Пеещият дворец

Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

      Следващите няколко дни преминаха монотонно и някак еднообразно. Престолонаследникът не се появи повече. Това обаче не ме спря да мисля за дълбоките черни очи, които притежаваше моят високопоставен съпруг. Все още мисълта, че аз съм, някаква си кралица, ме влудяваше – ту ми се искаше да се смея, като на страхотните филми –пародии  на живота на Луи дьо Фюнес, или да рева с глас, като на Козият рог. И двете алтернативи бяха, слабо казано – подлудяващи ме!

Хару ни придружаваше до залата за закуска, обед и вечеря. Общо взето ни хранеха в режим, което допълнително наливаше масло и в така напълнилият се тиган върху печката на душевната ми нестабилност. Денят прекарвах с Тини. Тя се опита още първата сутрин след катастрофалната вечеря да поговори с мен, но като не и отговорих и отказах да споменавам повече за случилото се, просто реши  да не ме насилва. Говорихме си за други несъществени неща или по-скоро тя говореше, а аз мълчах. Чувствах се виновна и пред нея. Твърдо бях приела, че за всичко случило се съм виновна аз. И защо не? Нима ние, хората не сме такива – винаги търсим първо вината в другите, и дори да знаем, че понякога виновни няма, все си търсим изкупителна жертва. В този случай аз, разбира се, намерих себе си. Защо ли? Ами човек, който никога не е имал нещо ценно в живота си или хора, за които да бъде потребен, разбира в един момент, че сам трябва да намери използваемостта си. Пък и Тиен имаше какво да губи и кой да тъгува за нея – родители, приятели. Аз от своя страна имах да губя само себе си и нямаше кой да жалее за мен.

     Единственото ми развлечение от налегналите ме тежки мисли беше времето, през което вървяхме по коридорите. А тези коридори бяха красиви и интересни. Хиляди картини сияеха по кристалните им стени. Спирах се, заглеждах се в приказно блестящите и живи цветове, в непознатите растения, животни, същества, които пленяваха душата ми с неописуемостта и величието си. И колкото повече се заглеждах, толкова повече разбирах, че  ми разказват истории за  забравени и отминали времена. Приказки по стените, но оживели, също като духовете в картините в училището за магьосници от Хари Потър. Общо взето, май се бях нагледала на доста филми с фантастични истории и сега мозъкът ми, поради липса на дейност, подобна на телевизията си създаваше сам разни асоциации . Не, че всъщност имаше нужда от телевизия с всичкото това излишество на нереална, по точно магическа атмосфера, около нас.

        Лин и Кралица Тияни ни посетиха няколко пъти. А и по време на храненията ни, Господарката на Драконда ми обясни, че трябва да се даде бал в моя чест. За тях – двете ми „Съкровища” нещата изглеждаха лесни като детска игра. За мен – точно си бях като спусната от небето, която лети и въобще не и е ясно дали има парашут на гърба. Пък и да имаше, нямаше представа как се отваря. И тъй като аз бях нова и напълно непросветена в това, как да организирам такова грандиозно нещо, като споменатият бал, на който щяха да ме показват, (Смешно е! Какво да кажа, освен, че сега напълно разбирах как се чувстват влечугите в терариума, докато ги гледаме.Със сигурност чувството,което ме обладаваше беше същото.) накрая  и оставих пълната свобода и, разбира се, подкрепа от моя страна да прави, каквото реши. Мисля, че това донякъде беше грешка, ама то и аз бях цяло бедствие от тях, така че една в повече или по-малко нямаше да ми натежи. Кралица Тияни се развихри  с пълна сила, а Лин не и остана длъжна и направи същото, но по своя си начин. Що се отнася до това защо едната все още беше кралица, а другата не, макар че беше омъжена за краля, отговорът беше много ясен. Тук си имаше закон, стар като магията им. Този закон гласеше, че само първата съпруга на краля беше кралица. Ако следвате логиката, тоест ако първата жена на краля беше загинала, в този случай, нещо като абдикирала – следващата кралица става автоматически жената на Престолонаследника, а не втората съпруга на краля. Объркахте се, нали? И аз така! Ама, като ще да е гарга да е рошава, та докато сме на тази планета, ща не ща, ще се съобразявам поне със законите и колкото повече знам от тях, толкова по-добре.

