще падна, затова се загледах нагоре, към звездите, които вече приближавахме стремглаво. Но ако се намирахме в космоса, как щяхме да дишаме? Ние с Тиен не бяхме някакви си приказни герои, които изглеждат, като извадени от корицата на модно списание. Те бяха така силни и прекрасни и живееха в тази среда. Ние? Е, ние бяхме най-обикновени, неважни за никого землянки, чиито способности се ограничаваха до там да успяваме да удовлетворим физиологическите си потребности от храна, облекло, дом…И ако имаме много голям късмет да намерим и лек за сърцата си, като например да попаднем на някой добър мъж, който да търпи странностите ни. Потръпнах и се смъмрих:”Защо ми трябваше тази глупава гривна?Ако не беше тя, сега щяхме да сме си на Земята и нямаше да се чудя, кога точно и от какво  ми предстои да умра?”

    В този момент усетих тласък, и корабът се изстреля сред черното безкрайно пространство на Космоса.Затворих очи. Мозъкът ми не искаше да приеме реалността.”Аз съм сред звездите в дървен мачтов кораб! Я,стига бе!” И все пак не издържах. Любопитството ме убиваше. Примижах с едното око, после отворих и другото и  тогава се огледах предпазливо. Забелязах отсреща си Тини, която се бе втренчила в пространството отпред някак странно. Май и тя имаше  притеснения за това как ще дишаме.

     - Ако позволите да се изкажа, Господарке ,няма от какво да се притеснявате.- Хару отново беше наблизо. - Килът е затворен херметически,така че спокойно може , ами…Просто, да поемете въздух.

    - Ама аз не …-започнах и усетих как дробовете ми избутаха застоялия въздух. Май наистина бях спряла да дишам, което бе нормална реакция, при условие,че се намирах в открития космос.

   - Наистина ли…- моите дробове  поеха чист и прекрасен кислород, с лек дъх на цитруси, –Интересно! - успях само да довърша.

Тиен, малко втрещена, ме зяпаше. Нейното лице  се беше издуло и зачервило дотолкова, че всеки момент имах чувството, че ще избухне. Кимнах и с глава, като демонстрирах вдишване и издишване. Чак тогава Тини изпусна въздуха, който беше задържала и внимателно пое отново друг.

    - Майчице мила, дори си нямах представа, че ще преживея такова нещо!- каза тя и продължи, - Мия, скъпа, ние сме в открития Космос! Това си е…луда и откачена работа!

Напълно бях съгласна с нея, но реших, че в момента гледката е по важна от това да и отвърна въобще нещо. А, корабът? О, той наистина беше великолепен! Направен от някакво светло дърво, на цвят почти мише сиво, но обсипано с нежният мръсно бял оттенък на заскрежена земя. По интересното в случая бе това, че май никой не го управляваше. На палубата, освен нас двете и Хару - фейринът, бяха и останалите от странната група. Красиви, прекрасни мъже -  като от картинка. Един от тях, стоящ близо до мен бе строен младеж с черна гладка кожа и невероятни златисти очи. Друг, странно набит мъж, за когото бих се заклела, че вместо кожа и органи май беше направен от скала или някакъв друг вид мърдащ блестящ камънак, се бе разположил на корабния нос. Един сладък красавец, но с непрестанно променяща се кожа в оранжево-червено-златисто зарево, който чоплеше безгрижно нещо в краката си седеше отзад на кърмата. Ако беше кърма? То корабът щом е „кил”, частите му въобще не отговаряха на нашите земни разбирания. Следващият по ред, беше снажен хубавец с люспеста кожа в тъмно резедав нюанс. Неговата червена и права коса стигаше до раменете, а бретона покриваше очите му, скрити за страничния наблюдател. Приказната група се подобряваше още повече от един експонат, който ми изглеждаше повече като жив дух, поради  непрестанното му просветване в някакво синьо сияние.Той, сякаш просто бе безплътен призрак и аз едва ли можех да запомня чертите му, поради това,че той непрестанно изчезваше и се появяваше  на различни места из кораба, което повече ме разсейваше и объркваше, отколкото да ми даде някаква представа за неговата външност.

