Пеещият дворец

Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ШЕСТА ГЛАВА

      Принц Максиминас се приближи тихо  към кралицата си. Тя седеше сега в градината, изпълнена с хиляди цветове,които като рамка образуваха защитен кръг около младата жена. Всичко наоколо вибрираше от магията, пърхаха самодивските пеперуди, заобикаляха седналата на кристалния камък жена, но избягваха да и се показват. Всички същества вече познаваха коя е тяхната господарка, но не смееха да се натрапват.  Нищо не ставаше без нейно желание – Кралицата сама трябваше да пожелае и да овладее съзнанието си и тогава всичко щеше да получи. Такива бяха традициите им записани и втъкани с магически думи, неотменни дори и за кралете им. Всеки дръзнал без причина и без желанието на Кралицата да и се покаже го грозеше наказание от магията, подпечатано с кралска длан. Този кристал,върху който седеше Кралицата,  беше древен отломък от една красива беседка. Имаше една история за сътворяването на Двореца, в старите книги, в която се разказваше за чудна немагична Господарка, която беше събудила и вплела магията в кристала, от който беше направен и кралският дом.Той обичаше да я слуша, когато беше малък и си представяше Великата Прародителка, толкова красива, колкото беше и майка му. Само че сега имаше странното чувство, че седящата с гръб към него Владетелка беше по-добрата алтернатива на образа за Кралицата – Господарка, посяла дърво, което не съществува до тогава на тези планети. Колкото и да се опитваха да го разнесат, то изсъхваше и не се хващаше. Един много стар магикан накрая им каза, че само друга кралица с кръвта на Господарката ще накара дървото да роди и Дворецът отново да твори и променя магията.

            „Магията все пак я обича. Приема я! – мислеше си Максиминас. –

” Интересно…А ти, мили ми братко, сам се окова…Дали не грешиш и за нея, и за себе си?”

***

      Седях и се припичах под слънцата. Ако можеше така да се нарече моето седнало положение, върху един блестящ кристален къс. Тук лъчите и светлината наистина бяха силни, но не и горещи и парещи като на Земята. Помислих си, че галещата ме светлина е подобна на късно пролетните лъчи на Слънцето ни. Тогава не е много горещо, но не е и жарко като през лятото. Харесваше ми. Много неща на тази планета бяха близки до тези на Земята, само че изглеждаха различно, някак по-цветно и разбира се, магично. Освен аз. И? А да, и Тиен! Прекрасната ми приятелка се губеше нещо от взора ми тези дни. Или беше уморена, или се запиляваше някъде да изследва различията в платовете и облеклата,които окрилена от неизброимото количество и различия, разглеждаше, пипаше и прегръщаше,като малко дете. Поне тя си беше намерила забавление. За мен, май такова не ми се полагаше. Където и да тръгнех, след мен, пред мен и до мен заставаше все някой от Свитата. Исбул, феникът, който с готината си огнена разцветка, радваше женските ми очи, винаги прилежно следваше да спазва разстоянието от две крачки зад мен. И мълчеше. Няма да ви описвам, какво желание имах да спра и да си поговоря с него. Не бях чувала гласът му, но ми се виждаше много интересен мъж. Другото, което страшно ми се искаше да направи е да се превърне във Феникс пред мен. Това щеше да е наистина страхотно! Та кой жив човек досега беше виждал Феникс с огнени крила,а? И ние с Тини, щяхме да сме първите. Дори само това си заслужаваше донякъде всички терзания по попадането ни в този свят на космическа магия. Виж с Гоар, който беше от Графондах си беше доста страшничко. Освен нагънатото му от мускули тяло и странен цвят на кожата, постоянно се заглеждах в главата му. Там, точно като на цъфнал магарешки бодил се клатеха,като жива и неукротима сила рошави  искрящо сребристи кичури коса. Да вървиш напред и да усещаш мълчаливо и остро впития му поглед не беше много приятно усещане. Още повече се дразнех и от непрестанното си любопитство на коя страна са се наклонили сребърните кичури коса, при движението му. Общо взето беше същото, като Хълк да те следва и ръмжи безгласно в гърба ти, а на теб да ти се иска да  го огледаш от възможно по-близко, като под  лупа. С Анзи, черният елфин си беше нагнетяващо.Погледнато реално, аз бях разбрала, че той е веселяк, защото на два пъти на бала го бях чула да се смее и да забавлява околните. Да онази вечер всички гледаха да бъдат шумни заради моята скромна и смешна личност и прекрасната ми приятелка. И наистина бяха шумни и цветни, че да бъдат забелязвани. Но, когато беше с мен, Анзи беше толкова черен и непроницаем и около него  имах чувството, че въздухът е сгъстен, като  преварено желе. Не ме харесваше – това беше ясно. Разбира се още по ясно ми беше, че подобно нехаресване, не го освобождаваше от отговорността, че трябва да ме пази. От какво? Така и не ми е ясно , важното беше, че никога не ме оставяха сама.  Човек спокойно не можеше да се почеше по носа ако го засърби, още по-трудно беше, ако го сърбяха други части по тялото. Да, смешно е, но на мен често от това”смешно” ми идеше да роня крокодилски сълзи.