    Та, двете Величества се развихриха в пълната си сила. И така докато се усетя стаята ми беше пълна с различни по вид рокли, бижута, обувки - направо свят ми се зави! Покрай егоистичните си личностни дерзания, че аз причиних не само на себе си, но и на моята приятелка всичко това, бях забравила, че те контактуват чрез мисли. Затова направо се стреснах, като разбрах, че само за два дни беше организиран бал за хиляди. ”Е, и това ще се преживява! И да искам няма къде да отида и да се скрия, като щраус, защото задните ми части все ще показват къде се намира останалата част.” – си мислех. Надявах се поне вечерта на бала, съпругът ми да се появи. Трябваше да говорим (в това ме биваше най-много) и да намерим начин да го отървем от мен и от Тини. Съвестта ми не ме оставяше на мира: ядеше ме, дразнеше ме и ме караше да копнея, ако не за любов и уважение, поне за чисто и искрено отношение от страна на мъжа, който ми беше съпруг, поне за момента. От романтичност не страдах. Напълно наясно бях с това коя съм аз – и кой е той. Така, че щеше да изтърпи още малко петното, което му беше сервирала неговата магия за жена. Да, не съм красива и определено не ставам за Кралица на тези магически хора, но пък все пак съм добър човек, що-годе се опитвам де и не желая някой да страда, заради моите несъвършенства и грешки.

Да, предстоеше ми още една вечер на унижение, но пък поне няма да е лицемерие. Предпочитах лошо отношение, отколкото двулично приятелство. И всичко можех да разбера, но това да ме „търпят”, просто защото искаха нещо от мен ми беше противно. Предпочитах да ми кажат какво искат и да съм наясно какво мога да дам. След това…Каквото стане!

***

      Глупавият бал беше вече в разгара си. Знаех, че нещата можеха да излязат от контрол, но твърдо бях решила, че ще получа това което искам.А аз страшно много исках да разбера дали той поне малко ме харесва.И ако беше така, значи поне можехме да бъдем честни един с друг.  Щях да го питам тази вечер, само, че се чувствах доста несигурна. Наистина, бях прекрасно облечена.Странната рокля, която не аз, а тя мен избра ми стоеше доста прилепнало и разкриваше и така доста пищните ми закръглени форми. Наситеният зелен цвят и пурпурно виолетова украса на дрехата ми, караха кожата ми да бледнее още повече на мътната нежна светлина на луните. Тронната зала бе пълна с най-отбраните представители на расите на планетите на Магическата мъглявина. Хиляди красиви приказни герои събрани на едно място. Да се ненагледа човек , все едно са го пуснали в пещерата на Аладин и насреща му блестят купища скъпоценни камъни. А само преди седмица бих се изсмяла, най саркастично, ако някой ми кажеше, че не само ще присъствам на подобен вид празненство, но и ще съм главният домакин и почетен гост едновременно. Аз кралица! Ха!Каква шега само!? Но пък беше доста истинска и реална шега.

     И сега вървях сред навалицата и кимах с глава за поздрав. Все пак не умеех да изпращам мислите си, затова и жестовете ми влезнаха доста добре в употреба. За да изпълня това, което бях намислила, се нуждаех от питие. Не, като се замисля по-скоро от няколко питиета. Така, да е весело, иначе вместо да говоря и се усмихвам, щях да ревна или се разкрещя още преди да сме достигнали до най-важната част от разговора ни. Независимо ,че бях омъжена за него, все още се чувствах доста притеснена в негово присъствие,чувствах се някак маловажна и безхарактерна дори. Време беше да си поговорим с моя съпруг и да се разберем, въобще какво ще правим оттук нататък. Не можеше винаги до безкрай  да ме отбягва, но го правеше дори и да не ми се харесваше,  още от момента на онази първа проклета вечеря, където просто беше решил, че аз съм яма без дъно и мога да изяждам огромни количества храна. От онзи момент той, наистина странеше от мен и това да си кажа честно ме вбесяваше. Не можеше да продължава така.