     На високата средна мачта се беше подпрял още един, огромен мъжки индивид с рошава, щръкнала нагоре бяла, до нажежено сребро коса, притежаващ видимо огромни мускули.Тоя ми се  хилеше просто така насреща, като дъвчеше нещо в месестата си плътна, но признавам си, доста секси уста. До него на нещо, като  дървен нар, се бе опънал друг прекрасен „мъжкар” с нежни ъгловати черти. (Какви започнах само да ги мисля, а?! Ала как да устоиш да не разгледаш такова чудно богатство?!) Та,дългата му горна дреха бе  разпростряна, като ветрило наоколо, а кожата му блестеше в мрака, посипана като от черен звезден пясък. Отсреща му, изправен и забил огромен меч в краката си, стоеше навъсен още един от групата. Кожата му бе релефна, тъмна, с лек нюанс на тревисто зеленото, а косата му, покриваща го до кръста, бе обсипана с кичури в жълто-златиста заря. Груби и изсечени черти имаше лицето му, но по хубост не отстъпваше нито на милиметър от своите събратя. Интересно колко станаха дотук? Май, прекаленото любопитство ми завъртя главата. И докато успея да пресметна, очите ми спряха на онзи - последният, седнал с гръб към всички ни. Погледът ми пролази по дългата чуплива ониксова коса, сега блестяща под космическата светлина, играеща си  с всеки тънък сребрист, оплетен в нежна спирала кичур. Наистина ми се струваше, че този беше най-високият от всички. „Великанът” сред другите, но не можех,да преценя, колко красив може да е, защото не виждах лицето му. Странна група от красиви мъже. При това и магнетични… Само че, някак си, не  чувствах заплаха в държането на нито един от тях.

***

Джонаас знаеше, че не я заслужава. Нямаше никаква представа как се бе случило това. Но всичко бе истина.Гривната, отново бе цяла и се намираше на нейната ръка. Беше готов да изчезне в безвремието –там в битката. Но тогава я усети, още преди, дори да се появи. Тази красива малка жена! Червените и къси до раменете коси се бяха полепнали по нейните страни, затова не можеше веднага да види лицето, но когато то се откри: тези прекрасни езерни очи, които го гледаха го омагьосаха. Странни, блестящи синеви бяха те, с металическо сияние и красиви златисти точки. Погледът и го накара да пожелае да потъне в недрата на душата и, да се самозабрави в нежността на очите и. Да тя бе прекрасна! Той не я заслужаваше! Абсолютно не му беше ясно, как магията бе решила, че за него, отново ще има спокойствие и надежда. Бе свикнал със самотата си.С безсилието и безполезността си също. Съществуваше тихо и чакаше.Чакаше своя последен час, за да не пречи на другите да са щастливи. А за живота на обичните си хора, той беше една огромна грешка. Знаеше го.Усещаше го!Една спънка и срамна брънка в магическата династия на драконландите, на магиканите, на милионите, населяващи Магическите планети.Той бе един огромен позор!

Джонаас знаеше, че тя го наблюдава, но не се обръщаше. Засега тя бе в безопасност, макар да усещаше, че нещо я тревожи. Цялото му тяло тръпнеше,обвяно в нейната миризма. Кръвта му пееше в нейната плът! Викаше го, притегляше го! Но той знаеше…Не трябваше да се приближава! Трябваше да я  опази! Само така нямаше да я нарани. ”Никога отново!” - бе решил тогава, преди няколко магически цикли. Не! Оттогава не пиеше вече и от пивото. Не си позволяваше да се отпусне дори и за миг!  Знаеше, че направи ли го, щеше да нарани най-обичните си хора, онези, за които все още дишаше.А сега,вече съществуваше и тя.

***

     Корабът бавно се спускаше през облаците.Чудни бяха тези пухкави топки, изпъстрени във всички цветове на дъгата, блестящи, непрестанно променящи се под повея на лекият топъл ветрец.Какво изживяване само! Да летиш на фрегата в небето, сред звездите, сякаш плуваш в морската шир! Да това не се случваше на всеки. Май и всеки не би го приел еднозначно.

