Цялото село комай беше се стекло в кръчмата. Жени, момчуря, старо и младо крякаше като стадо объркани гъски. Всеки разправяше,  питаше, че и удордисваше. А Пелтекът говореше ли, говореше неразбрано, накъсано, със запъване и оцъклени очи.

– Ддда…, чччиссто гола… бъбъббез мамамаайтап – все така ставаше  –

трудно започваше, ама после вече запъваше само тук-таме, а всички в селото знаеха, че прекъснеш ли го, заекването му се връща и пак така. Но този път той беше тъй развълнуван и уплашен, че нямаше как да не го разпитват.

    Велин, синът на кръчмаря, извика така, че да го чуят всички:

– Я спрете! Само аз ще питам, пък вие си трайте!

– Дотук ясно – Скиторил си пак по гората, полегнал си като всеки

път до онзи къпинак (да те пита някой какво му обичаш толкова - рече в ума си). Задрямал си и си се събудил, ‘щото си чул някой да хлипа. Отворил си очи и видял жена посред къпинака в бодилите и...

– Ммного стрстраашна и грозна без зззъби и...

– Чакай сега, полека! – прекъсна го той– страшна и толкова грозна, че си си изкарал акъла (де да имаше акъл, де). Хукнал си да бягаш, а тя след тебе - сякаш не била сред бодли - литнала и се смеела. Много хубав смях, казваш, като стотици звънчета. Ти бягаш, тя над тебе лети и се смее…, ха така, стиснал си очи да не виждаш таз страшна вещица и тичаш през глава, а гората кънти от смеха ù, пък изведнъж и запяла като ангел.

– Мнног…

– Да, много хубаво пеела – пак го прекъсна Велин и продължи нататък с това, което вече Пелтека беше разказал на овчаря бай Драго, който пръв го бе видял и се сащисал от неистовия ужас, що видял в очите на бягащия селски идиот. Бягал, разправяше овчарят, като че ли мечка го гони, даже по-страшно нещо и от мечка. И бръщолевил, запъвал, та хептен не му се разбирало.

    Никой нямаше да му се върже на малоумния, ако не държеше в ръцете си една женска пантофка, за която твърдеше, че паднала от небето, а песента и смехът секнали тутакси. Навел се, взел пантофката и се огледал. Насред полянка стояла дивна хубавица (разбира му главата от хубост), а единият ù крак бос. И какво от това – ни е толкоз чудно, ни е толкоз странно да намериш женска обувка…, но… пантофката беше цялата в мъниста и някак прозрачна стоеше. Никоя жена не ходи с такива, камо ли пък от тяхното село… Та, както я държал в ръце и не смеел да шукне улчото…, тази красавица една връвка дръпнала, дето висяла на кръста ù, и дрехите ù паднали на тревата… Ей тъй – изведнъж – ‘сичките! После изчезнала, сякаш някой я грабнал.

………………………………………………………………………

   И му вярваха, и не му вярваха, но тази история разбуни хората и една седмица, че и отгоре, все туй се думаше. А оттогава никой не видя Пелтека без обувката в ръце. Стискал я пред корема си, разправяха, спял даже с нея.

…Една мисъл не даваше мира на Велин: „Има нещо, има нещо… и туй то!” - загнездила се беше в главата му и той вече не издържаше. Реши се и започна вечер по сумрак да ходи до „къпинака на идиота” – така наричаха мястото всички, щото тоз глупак ходеше там всеки божи ден. Постояваше сигур по цял час Велин там - и нищо!

    Тази вечер тъкмо да тръгва, че май повечко се застоя и изведнъж чу жален плач. Сърцето му притупна в гърлото и замря, кога видя точно в средата на храстите  -Вампирицата! – костелива, проскубана, ала най-страшното беше устата ù. Леле Устата! – ни зъби, ни език, а дупка! – като чернал се мравуняк! А очите – де ги, бре?! Сал едно – друго няма. Като побит стоеше. А тя бе вперила око право в него и той видя как от там една едра сълза се откъсна и сякаш чу как падна върху зеленилото, сред което се беше изправила. Да хукне... Ама не! Не може! Като че и той вампиряса. И в миг само цялата гора екна в смях – такъв един чудноват и хубав…, хубав - сякаш всичките смехове на моми по гроздобер са търкулнати наведнъж от Голямата Канара и се търкалят ли, търкалят! Хиляда звънчета! Тъй го рече и Пелтекът…