     Най-после, сред навалицата,  открих Тиен. Беше се спряла близо до Лин и Кралица Тия.Е, съкратих им имената, иначе езикът ми все се завързва на фльонга и ги замазвам, все едно говоря и ям бонбон. Общо взето трите представляваха интересна смесица от воали и блясък - три представителки на своя вид, и то, може би най-качествените такива. За тази вечер Тини си беше харесала прекрасна рокля, която само подчертаваше нежното и красиво тяло на  корейката. Разкошният бадемов цвят подчертаваше нежната структура на тялото и, обгръщаше женските и прелести и ненатрапчиво и загатващо ги представяше пред мъжките погледи. А косата и, права, гладка и прелестна, прибрана в една небрежна плитка на една страна, красеше нежното женско рамо. Малкото лице светеше от радостна еуфория. Разбирах я, тя знаеше колко струва това пиршество, колко понякога е трудно човек дори за малко да надникне в такава зала, сред такива блестящи цветове.Съвършена красота в очите на онези, за които цял живот това е несбъдната мечта! А за мен? За мен всичко това беше много по –ценно, дори и от мен самата, просто защото бе нечия мечта…А несбъднатите или окрадени шансове за сбъдване на мечтите, бяха счупените парчета, които най остро режеха и раните дълго боляха след това.

      Мислех да се приближа към тях, но в този момент забелязах отсреща голямата висяща маса с вкусни храни и напитки. До нея блестяха няколко интересни стъклени казанчета,буренца и бидончета с пиво. Реших, че е по-добре първо да си сипя нещо, а после да се присъединя към женската група от страхотни красавици, покрити от глава до пети с блестящи воали. Взех кристален бокал от масата и в този момент една продълговата кана сама ми наля от пивото в едно буренце. Усмихнах се. Това му се казваше обслужване. Отпих глътка, и страшно ми хареса,беше доста добро, леко сладнеше и като че ли имаше лек привкус на плод, но иначе си беше вид алкохолно питие. Докато се осъзная изпих до дъно първата си чаша, после ми сипаха втора, която също преполових за норматив. Мисля, че наистина имах нужда от питие и то от доста време насам.

На третата чаша обаче, нечия ръка ми издърпа бокала, който тъкмо поднасях към устните си. Обърнах се. Джонаас беше там. Моят мил и красив съпруг, Великият чаровен и избягващ ме Престолонаследник на тази шарена панорама от приказни същества.

     - О-о-о! - запротестирах, - Защо не си вземеш твоя си чаша? –след това се просегнах да си върна обратно моята. Той бързо издърпа ръката си, смръщи леко вежди и ми отвърна:

    - Мисля,че ти стига толкова.

    - Стига ми толкова, ли? Ти си мисли! Аз не мисля така! - ядно изсъсках срещу него. Сигурна съм, че всяка жена от тази планета,та чак до Земята би се съгласила с мен, и би била даже още по-бясна. Той за какъв се мислеше? Щях да си пия колкото искам. И грабнах друга чаша, която светещата кана от друго бидонче бързо ми напълни. Да  - ама не! Този нахален дракон, гном или каквото там си мислеше,че беше, реши да ми вземе и това питие. Ядът вече силно завираше в гърдите ми, бълбукаше пълното казанче,което почти беше преляло през последните дни. Стрелнах го с очи, но нали съм жена и имам доза здравословен инат, отново си взех чаша, която пак ми наляха. От тази поне успях да отпия, преди и тя да премина в неговите ръце.

   - Не е добре да пиеш толкова.- спокойно и някак студено ми каза  той. - Пивото е наистина сладко, но е силно питие, дори и за такива, като мен.

Обърнах се и почти изсъсках  през зъби, като змия, и забодох пръст в твърдата му мъжествена  гръд:

   - Ще пия колкото си искам! Стой си настрани от мен. Далеч, където се беше наврял през последните дни. В момента още не си ми на дневен ред, по - късно може и да ти обърна внимание.