    - Вече сме у дома. - беше казал Хару. ”Дом, но за кого?” си помислих. И сега загледана в топчестите форми още не можех да си обясня всичко случило се .Аз и Тиен сме на друга планета с извънземни, които като че ли бяха излезли от нашите приказки.” Каква лудост! – си мислех.-И сега какво? Накъде?Какво ще се прави?” Щяхме ли да  се върнем някога на Земята?! Какво щеше да стане с нас? Да мъжете не ни бяха сторили нищо лошо.Е, поне досега. Какво щяхме да правим ние едни най-обикновени хора сред тези магически същества? Каква каша забъркахме само!

Пред очите ми се откриваше  един свят, нов и непознат, изпълнен с толкова много цвят, прекрасен и приближаващ се с всяка секунда. Изведнъж ми прилоша. Стомахът ми се сви със стон, и после просто паднах на колене.”Даже много издържах!” – си помислих. Ако бяхме в морето досега да бях оповръщала всичко.Толкова ми беше зле, че през цялото време, докато се гърчех в напъните да изпразня стомаха си, нечии хладни, нежни ръце, придържаха някак успокояващо главата ми .

Не знам колко време мина, но най-после се почувствах по-добре. През това време корабът беше кацнал и сега се намираше на нещо като голяма платформа.Трябваше да слизаме. Когато се изправих, останалите вече го бяха напуснали. Тини, някак притихнала, стоеше на кристалната площадка до Хару. Огледах се, а хиляди очи бяха впити в мен. ”Мили ми боже!” – едвам си поех дъх. Хиляди същества в различни цветове, нюанси и лица изпълваха огромната овална площадка. Докъдето ми стигаше погледът само извънземни. Някои приличащи по вид на мъжете с които пътувахме, други малко по-различни. А, наоколо бе тихо. Как бе възможно при толкова голяма маса народ, да съществува такава плътна тишина? Какво ставаше съвсем не разбирах. Дори по време на полета, след позорният ми припадък, нямах време да разпитвам.Тогава бях заета да оглеждам разкрилата се пред мен космическа красота.Е, и правех нежна дисекция с очите си върху някои представители на тази приказна мъжка общност. Сега съжалих, че не бях питала фейринът за това къде отиваме.Той поне говореше езика!

  Живата маса от тела  се разтвори и пред погледа ми се появи малка група от хора на летяща кристална елипса. Красиво облечен мъж и жена, доста приличаща на Хару,  стояха най-отпред

    - Време е.  – чух тихият му глас до мен. Обърнах се,а той беше там.Големият, невероятен мъж – Великанът, сред другите.Беше толкова близо до мен и толкова висок, че се наложи да издължа врат за да погледна към лицето му. Прекрасното му лице на митичен магически воин! Да, човешките приказки наистина оживяваха сега пред погледа ми. Блестящата му мургава кожа, дългите сякаш живи коси и невероятно тъмните дълги мигли, обгръщащи нежно, най-прекрасно черните очи, които бях виждала, бяха малка част от достойнствата на този мъж. И още по-странно бе, че усетих тялото ми да се напряга в някакъв отклик, сякаш мъжът срещу мен беше като магнит, като вид опиат за сетивата ми.

    Той отмести очи над главата ми. Намръщи се леко. Обърнах се, проследявайки погледа му. Беше се вгледал в знатният мъж до жената, която доста приличаше на Хару. Дори не осъзнах, че го разбирам.”Да! Ама наистина!” - светна ми в ума, изведнъж. Разбрах го какво ми каза! Мозъкът ми беше разчел всяка негова дума. Но как беше възможно при условие, че той не говореше на български! Единственият говорещ и разбиращ донякъде този език беше фейринът. А сега, изведнъж аз разбирах техният.Невъзможно? Докато мислите ми препускаха през електрическите полета на мозъчният си тръст, вече бях стъпила на платформата и поех към Тиен. Само че, Хару с жест  ме спря. Обърках се.