      Точно заради такива неудобства губех всякакво желание да  се разхождам. Не, че не бяха готини и сладки мъже, напротив, всичко им си беше наред и вече дори свикнах да усещам кой, какъв характер таеше в себе си, но всички, освен Хару, мълчаливо ме следваха без да започват разговор, без да ме гледат, сякаш не съществувах. И все пак знаех, че зорко ме следяха, защото на два пъти от зеене в стените на двореца щях да се потроша по едни стълби, които не знам как, но изникваха все изневиделица и в последният момент. Тогава разбира се, всеки път някой от стражите ми, вече ме беше хванал и пренесъл на равно и възможно по-безопасно място. И все пак имах чувството, че ми се сърдят за нещо, което аз, дори не разбирах, кога и защо съм направила. И независимо от личното им мнение за мен, те, неотлъчно ме следваха и при всеки видим (поне за тях) проблем, веднага препречваха пътя ми. Това наистина беше изнервящо, но и мълчанието ме дразнеше. И на Земята си имаше такива чешити, които като ти се разсърдят и се държат така, все едно не съществуваш. Мълчат, та все едно езика им го няма. Така, един вид теб те наказват, защото си сгрешил „нещо си” срещу тях. Лошото е, че самия човек, на когото се сърдят в повечето случаи не знае, как, защо и кога е станало това „оскверняване и обиждане”. Аз мисля, че когато на човек му стане тежко от действията и думите на някого е по-добре да си каже и така да се изяснят. Така ще е ясно, продължават ли напред заедно, или всеки си тръгва по своята си пътека.

      И сега усещах лазещи тръпки по кожата си, сякаш някой ме наблюдава. Не! Всъщност знаех, че ме наблюдават. Пазеха ме, все едно съм затворник. Сега, разбирах, какво е да си филмова звезда следена от папараци, само че тук бяха очи, които понякога не виждах, но усещах, при това доста осезаемо. Реших, че няма да им обръщам внимание. И така, един вид ще си реша проблемите. Какво съм се впрегнала тука, да му мисля? Жива съм, здрава съм, нахранена и подслонена. Не е ли това достатъчно човек да съществува? Грешки съм правела! Ми правя, то не съм идеална и си го знам! Земя без магия, земя с магия – все едно, пак съм си аз!Ама и какви си ги мисля, а? Седя си тук, в най-прекрасната градина, която някога съм виждала, или ще видя и си мисля за несъвършенствата на земните хора, за родната ми планета, и за това, колко не се вписвам в пейзажа наоколо.Че аз и на Земята не се вписвах, защо сега тук ще го направя!