   Гората съвсем се почерни, трябва нощта да е паднала - едвам различаваше вече това страшилище… и, аха да побегне, лъч един като че се плисна от едничкото око на костеливата сянка в драката, та дърветата едно подир друго посребряха и зашушнаха – сякаш листенцата им бяха обечки на девойка от ковано сребро и трепкат…, трепкат... Дивна виделина настана – ни бяла, ни златна, а сякаш мляко... ама със синка! Щеше да ослепее от светло, та стисна силно клепки. ‘Ма достраша го -  и бързо ги отвори  и... онемя - досами него стоеше най-красивото Нещо що беше виждал нявга – Жена! Гола-голеничка! Цялата свети! – кожата – като стъкло, ама опушено такова…, дето рисуват връз него бляскави звездици, а очите ù! Еех! Очите ù – сини…, сини... като турско злато, сякаш цялото синило на света там бе прибрано!… Такваз хубост жена не ражда! Коса ли, наметка ли беше, много не разбра, че туй дето го взе за коса първом, се заиздига - също каймака на млякото кога да кипне и… хубавицата литна…, а смехът ù - чист като от камбана…- ту оттук, ту оттам идеше…

   Оттогаз Велин нямаше мира - сън не спеше, хляб не ядеше и все към онуй място го теглеше. Колчем чуеше жена да се смее, озърташе се, пък после се смръщваше, че не бе…, не бе оня дивен смях... дето в сърцето му влезе, та го мореше като невярна болест….Жена си не поглеждаше вече, чакаше я вечер да заспи, че тогаз лягаше…

    Не удържа дълго тайната си и, срам не срам, сподели я с приятел, белким му олекне…

   Ей така стана, каквото стана – не остана мъж от селото не отишъл до къпинака… И заболяха сякаш тез ми ти здрави дотогава мъже, и всеки - с тоя мор в душата… Силите им изпи сякаш. Жените се закахъриха, ала никоя не смееше да изкаже срама си, че мъж има, колкото да няма чернило на вратата.

Само Пелтекът си беше същия, но в скоро време никой не го беше виждал да се мота из селото, а и по гората не ходеше вече. Велин се замисли, па реши да го нагледа (зер... и той душа носи) и намина към съборетината, в която той живееше сам самичък.

Побутна портата, а тя - аха да падне връз него… - тъй беден, запуснат беше домът на нещастника. Похлопа на вратата - никой, сложи ръка на челото и се допря до прозореца - нищо. Позачуди се, па си тръгна, но вратата се отвори и на прага застана учуденият Пелтек. Нивга никой не ходеше при него.

– Ей, таман се бях отказал. Жив ли си бе? Достраша ме да не си я болен, я недай, боже… Няма те никакъв.

– Тттука сме…

– Тука сте? Кой бре? – рече Велин и надникна. Сърцето му като че спря, шемет му стана на главата – до сами прага стояха две пантофки с маниста. Дума не можеше да издума. Стоеше и поглед не откъсваше от тях. Сякаш нещо бръкна в него и му изкара всичкия въздух.

         В гърдите му клокочеха и злоба, и отчаяние, докато ядно крачеше към кръчмата. Заприиждаха един през друг мъж след мъж и говореха, пустосваха, цъкаха и не вярваха, щото и не щяха да вярват.

– Глей го ти Пелтека! Ще да я е хванал някак…, капан ще да е сложил в къпините…

– Той връзките на обущата не умее да си върже… - капан!

– Сама ще да е отишла – рече друг

– Сама! Че коя жена ще иде при него, бре?

– Ще да я е упоил… глупакът неден.

   И заразправяха един през друг – един ги видял за ръка да се водят, друг - садяла в градината му цветя, трети – пеела сутрин докато мете двора. Друг един пък видял ги на люлка да се люлеят – като децата… Кипяха тез ми ти мъжища, ръкомахаха и без глътка вино сякаш все по-пияни ставаха…, а и гневливи… - ревност ли, що ли, право в сърцето ги бодеше. Тогава някой рече:

– Сляпа е! Друго няма да е….

– Като е сляпа - глуха да не е? - Не чува ли как бръщолеви - като запъне, та...

   Вратата на кръчмата се отвори и влезе Пелтекът. В ръцете си държеше онази пантофка. Запристъпя към навалицата около Велиновата маса и сложи посред нея чудноватата обувка – пълна с лъскави, черни къпини.

– От къпинака са! Родил е много - за всички ще има тази година.

Зяпнаха изумени всички - не пелтечеше, ама никак… Много тихо стана – всички мълчаха и го гледаха удивени.

– Как ти се оправи приказката, бе, Пелтек, че не запъваш вече?!

– Тъй ли? – изумено попита – Аз, ми, аз такова… не знаам..., не заеквам ли?