    - Накъде да вървя? – попитах на посоки.

    - Приветствам те,Чакана!Добре си дошла! - отговори на въпроса ми красивата зеленоока жена от летящата платформа.

    - Името ми е Линеади Фей Аруда,спътница на кралят на Кандриния. - продължи тя, като посочи с ръка към мъжа до себе си. - Всички те чакахме, макар че ти си така неочаквана!-въздъхвайки завърши поздрава си.

Поклоних се. Ами, просто го направих автоматически, сякаш тялото ми, разбрало, че стои пред техни височества, искаше да се покаже в най-добрата си светлина.Все пак нали така се правеше? После се изправих и зяпнах с уста. Всички, абсолютно всички, дори и краля и кралицата му, бяха навели тела в дълбок поклон,сякаш не те, ами някой друг беше с по-висок ранг.”Е, няма значение.”- си помислих, - Сигурно така посрещат гостите си.” Макар че не бях много сигурна, ние с Тини,такива ли бяхме. И тъй, като се почувствах несигурна, се обърнах към приятелката си, която в този момент се изправяше също от дълбокият поклон, който беше направила. Е,май и тя беше учудена, защото ме погледна с очи, някак въпросително. Аз просто повдигнах рамене. Всички чакаха нещо. Не знаех точно какво, но масата от народ не се изправяше. Затова, тъй като имах най-лошото качество, просто да не мога дълго да мълча, се обърнах и попитах:

    -Те на кого се кланят толкова дълго?- След това подскочих.Стреснах се от гласа си. Джес също се  опули, очите и всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.Това аз ли бях? Ама, наистина!Сложих ръка на устата си.Откъде знаех да говоря този език?Хару бавно приближи към мен:

    - Народът ни просто Ви приветства.- каза ми той с мелодичен нашепващ акцент.

   - Нас ли? Ами..добре! – изстрелях,а после преглътнах тежко.- Това откъде го знам?- пак запитах. Хару ми отговори:

   - Не знаехме как ще Ви се отрази да пиете от кръвта на Престолонаследника.Давахме Ви малки количества, за да се възстановите от нападението,но тялото Ви реагира малко бурно.Макар и с малко закъснение,но то асимилира целият поток от магически вещества, затова вече, може да говорите и разбирате езика ни.

   „Кръвта!”.А, да! Тиен каза, че са ми дали да пия от кръвта му. Ако съдех по вида на останалите от магическата група, най- големият и страшен беше този, който в момента стоеше зад гърба ми. За него беше говорила Тини. Значи, затова го разбирах? Какво ли можех да правя още, след такова велико питие? Дори не исках да се замислям над тази моя дилема., Реших да реагирам,както винаги правех,когато бях под натиск, тоест избирах  най-безопасното нещо.В този случай се обърнах  към нежната красива фейринка, която ми се бе представила.

    - А!  Здравейте! - отвърнах малко със закъснение. - Приятно ми е да се запознаем!

Всички се изправиха, като по някаква заповед. И все пак все още осезаемо усещах тишината, която ни заобикаляше. Виждах, но не чувах топлият ветрец да шумоли в листата на прекрасните растения, които ни заобикаляха, сякаш цялата природа беше глуха и няма за живота, който кипеше в нея. А това наистина беше доста странно.

   - Има проблем ли?- попита ме разтревожено Хару.Тини също се бе приближила и сега ме гледаше въпросително, повдигнала вежди нагоре.

    - Ами, - отвърнах, - някак тихо е тука. Хората не могат ли да говорят, като Ви идват гости?

Фейринът отмести поглед от мен, после отново го върна. Ирисите му просветваха в красотата на зеленото, някак странно и разбиращо,май и малко леко развеселено.

   - Ей, сега ще променим това! - ми отвърна той приповдигнато. И едновременно с думите му ушите ми писнаха. Хиляди звукове, сякаш заглушавани от нещо досега се изляха наоколо.Чудни птичи гласове, плясък на вода в далечината,тихо шептене и мърморене,трополене на крака.О, това беше жестока красота!Сякаш всичко досега, изглеждащо ми просто като красива  илюстрация от книжка за приказки, наистина оживя.