      - Мога ли да наруша почивката Ви? – един глас проехтя близо до мен. Подскочих. Толкова бях привикнала с тишината на света, че направо сърцето ми щеше да изскочи. Пред мен стоеше прекрасният брат на великолепния ми съпруг, който впрочем, не се беше мяркал вече от доста време, дори и когато едната вечер реших че пак ще пия пиво. Никой не ме спря, но и той не се появи, отново да ми взима чашите.

    - Ами? Заповядай! – отвърнах аз, но и простичко продължих. – Ако може само, без тези официални обръщения, че от тях последно време доста ме боли глава,пък и ми се гади, само като чуя „Величество!”!

Принц Максиминас ме изгледа втренчено,и сигурно едва сдържа усмивката си,  но все пак седна до мен, без да покаже досада от думите ми.

      - Дадено! – отвърна ми той изведнъж. – Тогава аз съм просто Макс.

    - А аз - Мия! – усмихнах се, за пръв път от няколко дни, истински се почувствах доволна от нормалното протичане на разговора ни. Все още ми беше подозрителен с тези гласове, които ехтяха в главата ми, но засега реших, че няма да обръщам внимание на тези мои съмнения.

     - Е, харесва ли ти Кандриния?И въобще Магическата галактика?

    - Не знам. – отвърнах чистосърдечно.- Нищо още не съм видяла от нея! Може би, освен градът от високо и това, което съм успяла да попия от разходките си из двореца. Друго, не знам.

Интересно ми беше да видя учудената реакция на един вълшебник. Упс! Поправка, реакцията на фейрин – магьосник, по точно. Та, наистина си беше попадение в десетката да  наблюдавам различните нюанси, които преминаваха по неговата кожа и се отразяваха в очите му.

      - Не сте пожелали! Всеки би Ви…- той спря, усетил, че отново ми е заговорил официално.

    - Извинявай! Магията да ме тръшне!Скоро ще привикна, че чак ще съжаляваш, че си ми дала това право!

    - Аз!? Едва ли?- разсмях се. Почувствах се много по-добре. Помълчахме малко. Тишината, отново ни обгърна, а после:

       - Виж, знам че не е моя работа и сигурно ще ме убие за това, но не мога да мълча! Той ми е брат и мой бъдещ крал и…- изстреля към мен изведнъж думите си Максиминас.

Извърнах се към него. Какво сега? Нещо отвътре ми забълбука, сякаш още малко и щях да завря.

      - Добре! – скорострелно отвърнах.- Казвай, каквото имаш да казваш, че да се свършва! Омръзна ми от това мълчание, от тези недомлъвки! Давай, поне един от вас да го каже, така, както си е,че да приключваме с тази работа.

Принцът видимо се обърка. Стоеше и ме гледаше право в очите, а в неговия поглед сенчесто се прокрадваха интересни нюанси.

      - Не можеш ли да свикнеш с него и просто да го приемеш?! Не знам как е на Земята, но ако му дадеш време, ще разбереш всичко. Пък и той ще се справи, просто му прости и…

     - За какво да прощавам?- разговорът тръгваше по съвсем неочертани пътеки, но пък това, този път не ме спря да продължа да говоря и да излея всичко, което така ми тежеше.- С кого да свикна, като него го няма?! Да го виждаш, някъде? Защото аз, сигурно, освен, че съм некадърно магична, може и да съм ослепяла нещо от толкова красота!

       - Не имах предвид… - се опита Макси да ми говори.

    - Какво имаш предвид? Не било твоя работа, но искаш да говориш! Ми говори! Давай, че направо не издържам вече! Казвай, какво съм сгрешила срещу Великият ви принц, освен, че съм казала „Да!” и че след като прекарахме една нощ ми се подигра…За останалото…направо умът ми не го побира! Не разбирате ли – Човек съм! Проста землянка, в която няма да откриете грам магия, а само талази от мечти,копнеж по някаква нереална любов и безпочвени стремежи, които са балон под налягане.А, балоните се пукат! Грешни сме си хората, ама всеки има право да живее на този свят!Такава му съдбата на твоя брат – да му се падна аз!Само все още не мога да осмисля, него ли наказват или в случая, наказаната съм аз!