 О, да така му се падаше. Искаше ми се вече да подхвана кавгата и ако не ми се махнеше от главата мисля,че скандалът щеше да е най-бурният в целият ми съзнателен живот досега. Май, нямаше да мина с обикновен разговор този път.То, май и от самото начало, това нямаше как да се случи. Спокойни разговори се водеха с хора, които те разбираха и ти разбираш, а не с такива потайни същества, които се държат с теб все едно си муха, която му бръжди с крила покрай ухото.

Четвъртият ми пореден опит, отново претърпя неуспех, съдържанието на чашата отиде вместо в моето гърло в неговото. „Гледай го ти, моля ти се! Той ще пие, а аз не! Как ли пак позна?” – възмутих се и му се сопнах:

    - Престани да ми изпиваш пиенето! Намери си твое и си пий на воля!

    - Не разбираш. -той въздъхна леко и продължи, - Силно е, а и знам,че нищо не си яла.

    - Това теб пък какво те засяга? Виж омръзна ми,така просто няма да я караме! - подпалих и като отворих пак моята немирна уста. - Не мога повече да стоя по цял ден затворена в онези стаи и само да излизам, когато трябва да ям, или когато трябва да се запозная с някого. Също така теб никакъв те няма. Абсолютно не ми е ясно каква роля изпълняват съпругите тук, само че при нас на Земята, съществува и развод и раздяла. Майка ти и баща ти нали са се разделили? Защо при нас да не може? Така, че и ние може така да направим, и ето готово! Ти ще си  жив и здрав, ще си царуваш и така нататък, а аз ще съм си у дома. Просто намери начин да ни изпратиш двете с Тиен на Земята и в България! И така вече няма да се налага да се криеш и срамуваш, че си  взел такава жена, като мен за съпруга. Ето,това имах да ти казвам. А, сега  ако обичаш ,би ли ме оставил да си пия на воля.

След това се обърнах да си взема поредната чаша.

***

     - Виждаш ли това, което и аз? - изпрати мисълта си Линеади  на Кралица Тия.

    -  Мда,време беше. - отвърна и тя.

    - Смяташ ли, че ще се разберат?- продължи фейринката.

    - Време беше синът ни да бъде поставен на тясно, не мислиш ли?

   - Да сигурно е така, но Тия той толкова преживя! Дори аз все още не мога да осъзная,че има друга за него, че неговата истинска любима е Мия. Той има шанс да бъде щастлив най-после, особено след като Вие с Джефрис се разделихте,заради мен.

  - О, стига! Раздялата ни никога не е била само заради това, че ти си истинската му любима. Нещата не вървяха отпреди, а и аз така се тормозех, като виждах,че той не е пълноценно щастлив.

  - Да, но на каква цена? Джонатас…

  - Синът ни вече трябва да го е преживял! Все пак е голям човек. Да!Да. Знам, че го обичаш, дори повече от твоите родни желани деца, но Лин, той е достатъчно мъж, да осъзнава нещата. Все пак, освен макиган е  и драгонланд. А ние се славим с бързата си мисъл, все пак!

  - Колко чаши мислиш, че вече изпи?- запита я Лин, мислено.

  - Достатъчно, за да забушува кръвта му. –отвърна и Тия.- Надявам се най-после да се подаде на повика на желанието си.

   Линеади погледна встрани, независимо, че познаваше Тияни от дълго време, понякога и беше трудно да приеме пълната липса на такт от страна на Дракондланската Кралица.Не можеше да забрави и момента,  в който тя се бе появила на Фейриния и бе и заявила,че тя е жената на нейния мъж и е време нещата да си дойдат по местата.Тия беше прекрасна жена, спор в това нямаше, още по-добра и великолепна беше като кралица,но като майка… Лин все още не се чувстваше добре от това, че бе обещала да не казва нищо за Зенту - природеният брат на Джонаас. Да, Тияни беше добра майка, но и колкото и да беше честна до грубост, все пак и тя се опитваше да щади чувствана на първородното си дете. Само не беше ясно на кого точно чувствата щади – своите или на децата си. Забеляза, че Тиен, приятелката на Мия стои близо до тях, загледана в двойката до масата. Затова реши да говори на глас и на старият език,който тя разбираше :

    - Все пак мисля,че ще се разберат. Той я обожава, макар че често крие мислите си от нас.-Чувайки тези думи, Тиен се приближи още повече към тях двете.