***

    По цялата платформа имаше странни кръгли издатини от разноцветен кристал. След официалното ни, така да се каже, представяне, някои от хората наоколо (по-добре да си ги наричам така, отколкото приказни същества,защото все пак изглеждаха доста човешки, макар и с някои допълнителни физически странности) се качиха на тези кръгове и полетяха в небето със светещите платформи. А представете си сега само как ги зяпах!А и ние трябваше да се качим на такова нещо! Хару стъпи на най-близкият кръг и ни кимна с глава да се качим. Големият седеше някак смръщил вежди, впил поглед към отсрещната страна, където все още се намираха Техни Величества. После някак примирил се с нещо, закрачи натам. На нашата летяща елипса се качи Господарката на тази планета. Издигнахме се в небето. Не, че не ме беше страх, но стисках юмруци и стоях, като статуя, че да не вземе да се наклони това чудо и ние да се изсипем. А гледката…О, тя наистина беше неописуема! Навсякъде около нас цареше едно съвършенство, по-бляскаво и невероятно дори и от най-цветните ми мечти, летящи в моето въображение.

Една нежна и миловидна ръка ме хвана, прекъсвайки моето съзерцание:

      - Моля те, не му отказвай! Не го оставяй да изчезне в болка и в самота! – ми каза фейринката .

     - Не разбирам? – тихо и отвърнах.А тя въздъхна, очите и така невероятно зелени се впиха тъжно в лицето ми.

     - Той никога няма да те нарани!Не и умишлено! Ще те пази с цената на всичко най-свято!Дори и сега, те спорят с Джефрис.  – продължи да ми говори с мек и мелодичен глас тя.

Докато летяхме, Тиен и Хару стояха мълчаливи до нас. Знаех,че фейринът разбира всяка дума, а приятелката ми мълчеше, просто защото не разбираше нищо. Аз също мълчах, защото не схващах смисъла на думите на жената, дори и да говорех езика им.

   - Сестра ми иска  да те помоли, просто да опиташ. Да не отказваш, защото не го познаваш! Да изчакаш… Първо го опознай и тогава сама  реши! Той няма да те притеснява.Просто ще бъде наоколо. - намеси се, някак несигурно Хару. Сега той умишлено говореше на български,сигурно, за да може и Тини да разбира.

    - Виж, - отвърнах сковано - не схващам смисъла на това, кого и как ще обрека на смърт. Нито кого трябва да опознавам?

    - Гривната на ръката ти е другата идентична половина на тази, която е на Престолонаследника. Ако отново се счупи, съдбата му е да се размие и да изчезне завинаги в магията.- отсече ми  той.

     - Чакай,чакай! – намеси се Тини,- Ти за онзи Големият ли говориш?

Погледнах я стреснато.А тя, като се обърна към мен, продължи:

    - Мия, гривната, която успя да залепиш, онази, която толкова искаше да купим от антикварния магазин.Тя наистина е подобна на тази, която носи онзи страшен и смръщен красавец, който може да се превръща в дракон.

     Хару се усмихна.И сякаш да потвърди казаното от моята приятелка, повдигна ръкавът на туниката си излагайки на нашият поглед две споени напълно еднакви светещи гривни, красящи свивката над лакътя му:

       - Да, това е вярно!- започна да говори отново той, - Гривната, която е на Вашата ръка и тази на Престолонаследника са всъщност двете половини на едно цяло.Подобно на моите гривни, те се делят само в един случай. Получаваме ги от магията още при раждането си и само ние решаваме на кого ще дадем другата половина. Вие вече притежавате другата част от гривната на Джонаас. Затова не беше проблем да пиете от неговата кръв. Все пак Вашето тяло вече бе приело магическият код вплетен в бижуто.

     - Добре, де! Това го схванах. - казах,смръщила вежди, - Но я да уточним, какво да не му отказвам и защо? Ей, това ми е най-интересното, точно сега!