     Така се запалих, че направо, не знам, как успях да спра,че да си поема дъх. Последно време, наистина ми се беше набрало много, а и с тази тишина … Веднъж успях да се на крещя, но това не беше достатъчно да успея да си обясня и отговоря на всичките въпроси, които ме измъчваха и, на които не намирах отговор, точно като със задача без решение. Само че аз не вярвах в такова задачи без решение. Щом нещо съществуваше, като задача, значи трябваше да има своето решение. Така изгарях от мислите си, от съмненията…Пък и на кой да ги кажех? Дори Тини нямаше как да ме разбере изцяло, и да искаше, не беше в нея проблема, че да го реши!

     Лицето на Максиминас, посивя и сякаш прекрасната аура се запиля из цветята. Цветята! Огледах се. Цялата градина, сякаш беше посивяла и всички до преди малко разпъпили цветове, сега се бяха затворили и свили, като че ли слана ги беше попарила. „ Спри се, Господарке! Слушай, не с ума – със сърцето си! Можеш го! Просто - не се страхувай!” – изстреляха се към моето Аз, думите на непознатия ми гостенин, навестяващ, от време на време моята глава.И аз спрях.

      - Искаш той да умре.- тъжно се търкулнаха думите от устата на Максиминас.

     - Да умре! За Бога, нали се омъжих за него!Ако съм го искала, още в началото щях да откажа и каквото ще да става!- отвърнах му припряно и все още развълнувана от първото си избухване.

    -Тогава, защо го караш да страда?Да се оковава…всъщност, той сам, но това е, защото ти не разбираш нашите закони, правилата по които живеем. Имаме магия, да, но си има и неща, които се спазват неотменно и…

     - Чакай, чакай! Какви ги говориш?  Какво искаш от мен? Ти и другите, семейството …народът, магическите същества…и така нататък… Не съм оковавала или затваряла никого! Той е бъдещият Ви крал! Не знам, аз ли се побърках или тук живеете в някаква лудост? Я дай от начало, ма по-просто и с повече обяснения! Обяснявай ми като на малко дете, иначе няма как да схвана! – категорично изговорих, като го прекъснах. И той го направи!  Пустото обяснение, което върза езикът ми на фльонга и ме накара да мълча. Защото отговорност и голяма тежест е понякога, човек да знае пълната истина! Може би по-лесно се живее без нея. Кой знае? Не и точно аз!

***

     Видях го! Видях го и едва не се разпаднах на парчета от болката, която ме удари с такава сила, че …може би бих предпочела да умра, отколкото, още веднъж , да видя и усетя това, което сега гледаха очите ми. Той беше там, сред горящите в червено храсти, сред пепелта блестяща и стелеща се на талази наоколо. Огромната скала светеше в пурпурно…под краката ми трептеше, сякаш нещо гъсто пречеше да се движиш нормално по тлеещата, но не нараняваща земя. Той беше там, окован в тупкащи, врящи железа!. „Оковите на гибелта” ги беше нарекъл Макс. Виждах всяка пулсираща брънка и знаех, че те са живи и затягат тялото, което отпуснато седеше в разтопената локва от скала и магия. Обзе ме някаква лудост. Хиляди иглички дращеха кожата ми, примка обхвана гърлото ми, очите ми засмъдяха, а в мен нещо се скърши с такава сила, че се превих, като че ли получих силен ритник в стомаха. Усещах! Усещах в себе си толкова болка, която ме душеше, че като удавник отворих устни и поех парещият въздух. Скърших се! Разбих се! Превърнах се в пепел!