Тиани махна бегло с ръка:

    - Даже много се бави! Отдавна е време  да я сграбчи и понесе там, където да се разберат  насаме….И то така, както трябва!

***

       С всяка изминала секунда се вбесяваше още повече. Искаше му се да я раздруса. От толкова пиене щеше да я заболи коремът и да повръща, а доколкото беше забелязал повръщането не и бе любимо занимание.Не разбираше ли,че така няма как да я опази. Трябваше да стои до нея ,а това беше опасно, още повече и, че май изпи доста от чашите, които тя продължаваше да взима и нарежда да се пълнят с алкохол. Той и ги отнемаше и изпиваше. Тази игра, не можеше да завърши без някой да пострада. Кръвта му,буйната драгондланска кръв пееше вече във вените му. Тялото му гореше в неустоимо желание да притежава и обладава. Не трябваше да пие! Ситни капчици избиха по челото му, едвам сдържаше желанията си, това вече беше непосилна задача при условие,че тя беше толкова близо до него. „Не!И не!” - заповядваше си. – „Не можеш да го направиш ще я нараниш,ти не си нормален, не можеш да го направиш нежно! А и тя е по-дребна, по-мека! Да, имаше си всичко: пищните гърди,които сега се надигаха бурно изпод деколтето на тюркоазената рокля, която падаше и загатваше за извивките, които покрива. Извивки, чиито издатини го караха да полудява . Малки пухкави усти, които свиваше възмутено,опитвайки се да го изпревари и да отпие отново от алкохола в чашите, които той взимаше и взимаше…

       - Виж какво, това твоето е вече прекалено! - този път лицето и бе на милиметри от свивката на врата му. Дъхът и,примесен със сладкият привкус на Пивото го зашемети, изгори го, изпепели го! - Престани да се държиш с мен,като че ли съм малко дете! Не може хем да не ядеш кокала, хем да не го даваш!Уф! И на Земята и тук – все едно и също! Ако си падаш по мъже,ходи да си ги търсиш! Първо ме спасяваш,после ме довеждаш тук, а след това ме питаш дали ще те приема за мъж…Но условието е, че ако кажа не, то ще умреш. После решаваш,че ставам за угояване, и че не мога сама да реша, колко и от какво да си взема! А сега не ми даваш да пия. Не мога така! Разбираш ли? Не искам!

" Тази малка жена! Боже, тя знаеше ли какво говори!"

  В това време Мия тръсна глава,косите и се разпиляха около него.Тя се опита да се отдръпне, но вместо това залитна и се вкопчи в него. Стоя там вцепенен. „Не!” Крещеше в себе си. – „Не я пипай!Не го прави!” Само,че тя го докосваше  и това страшно му харесваше .Стисна зъби и навеждайки се към едната и страна и заговори, но усети как гласът му се изпълни с трепет и магическа мелодичност:

     - Мисля, че трябва да ме пуснеш. Сега! Помоли приятелката си да дойде с теб и се прибери в стаята.

    - Не! -отсече Мия.- Няма да се прибирам, ще си намеря по-добра компания! Може някой друг красив приказен принц да реши,че не е нужно да се срамува от мен, а да ме целуне и да ми даде чаша с питие,което ти няма да изпиеш!

   После тя се оттласна от него и се опита да тръгне нанякъде. И всичко се обърка. Драгонландът в него се събуди див и необуздан. Кръвта му завря,тялото му и така вече гореше в жадна страст по тази малка жена, но сега вече…

Спря да мисли,просто се наведе, грабна я и като я метна на рамо се запъти към изхода на тронната зала.

      Хиляди приказни същества с хиляди блестящи и разбиращи погледи впити в широкият му гръб ги изпратиха до широко разтворените врати.  

Следва продължение.