– Е, от мен ли чуваш? Хубавицата, дето е у вас, не ти ли каза? – смигна оня  на останалите.

– Не.

– Как и е името, коя е, от кое село е?

– Всичко.

– Какво всичко, аз кво те питам ти – всичко

– Всичко. Казва се Всичко.

– Я не ни занасяй – туй не е име, пък женско – хич.

– Казвам ви - Всичко и е името. Кога се е родила не знае, но баща ù ù разказал: „ Родена си точно, когато всичко, което имах - целия ми имот, добитък, богатство - изгоря. Нищо не остана. Накъдето и да обърнех глава – пепелище. Само един къпинов храст имаше насред нивата и той беше черен, опушен – но жив беше.

…Чувал бях, когато бях дете, от един старец, че този храст гори, но не изгаря,  жив остава… Та когато лумнаха отвсякъде огнените езици, като хала, обхванаха всичко сякаш изведнъж. Булката ми от страх – звук не издаваше – само ме гледаше с едни големи, модри очи. Щеше да изгори. Знаех го - със сърцето си го знаех… и… грабнах я и я хвърлих в къпинака - ако изгори, да изгори…, ако остане – саката ще да е, нагоряла и продрана…, но ще си ми остане, милата. Още чувам писъците и… сърцето ми пищи оттогава… Когато всичко свърши – нищо нямах вече…, освен този храст… Затичах като луд към него…, чух я да стене… Задраха се ръцете ми от тези тръни, но да я спася!... Да я спася! Да си я взема! ...Гушнах я - черна, комай като въглен и я понесох… Кога се вгледах – ужасна беше и много страшна… Мисъл ме сграбчи – „къща нова ще построиш, нива пак ще засееш, добитък ще навъдиш…, ала с нея си, дорде си идеш”… А тя – полужива, в несвяст… В трънака я хвърлих и побегнах - както се бяга от място, дето всички са прокажени… Много време не посмях да се върна там…, но вече ни сън имах, ни хляб ми се услаждаше…, като бясно куче скитах по пътища далечни и търсех сякаш някой, който да ме убие. Но се върнах. Един овчар беше си струпал колиба там. Не му казах кой съм, що съм, че живее на мойта земя. Та той  - заекваше един такъв, ми заразказва как минал и чул писъци, като че от земята идвали... Опитал да я извади оттам, но къпиновите ластари с бодлите си така я били опасали, забили се в почернелите ù рани, та се виждали чак костите, от една страна ги откачи, те от друга се впиват, казва, а тя, горката, пищяла като агне, кога го делят от майка... ”Остави ме - едва продумала - непразна съм... Само ми носи вода и мляко, докато излезе рожбата ми и ще ти я дам – тя е всичко, що имам. После не ми носи вече мляко, храни с него детето ми, ако е мъжко, нека ти е син, ако е женско пусни го само по голия свят, ако оживее - добре, ако не оживее – пак добре. Така и сторил тоз овчар. Хранил я с мляко и вода, а бодлите на къпините все повече я прихващали и той всеки път  повече рани имал, но не се отказал. А и се надявал да се роди мъжко, че да си има чирак и то без плата. Казва, раждането не разбрал кога станало, ни я чул да вика, ни пък дума е продумвала тя от първия път насетне… Когато видял бебето до нея, се уплашил как ще го вземе сега, като тез къпини ще го раздерат…, но ни едно трънче нямало забито в него, поел го в ръцете си и си рекъл – и нея ще измъкна..., че не мога с пеленаче да се оправя. Занесъл го в колибата и се върнал с брадва. Сякъл, сякъл..., сякаш край нямали тез пущини… Клекнал до нея и изохкал от многото впили се в него бодливи клони…, но тя мъртва била... Викнал, та разцепил небето с вика си. Като вълк завил срещу луната... Затичал, дето му видят очите, ала не виждали те…, сълзи текнали, та чак да го удавят… На Голямата канара се изкатерил…, ронело се мъжкото сърце: „Боже, Всичкото ми взе!” А ехото повтаряло ….всичко…всичко…".Гръм прати , Боже, стадото ми вземи, къщата ми изгори! Само нея, Боже - Любовта ми върни – тя ми е Всичко…..а ехото пак  му връщало…..всичко…всичко…

        Сън я сънувал  – една хубава, чудно хубава! Тя била… хем, грозна и страшна я знаел. Светела цялата - като че от голото ù тяло се сипел прашеца  дето е по крилата на пеперудите лятос…едно синкаво станало в одаята, а тя му продумала:

Следва……………….