     Какво ставаше с мен? Не знаех. Всичко затрептя. Всичко се размаза и през мен, в мен, около мен се завихри болката,…Такава болка! Стиснах клепачи, но …Не! Очите ми горяха, силата на чувството за обреченост ме повали и просто извиках с всички сили и глас, на които бях способна:

    - Не-е-е-е-е-е-!

Никога не бях чувствала нещо такова, а знаех как боли. Болката и самотата бяха спътник в живота ми, още от самото ми раждане, но това…Това…беше страшно…беше по-лошо от Ад!

Виждах го! Усещах го! Гърчещата и режеща болка ме поваляше и зашеметяваше. Торнадо от хиляди листа на коприва ме шибаха по лицето, шията, тялото…Той си отиваше…Това не беше онзи прекрасен магически мъж,страшен, но някак кротък… Това беше безплътен скелет…Дребно човече, сглобено от костици, опаковани в прозрачна нагъната релефна кожа. Не! Не можех повече…Не исках повече! Не разбирах… Яростта в мен се запали, като факел…Загоря с такава сила…Яростта?! Знаели са! Мълчали са! Оставили са го! Как са могли? Как?! Лудостта ме обзе, изпънах гърди, врязах ги, сила в сила в плътността на болката, и тръгнах напред. Не ме интересуваше дали ще умра, дали ще живея…Това същество…Той! Мъчение…скръб, болка…И усетих…Той вдигна глава…очите му, черни, лъщящи бодили на примирението с края,  ме гледаха…Болката ме стъписа…Чувах чрез нея... Чувах: „Ще те убия, вярай ми, с последната сила, ще го направя… Махни я оттук…Спаси я…Защо я доведе…?Ще те прекърша, извади я от тук Максим…”

    Но знаех, знаех, че Макс нищо не можеше да направи…Магията, болката го отблъснаха и аз с тях, когато протегна ръка да ме хване:

    - Не ме пипай! – изкрещях. - Не ме пипай!

И тръгнах напред и само напред. Магията и тежкият въздух, който  затрудняваше стъпките ми, се огъна още повече и болката ме премаза…Прекърши всичкото в мен,разкъса ме,…

Сълзите ми  закапаха…Болката ме люшкаше…Но аз, вървях…Трябваше да стигна до него!…Не-е-е-е! Не го давах! Виждах очите му…Ужасът в тях изпъкваше…Говореше ми: „Бягай, Махай се…Спри…” Крещеше болката…а тя беше негова…Такава болка. Такава мъка, такъв ужас! Нищо не можеше да ме спре! Нищо не можеше да ме върне назад! Пристъпих в локвата, а ръцете на скелета, тънките безжалостно изкривили се от болката пръсти се опитаха да ме избутат, да не ме допуснат до странно гърчещото се човече. Дори не знаех, че през цялото време съм крещяла само „Не-е-е-е-е! Не! Моля те…Не!” Сякаш се намирах във вакуум пълен с наситена болка и нищо повече не ме вълнуваше, извън това…Нищо, освен той…Исках само да го прегърна. Исках да спра неговата болка. Исках да разкъсам пулсиращите окови, да станат на пепел и да не докосват тази прекрасна релефна кожа…Исках!

Не знаех какво става, не чувствах…само обвих ръце около него и го прегърнах. Не ме интересуваше вече болката, не ми дремеше за света, за мен - също! Цялото ми същество се бе устремило напред, за да го предпази, излекува, спаси.

***

     „ Отново ли съм припаднала?” запитах се в момента, в който отворих очите си. –„ И къде да му се не види бях сега – в съня или в реалността? „ – продължих да се мръщя. Ама, хубав сън си беше - с готини мъже! Е, може малко да бяха „изкукали”, но пък наистина бяха страхотни. И…Спомних си за болката! Зави ми се свят. Скочих ! Да, ама като го направих и за малко да ударя чело в това на някого друг.

    - Какво за Бог…- не можах да довърша и се вторачих в младежа, стоящ насреща ми. Като се размислих по-късно, той беше по уплашен от мен, но за момента аз настръхнах като коте, което бяха настъпили по опашката.