     - Съпругът и синът ни, - отвърна ми Господарката,този път на старобългарски - спорят сега точно за това. Джонаас не иска да те пита. Дори не иска да знаеш какво означава всичко,което ти обяснихме,но аз и брат ми, - тя спря  нерешително, когато Тиен я изгледа учудено. После кимна утвърдително и продължи да говори,- Да, Хару е мой роден брат. Освен него имам още шестима други братя.

      - И, да,сестра ми е жена на Негово Височество краля,- продължи мисълта и фейринът, -  но не е рождена майка на Джонаас. Все пак, би била поласкана , ако я наричаш по име,като и казваш Лин,а  не Ваше Сиятелство.

Сигурно на лицето ми се е изписало някакво разбиране, все пак знаех какво е да нямаш родители,но той продължи, някак по-спокойно:

     - Ние и двамата говорим Вашият език.Той отдавна  е остарял и непроследим в нашата галактика има го само в старите плочки. За фейрините една от най-големите дарби на магията е да запомнят и говорят на  различни езици, дори и да са отдавна изчезнали. Учим се бързо и запомняме всичко в подробности. Наша  рождена съдба и дълг е да се разбираме с другите.

    - Добре,добре! - прекъсна го Тиен, - Я ми обясни тогава, поне къде се намираме и какво ще стане с нас? Не смяташ ли, че в момента това е по-важното, дори от това да ни умолявате за нещо,което така или иначе, за да схванем, ни е нужно повече време?

Хару и кимна разбиращо:

    - Нашите раси, - започна отново той, -  са различни по вид, но всички живеем на планети, в които магичните закони са силни и неотменими.

Погледнах го учудено, но той продължи:

   - Тук,където сме, планетите са девет на брой.Ние се намираме на царстващата планета Кандриния. Тя е осмата по ред между двете ни слънца.Тъй като силата на нашите звезди е по-силна няма проблем в температурите и начина ни на живот за всеки вид,независимо на коя планета се намираме,макар че всяка си има своя природа и закони. Магията е най-плътна и силна точно тук на тази земя. Тук живеят магиканите -  Мармиас е представител в нашата свита. Първата планета най - близо до Главните ни звезди е Феникса. Населяват я фениксите. Неин представител в Кралската свита  е Исбул.

Замислих се,значи онзи с приличащата на огън кожа е феникс, а другият с дългата роба и посипаната от звезден прах кожа, бил магьосник. Леле, пък ние на Земята си мислехме, че фениксите са птици, а то били хора. Ако следвах правилно логиката,останалите от свитата, както ги нарече Хару, също са представители на всяка отделна раса в това съзвездие.

       - Ама те не са ли птици? -  не се сдържа да пита  Тини.

      -  Да, на планетата си те съществуват и в двете форми, и като хора, и като огнени повелители - птици, както ги наричате.- отвърна Линеади.

      - Ти да видиш!То в приказките ни имало нещо вярно! - възкликна Тини, после отново замълча в очакване на продължението на историята, което видимо я беше заинтригувало.

     - Втората планета е Елнаха. Там живеят Сливащите се. В повечето случаи те се носят с магията. Ерми е елнах.Третата по ред е Драгонда - планетата на хората, превръщащи се в дракони. Вананд е чистокръвен представител на расата си. Престолонаследникът е наполовина драгондланд, тъй като Нейно Величество Господарката е кралицата на Драгонда.Четвъртата планета е Графондах. Неин представител е Гоар. Петата е Саранда, следвана от Елфиния. Техни представители са Сессар и  Анзи. Следващата е  Фейриния. Това е нашата планета, на която съм представител аз. След Кандриния е Токту - планетата на токтулите. Представител  е Елемаг. Независимо от различията си, ние можем да контактуваме чисто мисловно един с друг, без значение от кой вид сме и на коя планета се намираме. Не е необходимо да издаваме звук или да си говорим. Просто разтваряме съзнанието си и изпращаме мислите си към другите. Ние фейрините имаме и способността да усещаме и чувствата у другите.