    - Кой си ти? И какво правиш тук? И то… - тук спрях, защото очите ми сами тръгнаха надолу и трябваше да ги накарам да гледат лицето на младежа, защото той беше гол.” То бива, бива моето, ама…” – не можах да довърша мисълта си, защото момчето се обърна с неподозирана бързина и се опита да скочи през отворената врата. Не успя, защото точно от ляво се отвори друга и оттам профуча нещо. В следващият момент пред очите ми се материализира познатото тяло на Вторият принц.

    - Макс? – въпросително издекламирах, все едно бяхме на някоя вечеринка.Той беше сграбчил за врата непознатият младеж и като метна близката покривка, за да покрие голотата му го обърна с лице към мен.” Не е било сън.” – някак полуразочаровано си помислих.

   - Знаеш какво те чака! – изръмжа онзи на момчето. – Нямаш право да влизаш при нея без позволение, а и той ще те надуши и ще полудее. Само ти му липсваш в цялата тази бъркотия. – младежът се сви виновно, но  в старанието си да се извини отговори и той на глас:

    - Пусни ме и никой няма да разбере, освен ти и тя.

    - И ние. – апострофира го гласът на Хару. Направо се обърках. Сега от дясната ми страна се беше отворила врата, която преди малко я нямаше и оттам прекрачи Хару, а след него и Тини.Приятелката ми избута най-безцеремонно фейрина и ме приближи.

    - Добре ли си? – попита ме и тревожно ме огледа.Аз и кимнах с глава и тя щастлива от това ме обгърна и прегърна с ръцете си, като каза. – Толкова се радвам, че си добре!

Е и аз се радвах, защото в съзнанието ми силно туптеше споменът на болката и онези врящи железа. Какво беше станало след като го бях прегърнала? И дали…? Изтръпнах.

    - Той жив ли е? – прорязах с писклив глас въздуха. Макс ми отговори, като изпревари Хару:

    - Благодарение на теб е жив, ала не се знае до кога и…

    - Принце! – възмутено го прекъсна Хару. – Позволяваш си…

    - Какво? Време е просто някой да и разкаже нещата. Да, знам! Не ме гледай така все едно аз съм от друга планета. Знам законите ни, но тя не ги знае. Не мислиш ли, че колкото по- скоро ги научи, толкова по-малко ще се случват такива неща?

Хару мълчеше. Е на това наистина нямаше как да се сърди човек. Прав беше Макс, трябваше да науча проклетите магически закони. Той само на бързо ми беше обяснил няколко, от които най-важният беше, че се наказваше строго нараняването и неизпълнението на брачните клетви. Ако бяха брачни клетви. Въобще тука нещата бяха много по-сложни от земните ни писани и неписани закони. Така и не схванах защо моят съпруг беше решил, че заслужава наказание, граничещо със смърт от изпиващи магията и силата ти вериги. Това също трябваше да си изясня, но сега бях заинтересувана повече от това, защо непознатият младеж приличаше много повече на Престолонаследника от собствения му брат.

   - Макс, кой е той? – обърнах се към единствения, който за момента ми даваше най-много актуална и необходима информация. Мълчание. Това наистина не очаквах. Е, не нямаше да мине този път, отново с мълчание:

     - Искам да знам защо момчето прилича толкова много на Джонатаас? Син ли му е? – за пръв път казвах името на съпруга си така чисто и ясно. Но нямах време да се отдам на мислите си, защото и Хару и Макс и момчето почти едновременно извикаха:

     - Не!

     - Не съм!

     - Брат му е!

„Боже, ще полудея от тези приказни щуротии!” – си помислих като вдигнах към тавана очи. –  „ На тези като че ли им вадиш с ченгел думите от устите.”

   - Зенту  Драгон Барсогос на Вашите услуги. – тихо го представи Макс, усетил някак, че търпението ми се изчерпваше.

     - Чудесно, още един шафер. – измърморих под нос.

     - Какво още един? – попита не разбрал Хару.

     - Не е за високопоставената ти приказна глава! – сряза го Тиен.

    - Питам, за да го преведа правдиво. Не е нужно всеки път да ме хапеш! – за пръв път виждах изписано възмущение, върху красивото слънчево лице на фейринът.

    - Ми, като задаваш глупави въпроси. – не му остана длъжна Тини. Сега какво им ставаше на тези двамата? Направо магическа лудница! Сега ако и дилемата с наострените отношения между придворен и моя приятелка ще трябва да решавам…Живота на Кралица хич не ми понася добре. Ама аз това си го знаех от самото начало, ала кой ли те слуша?

   - Аз ще ти казвам за по-лесно Зенту. – обърнах се към младежа. –Съгласен?

Той объркано ме гледаше:

   - Тя няма ли да ме накаже? – попита и погледна първо към Хару, а после към Макс.И двамата мълчаха.

    - Тя – не, но той ще ни разкъса! А види ли теб – всички сме обречени! – скастри го Макс.

   - Ти пък от какво се страхуваш! – извика възмутено момчето. „Боже, всички говореха, а не си предават мислите.” - това ми дойде като светкавица в ума, но продължението беше спряно от силния тътен, идващ зад вратата, деляща стаята от коридора.

    - Сега вече не ни мърда наказанието! – просветна с очи Хару. – Усетил е и е отвън. И е наистина ядосан, защото Дворецът не го пуска!

   - Кой не го пуска? – объркано и в един глас извикахме аз и Тини, за да надвием над силните тътени по вратата.

   - Дворецът, този, който ти говори и който ти, като Кралица управляваш! – отговори ни Макс.

 "Дворец, който говори?! Или те, или аз полудявам, но…” Да го държа ли вън или да го пускам, Господарке?”- гласът беше ясен и отчетлив в съзнанието ми.

    - Дворецът? – извиках не осъзнавайки, че е на глас. Мислите ми се накъсваха от непрестанният шум.

     - Не можеш ли да си по-спокойна? – извика Макс. – Усеща те и ако влезе сега тук ще ни разкъса с голи ръце, без даже да пита!

Погледнах го. Вгледах се дълбоко в магическия поглед и го разбрах – той говореше пълната истина. Опитах се да успокоя дишането си, но вълнението от новите знания ме правеше, слабо казано нетърпелива.Ужасена бях.

Ударите по вратата спряха. „Ти ли го спря?” – запитах мислено гласът, който казваха, че е на Двореца. „ Не, Господарке! Той разбра. ” – отвърна ми някак стържещ и глух в главата ми. „Какво разбра?” – запитах. „ За техни величества – принцовете и принцесата.”

     - Какви величества? – объркано извиках на глас в тишината, която беше настъпила. Тини ме погледна, като че ли съм откачила. Другите мълчаха. Впих поглед в Макс. Той сведе неговия. Впих го и в Хару. Той се опита да измести очи. Ако, въобще някога съм си мислела, че е възможно да побеснея до такава степен, както точно в този момент се чувствах, едва ли съм разбирала колко силно може да е:

       - Някой ще ми отговори ли на проклетия глупав въпрос? – буквално им изсъсках насреща. Е, не се наложи продължение, защото това сякаш освободи някаква пружина и Зенту отговори, преди другите, които също бяха отворили устни:

   - Брат ми ще става баща! Тоест Негово Величество Престолонаследникът… - усетих неудобството му и сякаш нещо се размърда в мен и ме затопли отвътре.