    Значи, затова беше онази тишина. Всъщност само ние с Тиен не чувахме нищо.Те през цялото време са си говорили и разбирали помежду си. Докато разговаряхме летяхме над град. Да това беше доста голям град -огромен, наистина необятен и много красив. Ако съдя по думите на Хару, беше и столицата на цялата планета. Различни по вид, височина, дължина и цвят сгради се простираха във всички посоки. Долу, по кристалните каменни улички щъкаха хиляди разноцветни същества. Сигурна бях, че дори в момента да чувахме звуците на планетата и на  хората, то много от другото не успявахме дори малко да усетим. Да това беше богата и многобройна раса. Най-чуден обаче беше дворецът! Издигнал се не в самият център на столицата, а в подножието на хълмиста планина, той блестеше изпъстрен в светлината на двете огромни слънца. Летящата ни платформа вече се приближаваше към него, премина над странно извитите и разноцветни, като бонбони стени, прехвърли първият двор и още няколко входа, и бавно се издигна нагоре, като спря на площадка в края на широки  млечнобели стълби.

    - Време е. - тихо ми прошепна Лин. Усетих, че беше притеснена. Прекрасното и лице беше странно посърнало, сякаш всеки момент очакваше да се случи най-лошото. Пристъпих на площадката и се загледах захласнато нагоре по стъпалата. Бавно към мен слизаше той- Престолонаследникът,принцът-воин.Косите му сега улавяха всяка частица светлина, отразявайки хиляди сребристи искри и чернеещи проблясъци. Раменете му, които можех да огледам по-добре, бяха леко присвити. В ръката си стискаше прекрасен инкрустиран меч, а другата беше свил в юмрук. След него впил безпощадно очи в мен, сякаш да пробие дупка до самото ми сърце, го следваше баща му- Кралят.

            Имаше нещо в този момент. Не можех точно да разбера какво, но то ме напрягаше. Сърцето ми забави ритъма си, дробовете ми се свиха болезнено, сякаш имах недостиг на кислород, по кожата ми избиха хладни капчици пот. Чувствах се, като агнец на заколение.

Принцът достигна последната стълба и бавно пристъпи  към мен. Подгъна колене и приведе глава във краката ми, повдигайки насреща ми, блестящия звезден меч:

      - Просто кажи „Не”.- тихият глас изсвистя от гърдите му. Смръщих учудена вежди. Кралят обаче не ме изпускаше от очи.Светът наоколо отново тънеше в мълчание.Тишината се стелеше,тежка и задушаваща над всички ни.Всичко бе замряло, дори ми се стори, че и уханието от цветята наоколо беше изчезнало някъде.

       - Питай я! – изгърмя гласът на краля в странната заповед.

Принцът вдигна очи към мен, изпъна ръце предлагайки меча и твърдо, с някаква скръбна решимост каза:

      - Предлагам ти себе си и всичко що има в моята същност! Предлагам съдбата си с меча в ръка. Оставям живота си - той не е мой още от онзи миг, когато сърцето ми видя те в своята тъмнина.

После пак остана тишината. Стоях си там в изумление, хубаво вцепенена.Не знаех как да реагирам,нито какво да кажа.Това не беше въпрос!Беше клетва, чието значение не разбирах.

„О, не се страхувай,малка Господарке! Вземи от ръцете му меча и просто кажи „Да!”.”

Трепнах. Кой беше това? Огледах се наоколо, но гласът не ми беше познат. Престолонаследникът бавно се изправи, погледна ме, а от очите му струеше топлина и после ми обърна гръб,обръщайки се към краля, докато му подаваше меча:

     - Знаеш какво да правиш!

В този момент реагирах с такава бързина, че не знам как не се спънах и пльоснах по очи, че да се изложа, като някое дете, забързало да седне в скута на Дядо Коледа и да си вземе подаръка, но вместо това се е пльоснало точно в краката му:

    - Чакай! Това си е мое! - сграбчих меча, изтръгвайки го от неговата ръка.

Завъртях се обратно към площадката, а Тиен ме гледаше толкова ужасено, че чак се ядосах,затова продължих да говоря:

    - Какво пък,бях се разсеяла малко!Те пък не чакат, човек да им отговори!

Следва продължение.