     - Какво ще става? – това сега наистина не бях аз. Този дразнещ, тънък гласец, абсолютно не можеше да бъде мой. Но…Няма как да обясня чувството, което ме помете с осъзнаването на отговора на въпроса, който бях задала. Колената ми омекнаха и ми призля, но този път твърдо бях решила, че няма да припадам. Аз не бях такова момиче, ала с тази магическа действителност, вече не знам, точно каква бях. „ Негово превъзходителство, принцът на Драконда иска да Ви уведоми, че в определеното за това време ще се появят техни величества, Вашите желани деца.” – услужливо прокънтя в главата ми, гласът на Двореца. Боже, цяла орда от магически приказни мъже, наедно с майките им не можех да озаптя и ме побъркваха, а сега и това. Бременна ?! При това как те разбраха, че съм, като не бяха минали повече от десет дни от онази нощ? Мисля, че в ума ми въпросителните вече си правеха луд купон и отивах, не, направо летях към диагноза „психична истерия плюс придобита лудост”. „ И сега, какво сестро? Яйца ли ще раждаш?” – се запитах най-саркастично, като в ума ми се завъртяха картинки от детски книжки, където драконите се раждаха като големи обемисти яйца. И избухнах в смях! Боже и това ако не е истерия, здраве му кажи!   „ Колко още? Колко още има?” се питах, докато се смеех на глас.

      -Тя добре ли е? – притеснено чух гласът на Зенту. И с разчекната до ушите уста ,продължавайки да се хиля, точно като накълван петел(тоест като пълно кукуригу) се огледах. Тини ме зяпаше така, все едно, не магарешки уши а крила имам на главата си. За останалите – даже определение не ми идваше в ума. Чак ги съжалих и едновременно с това съжалих и себе си.

      - Мисля, че повече не мога да мисля! – хълцикайки все още от смеха, който ме беше обзел, като защитна функция да не полудея, казах. – Това е непоносимо по всички познати и непознати стандарти! Мисля, че току-що подминахме и корейските сериали с тяхното богатство от заплетени истории и драма. Тини, не се обиждай,мила, но само това ми дойде в главата. Питанките са я завладели, като нашествие на мравки. Моля, момчета, ако има още какво да ми сервирате, давайте насам! Тъкмо съм загряла, че да го излапам и смеля,както си му е редът!

     - Ако подуши и теб, съвсем ще полудее! Все още не е решил какво да прави и е отвън. – заговори Хару. – Как си позволи да дойдеш? И как ти е позволил Генерал Гару Борсогос да го направиш?

        - Той не знае. – смотолеви виновно Зенту. – Летях отзад с другите.

      - Сега я разбъркахме още повече тази магия! – изсумтя Макс. – В момента мен ме грози страшна смърт. Това му е трети път, но усещам, че този път просто ще го направи!

         - Не си само ти! Ако съдя по това, че въобще не ми отговаря. – отвърна и Хару.

         - Аз…- се опита да каже нещо Зенту.

         - Ти да мълчиш и без да пращаш мисли! – изкомандваха го двамата по-големи.

        - Каква смърт? И защо нападате детето? – ядосано извика Тини. Да, и аз исках да питам нещо подобно.

      - Аз не съм виновен, че ти си бил при нея, като е влязъл той! – опита се да се защити сам младежът- дракондлант.

        -  Сега не е магическа дупка, че да говорим и за това! – отвърна Макс.

      - Аз пък мисля, че с дупка или без е време, като сте тръгнали да говорите, поне кажете всичко на един път. – отвърна жлъчно Тиен. Как да не я обичаш, тази моя приятелка, като понякога ми чете мислите, ала го казва още по напряко от мен.

      - Да чуем! – провлачих властно. Е, поне си мисля, че беше властно, то може да беше и ужасно жалко, но пък свърши работа. И определено с магия или без драмата навсякъде си беше една и съща. Само където в това магическо измерение на мен ми се падаше тежката участ да разплитам някакви невидими за моето съзнание възли, а на всичкото отгоре ми предстоеше да стана майка на приказни същества. При тази мисъл, тръпки пролазиха по тялото ми, а въпросителните вече като лавина посипваха всяка друга ясна мисъл, останала от погрома на целия обем от нова и стресираща информация, с която ме заляха.

Следва продължение.